Винаги беше обичал синьото. Всякакво синьо. Винаги идва да каже от оня момент нататък, в който мисли, че за пръв път паметта му е заработила. Спомня си синята завеса в ръцете на вятъра, някакъв бял облак, синята плесен от оная страна на колоните, която е откъм реката и виковете.
Едно момче идва и вика: „Благослови, отче, тръгвам да занеса на царя писмото“. А той си припомня последните думи в това писмо: „И войска за бой не стягай, че знамената ѝ са като на мренка опашката – трепти, радва се, но всеки миг някой може да я хване и да я извади. Ако искаш да спасиш себе си и народа свой, царю, търси мира, а не ужаса. Амин.“
Нека припомним, че серията от заяждания с България тръгна точно от честванията на Независимостта през 2016 г. Тогава Пьотр Толстой обяви изкупуването на България от руски богаташи за завършено дело. За да се продължи после със случая Альоша в Пловдив точно между деня на Левски и отбелязването на 3-и март през 2017.
В дните, които ни отделят от миналата неделя и от гласуването (негласуването) на референдума в Република Македония, върви и се извървя един занимателен, поне за мен, керван от малки текстчета, които се образуват по лицата на информационните сайтове в интернет, заети по принцип като пространство от спутници.
Рядко може да се види такава вихрушка. Такава като онази, която ме застигна миналия понеделник между Щип и манастира на преподобния Гавриил Лесновски. Поне в България такива прашни бури се виждат рядко, защото и местностите като онези там са малко.
Изнасянето на едва забележимата Богородичка в десния долен ъгъл на иконата на Нейното Рождество ми напомня чисто композиционно една от творбите на Питер Брьогел Стария. Но натрапчивата външна прилика между това произведение на Брьогел и иконата откроява огромната им вътрешна разлика.
На седми септември се навършват 78 години от връщането на Южна Добруджа в пределите на България. Може би си заслужава тази дата да се радва занапред на по-голямо влияние в българското общество.
Предмет на следващите редове ще бъде едно изречение. Изречение, което стана публичен факт посредством публикация в „Дойче веле“ под заглавие „Разликата между трагедиите по света и трагедиите в България“ от 26 август – ден след катастрофата в Искърското дефиле.
