Стопард великолепно пародира искането на партията към нейните членове да бъдат преди всичко партийци, а след това хора. Но над всички, като някакъв дядо Боже, стои могъщият полковник от Държавна сигурност, който също има докторска титла, но предпочита да се движи в офицерската си униформа.
Каква огромна разлика между декларативния, на места съвсем ученически патосен речитатив на Веселин Андреев и спокойния, силен и многоцветен разказ на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания”. Апостоли на какво?
Част от предговора към новото издание на Репортажите, които издателство „Сиела“ публикува под оригиналното авторско заглавие – „Задочни репортажи за задочна България“.
Действителността в България показва грозното си лице в съвременния еснаф-началник. Тук наистина човек потръпва от това, че началникът (който много рядко е безпартиен) третира подчинените си като вещи, без най-малкото желание да ги разбира, без да зачете техните индивидуалности.
Как думите, които ние чуваме от познати или непознати източници, идват при нас със своята градивна и рушителна сила. Думи, които са предназначени да ни променят, да ни нагодят, да ни подчинят на условията на обществото и времето, което ни заобикаля.
Какво ни предлага за цялата 1976 г. списание „Съвременник“? Ако извадим преводната белетристика, всред която има наистина чудесни произведения, то май не остава много проза за четене.
Законите в България не важат за онези, които могат да си позволят безопасно да ги пренебрегнат. А такъв лукс могат да си позволят само тия, които по начало стоят над законите.
Но защо изобщо съществува колективният фалш? Кой го налага на хората? На тези въпроси не само, че няма отговори, но няма и желание за отговори.
