Интервю с авторката на „Седем начина да увиеш сари около тялото си“, която от три години е програмен директор на Софийския международен литературен фестивал. За опита в писането и в създаването на фестивална общност.
Тодора Радева е писател и един от основните организатори на Софийския литературен фестивал, който тази година през декември ще се проведе за трети пореден път. Фестивалът се организира от Асоциация „Българска книга“, Тодора Радева е негов програмен директор. Завършила е културология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Автор на сборника с разкази „Седем начина да увиеш сари около тялото си“, както и на множество публикувани текстове в различни вестници, списания, сайтове. Работила е като сценарист в БНТ, била е ръководител на различни културни проекти, продуцент. Сборникът ѝ печели през 2005 г. наградата за дебют „Южна пролет“. През 2015 г. книгата, заедно с нови разкази, е издадена на немски език, с осъществена премиера на Панаира на книгата в Лайпциг. През октомври тя представи изданието във Франкфурт, Манхайм, Дармщат и Хайделберг.
Седем начина да увиеш сари около тялото си. Сарито е индийска дреха, знайно е. Била ли си в Индия?
Не, за съжаление, не съм ходила в Индия. Но всъщност и разказите ми нямат особена връзка с тази страна (смее се). Просто използвах една притча за произхода на сарито, която ми се стори подходяща за цялата структура на книгата.
А след като я написа, приходи ли ти се?
Естествено, ходи ми се в Индия, без това да е свързано с книгата ми. Много обичам да пътешествам и с удоволствие бих отишла там – да видя храмовете им, улиците, пълни с живот, и нещо, което моя приятелка, влюбена в тази страна, ми е разказвала – как въпреки хаоса и мизерията, хората намират начин да бъдат щастливи.
Като казваш щастливи, струва ми се, че и за твоето писане би могло да се каже същото – разказите ти са повече ведри и леки, отколкото намусени и притискащи. Това нарочно ли го търсиш? И ако да – защо?
Не съм мислила предварително какви да бъдат разказите – тъжни или ведри. Обикновено тръгвам от конкретна ситуация, дори съвсем малък жест – като отварянето на вратата, когато се прибираш вкъщи, например, – и се опитвам през това да изведа целия свят на героя.
Това ли е спецификата на твоя почерк – малкият детайл, от който да се роди голямата картина/разказ?
Вероятно… Може би някой отстрани ще каже по-добре. Определено това е подходът ми към повечето разкази в книгата, а и при другите, които пиша. Видяла съм нещо, разказана ми е история, поставили сме си задачи – имам и такъв случай – бяхме с Тодор П. Тодоров в едно кафене и решихме да напишем разказ със задължителни елементи – да има мотел, цифрата 207, фотограф, някаква тайна – така се роди „Стая №207“. Вярвам, че ако човек е наблюдателен, а после уплътни хрумката с познанията и личния си опит и намери адекватния изказ, може да се роди добър текст от почти всичко, което ни заобикаля.
Кога усещаш, че текстът е добър?
В писането има едни щастливи моменти, когато усещаш, че се е получило, това е субективно преживяване и носи голямо удовлетворение. Само че при мен се случва много рядко (смее се)… В повечето случаи е непрестанна „борба“ и търсене на подходящите думи. Иначе за добрия текст са нужни добър стил, добра композиция, вътрешното убеждение, че има какво да кажеш и си струва да го кажеш. Понякога се получава, друг път – не. Както казва Елиът – „всеки опит е напълно ново начало и различен вид провал“. Защото – цитатът продължава – „си се научил да надвиваш думите само за целите на това, което вече няма нужда да казваш, или за начина, по който вече не си настроен да го казваш“.
Твоят сборник с разкази излезе преди доста време – 6 ли, 7 години ли – поправи ме, ако бъркам. Та в тая връзка: ей сега, по твоите критерии за получил се разказ, би ли променила нещо в „Сари“-то? Или би оставила разказите каквито са?
Сборникът излезе преди 10 години (усмихва се). Днес осъзнах, че премиерата на български беше през март 2005 г., а тази година – 2015, излезе в Германия и го представих на Панаира на книгата в Лайпциг отново през март. Със сигурност бих променила доста неща – най-вече редакция вътре в самите разкази. Бих махнала два-три и бих ги заменила с други. Иначе като цяло бих оставила книгата същата – заради вътрешната връзка между разказите, а и защото – каквато и да е – това си е първата ми книга и тя ми донесе много радост.
