Носталгията по романтичното минало носи пагубните илюзии за неговото безметежно възкресяване. „Демократите“ имат нужда от нещо ново, от ново „ново начало“, но то в никакъв случай не е „новото начало“ на Петър Стоянов, което застава срещу „новото начало“ на Пеевски.
Дебатът за либералните ценности потъва в злободневието на политическите противопоставяния така, както дебатът за консервативните ценности потъва в лоното на руския православен традиционализъм.
В България вече няма политика, настъпил е краят на политиката, а на нейното място се е настанил Пеевски; ние вече не говорим за политика, а говорим за Пеевски, защото политиката е Пеевски, а Пеевски е политиката.
Пропагандната война ускорява процеса на релативизация и дезориентация, принуждавайки многобройни маси от населението да живеят в размитите граници между истината и лъжата.
Новата управляваща коалиция не е способна да излъчи нито едно смислено послание. Винаги когато става въпрос за политика, представителите на подкрепящите правителството партии започват с голямото шикалкавене.
Във философията на Ницше последният човек е антипод на свръхчовека. А последният български премиер едва ли разполага с повече властови ресурси от всеки един от неговите предшественици след началото на кризата.
Данните за преплитане между публичното и непубличното наистина правят резонен въпроса дали е толкова силен Пеевски. Ако отговорът е „не“, цялата тази драма изобщо не си струва.
Както е известно, от ПП-ДБ обвързаха избора на председател с подписване на тяхната декларация. Наричащите себе си „демократи“ се опитват да действат от позицията на силата, като поставят на масата спорни законопроекти.
