Това е кошмарна върволица от ужасни спомени, които идват да погребат всички захаросани измишльотини за романтиката на войната, за човечния триумф на победата, за хуманността на съветската армия.
Бедата е в това, че на света няма по-неясна дума от „партийно”. Всеки български гражданин, безпартиен или комунист, е разбрал многократно, че „партийно” може да значи едновременно всичко и нищо. Единствената сигурна истина е, когато се каже партиен критерий, че той принадлежи на партията.
Всеки път, когато погледна назад или пък случайна среща ме върне към твърде пресните ми спомени от българската действителност, у мен неизбежно откликва едно много ярко чувство, идващо от дълбините на тази действителност – подозрението.
Мнозина са обвинявали нашия народ в робски характер, в черна петстотингодишна мъдрост „Покорна глава, сабя не я сече“, в апатия спрямо посегателствата върху политическите му свободи и в дълбоко вкоренен пораженски дух. Повърхностно погледнато, това е така и малко нещо може да се каже в оправдание.
Мисля, че от всички изкуства поезията е най-лесно уязвима от лъжата, от неискреността, от безчестието. В прозата, в живописта и дори в музиката шмекерите лесно могат да се скрият. В поезията – трудно.
Може би едно от най-унизителните неща е привилегията. Почти не познавам гражданин, който да не се е чувствувал лично оскърбен и засегнат от цялата тази буржоазна трагикомедия на привилегированите другари.
Тук не става въпрос за злото, причинено от социалната несправедливост, а за злото, заложено вътре в човека, злото, което ражда разрушителните импулси по силата на необяснима необходимост.
Две са основните неща, характеризиращи казионната литература в днешна България. Първо, липсата на творческа индивидуалност. И второ, липсата на връзка с действителността.
Понякога си мисля, че ако мога да избирам идеалната страна, в която да пусна корени, това би била Елин-Пелинова България. Трудно мога да си представя, че човек би могъл да бъде повече човек, отколкото всред тези прости, добродушни селяни.
