Трябва да призная, че първоначалната ми идея беше да пиша за човек, изиграл забележителна роля в културния живот на България от началото на двайсети век и повлиял решително на модерната българска култура.
Вчера в Ханой стана нещо, което много ми прилича на осуетена сватба. Действително, напускането в последния момент на празненството от страна на Доналд Тръмп поразително напомня сходни сюжети в цяла една необозрима поредица от холивудски романтични комедии…
Преди седмица споделих с вас нещо, което произлезе от едно мое пътешествие в Силезия, и което стана вълнуваща случка в моя живот. Натъкнах се на ръкопис, оставен без подпис и без дата, но позволяващ датировка между 1845 и 1855 г.
Стана така, че пътищата ми ме отведоха в Силезия. Във Валбжих, но и в околностите му. Тръгнах тогава по дирите на нещо, което ми е било интересно още отпреди. В едно силезийско село попаднах на текст, който не можеше да се намери в архива на ни един град.
Случаят в „Столипиново“ получи, напълно естествено, своите различни и противоречиви възстановки и перспективи. Но някои от тях ме накараха да пристъпя към съобщаването и на моя разказ. И то е, което предизвика у мен нуждата да напиша довършваното в момента.
В наше време се натрупаха наприказвани неща за необяснените тела. В наше време се натрупа говор за телата такъв, че телата станаха въпрос най-съществен. Изглежда,телата са темата на дните ни.
Никога преди не беше мислил за това. Още от малък беше приемал подчинението и послушанието за естествени. В началото като дете, а после като християнин. Който знае, че всяка власт е от Бога и че човек трябва да се подчинява на властниците. Но още като дете той правеше разлика между подчинение и послушание.
Сега Войводиново е България и България е Войводиново. Нацията със затаен дъх следи развитието на този сюжет, вълнува се, поства и препоства. Самата проблематика обаче не изисква нито оригиналност, нито нестандартност, а ангажимент, съвест и почтеност.