А знаеш ли, на мен какво ми прави впечатление – че новите ти разкази са някак повече в движение. Та да те питам и аз като бащата на твоята героиня Нора: „Къде си мислиш, че отиваш?“
Ще бъде хубаво, ако най-после напиша втора книга (смее се). Дълго време работя по един роман, но все не съм доволна от резултата. Вече съм събрала нови разкази и бих могла да издам втори сборник. Но някак ми се иска да приключа работата по романа и „да се освободя“ най-после от него (смее се).
Как се казва романът?
Е, това ще дойде накрая. При мен заглавието винаги идва накрая. Обикновено имам някакво работно – в случая „Улиците на Рая“, защото героинята се казва Рая и има доста от улиците на Пловдив вътре. Но не вярвам това да остане заглавието – тази двусмислица с името на героинята в момента не ми звучи много добре.
Питам, защото след като в първия ти сборник има сари, може би в романа ти би трябвало да има кимоно? Или кимоното си го оставила за втория си сборник с разкази?
(Смее се.) Зависи… Зависи каква връзка ще направя между текстовете и през какъв елемент ще я покажа. Впрочем, аз много се чудих за това „сари“ в заглавието, защото би могло да зададе различни очаквания. Много харесах рецензията на Красимира Джисова преди време, която написа, че разказите в тази книга не се правят на „далечна Индия“ (смее се). Но местата определено са важни и играят съществена роля и в романа, и в новите ми разкази.
Като каза места, да те питам: има ли разлика при възприемането на твоето писане в различните места, да речем, в България и в Германия, където е преведена книгата ти?
Първо, да кажа, че немската публика е страхотна – изключително внимателна и с искрен интерес към това, което представяш. Няма да забравя гледката в старото кино „Коневиц“ в Лайпциг, където всички седалки бяха заети и имаше доста млади хора, седнали на земята – това на вечерта, организирана от „Традуки“ през 2013 г., където бях поканена. Другото, което ми направи впечатление, е, че те много силно се интересуват от социалния и политическия елемент в книгите – не че в моите разкази има много такива неща, но като че ли основно ги вълнува някакъв дълбок проблем, породен от конкретните обстоятелства около героя, свързани с пола му, социалния статус, позицията му спрямо важните за цялото общество събития. Голямо удовлетворение ми донесе представянето на сборника тази година на Панаира на книгата в Лайпциг, където доста хора след това дойдоха при мен, говорихме си и ми казаха, че им харесва как пиша. В това отношение сигурно всяка публика е еднаква, защото водещото според мен за всяка книга си остава стилът.
А какъв е твоят стил?
Доста трудни въпроси задаваш (смее се). А и мисля, че не човекът, който пише, трябва да определя това. Мога да ти извадя цитати какво казаха за разказите ми Мирела Иванова, Камелия Спасова и Мария Калинова, Красимира Джисова. А и ти самият (усмихва се). Преди време ми каза, че според теб всеки автор си има водещо сетиво и при мен това е докосването.
Така е, да, докосването е, не случайно сарито се увива около тялото. И все пак: питам за стила, защото в България вече, слава Богу, се появиха различни стилове на писане, различни почерци и предпочитания жанрови, та исках да знам къде се причисляваш ти? Новият автентизъм ли (по Пламен Дойнов), лекото писане ли (пак по Пламен Дойнов), бързата литература ли (по Тома Марков) или към пост-постмодернизма, както аз избирам да казвам? Кой, с други думи, ти е близък от българските автори? Спомена Тодор П. Тодоров, има ли други?
Наистина ми е трудно да давам подобни оценки, когато се отнася за моето писане. Със сигурност бих искала разказите ми се да се четат „леко“, макар че не знам какво точно е имал предвид Пламен Дойнов. Във всички случаи за мен „леко“ не значи „елементарно“, а говори за умението на текста да те води, да искаш да разбереш какво става, читателят да потъва в „реалността“ на книгата. Много често харесвам книги, които не се свързани с моя начин на писане – Елена Алексиева, Емилия Дворянова, любима ми е Надежда Радулова, но не мисля, че имам общо с начина на писане на която и да е от тях. Всъщност, според мен и с Тодор П. Тодоров не си приличаме като стил (смее се) – просто сме правили няколко четения заедно.
Вярно е, че не си приличате, аз по-скоро бих откроил някакви сходства между теб и Мирела Иванова, донякъде Любов Кронева, макар че тя е малко по-сурова. Но се движим не случайно към, така да се каже, общността от пишещи, защото ти си един от двигателите на Софийския литературен фестивал, което значи комуникация, съборност, общуване. Докосване, ако щеш. Тоест, може би точно защото пишеш така, се захвана и с тази тежка задача. Виждаш ли нещата като мен, впрочем? Или за теб едното няма нищо общо с другото?
Вероятно има връзка. Да се прави литературен фестивал в България – беше мечта на много български писатели. И съм много благодарна на Силва Папазян и Асоциация „Българска книга“, че ми дадоха възможност да работя за това събитие и да го направим наистина важно за българската литература. Съгласна съм с теб, че става въпрос за общуване и общност, не знам дали има пряка връзка с това дали и как пиша. Но със сигурност се стремим да показваме добрата съвременна българска и не само българска литература; да провокираме дискусии около важните за нея автори и теми; да „сверяваме часовниците“ с други литератури – фокус на всяко отделно издание на фестивала и да търсим начин за превод и популяризиране на българските писатели навън.
Досега три полуострова бяха в центъра на фестивала, остана четвъртият – Апенинският, той ли ще е следващият център? И какво правим, когато свършат полуостровите, май трябва да преминем към островите, Албиона например? Това, последното, е в кръга на шегата, разбира се, но разкажи нещо повече за предстоящия фестивал.
Да, след Балканите и Скандинавския север, сега на фокус е литературата от Иберийския полуостров. Поканили сме общо 12 писатели от Испания и Португалия, които пишат в различни жанрове, и съм сигурна, че ще заинтригуват българската публика. Естествено, има ги и българските автори с нови заглавия от последните две години, специална детска програма, вечерите ни с „Дебюти“ и „Поезия и музика“, дискусии, изложби, екранизации… Тази година за първи път обявихме и конкурс за създаване на произведение по тема, свързана с фокуса ни – „Дуенде, безпокойство, кеф“. Програмата ни продължава три седмици – от 25 ноември до 13 декември – и тепърва ще говорим за всичко онова, което тя включва.
И как е? Ако сложим на едната страна на везната успеха на фестивала – показването на съвременна българска и чужда литература, популяризиране и т.н., а на другата – усилията, които коства всичко това, коя от двете тежи повече?
Несъмнено удовлетворението е по-голямо (смее се)! Естествено, всеки път има един момент, когато си на ръба и искаш да се откажеш – защото няма достатъчно финансиране, координацията с всички участници в различните панели коства доста усилия, има ред други трудности… Но се получава. И когато накрая видиш писателите, които те поздравяват и ти благодарят за участието, когато чуеш, че го правиш на световно ниво, когато видиш нова публика – наистина, това е голяма радост за нас, – че успяваме да привлечем нова публика, и когато получиш искрени благодарности от гостите на фестивала, някои дори оставят подаръци (смее се), тогава се радваш, че правиш това и че си част от тази общност.
Ти на какво би се радвала повече: на това, че на фестивалните събития има стълпотворение от хора, или на това, че за твоята нова книга, а след това и за „Сари“-то в книжарниците са се извили опашки от читатели, които искат да си я купят?
И двете неща биха ме зарадвали. Дори мисля, че взаимно се допълват. Защото Фестивалът е част от усилията на всички, които работят в полето на литературата, да засилят интереса към хубавите книги, да създадат глад за добра литература, да стоят в основата на една все по-многобройна среда от хора, изкушени от добрия стил и добрите истории; хора, за които именно литературата успява да каже нещо съществено за човека и неговите лутания, за света около нас и проблемите му.
Значи какво – литературата е важна?
Разбира се. Литературата, както всяко изкуство, успява да каже съществени неща за човека и света около нас и поднасяйки конкретни истории, разкриващи всички страни на човешкото, ни кара да мислим, да си задаваме важни въпроси, да се развиваме, да разширяваме света и възгледите си, да ставаме по-толерантни, да търсим решения… Смятам също, че литературата е важна и за създаването на широка култура и добър естетически вкус, които всъщност стоят в основата на един много по-наситен, смислен и вълнуващ начин на действие и живеене. Да, вероятно това не важи за масата хора, които предпочитат евтини и еднократни удоволствия и чийто глас лесно се купува. Но съм сигурна, че я има и тази общност от четящи хора и че тя ще се увеличава все повече.
