Миниатюри, излъчени по радио Дойче Веле. На 7 септември се навършват 48 години от покушението срещу Георги Марков в Лондон, довело до смъртта на писателя.  

ПОЗИЦИЯТА

От теб искат да заемеш определена позиция, т.е. да заявиш против какво си и за какво си, или което е по-нагледно – с кои си? С тия отляво, с тия отдясно или с тия в средата?

И тия отляво, и тия отдясно, и тия в средата твърдят, че човек не може да живее, ако няма определена позиция, че неговите отношения с другите човеци и обществото ще бъдат в пълен хаос. Защото мястото, което ще заемеш, щяло да определи мирогледа ти, ако вече мирогледът ти не е бил определен от мястото ти. И те ти внушават, че ти си ти доколкото си ляв, десен или в средата.

А ти чувстваш, че от теб се иска нещо странно, което идва да те задължи, да те принуди, да те прикове и може би да те осакати. Ти наистина разбираш, че ако заемеш определена позиция – ляво, дясно или средата, животът ти ще се улесни. Ти веднага ще получиш точния списък на нещата, които трябва да обичаш, и на нещата, които трябва да мразиш. Ти ще получиш полезния списък на приятелите си и враговете си. Ти не ще трябва да се колебаеш повече между някакъв избор, защото всичко ще бъде отнапред избрано за тебе. Ти просто ще го приемеш. Особено ще бъдеш улеснен от простия закон „Който не е с нас, е против нас“. Позицията също ще ти даде чувството за сигурност, защото не ще бъдеш сам и защото тя ще даде посока на живота ти и ще те измъкне от кръстопътя на собственото ти многопосочие. Казват ти, че чрез позицията ти сам ще се узнаеш, и другите също ще те узнаят. Между теб и тия около теб не ще има неизвестни.

Ала бедата е, че ти искрено опитваш, а не знаеш какво да избереш. Не знаеш отляво ли си, отдясно ли си, или си в средата. Би могъл да се закълнеш, че безброй пъти си се опитвал да заемеш някакво място – ляво, дясно, средата. Но всеки път, когато си помислиш, че си отляво, всъщност се оказва, че си едновременно и отдясно, и в средата. Защото показателите, които биха определили мястото ти, важат еднакво и за трите места, или въобще не важат. Така че ти си едновременно навсякъде и никъде. Ти стоиш, чудиш се на себе си и си повтаряш, че тия отляво са хора, тия отдясно също са хора, и тия в средата също са хора. А и тия, които знаят къде са – и те са хора. И че и едните, другите, и третите са точно толкова добри, колкото и лоши, че лошото отляво е толкова лошо, колкото и лошото отдясно, колкото и онова в средата. И защо трябва да отречеш едните хора, за да принадлежиш на другите? Кой е казал, че в едната посока в живота има повече смисъл, отколкото в многото посоки или просто в безпосочието?

Ти се усмихваш, като си помислиш, че единственият смисъл да си избереш позиция е само за да се отречеш по-късно от нея.

Ала ти много – много губиш от това, че нямаш позиция. Просто всеки те смята, че си там, където не си. Отсъствието на собствена позиция също те лишава от възможността да се хвърлиш срещу другата позиция или да защитаваш до последен дъх своя окоп, да загинеш там, да бъдеш герой, за да проехти над гроба ти чудесният глас на радиоговорителя:

„Той падна за…“.

Цялата работа е в това „за“.

Какъв пропуск на природата да етикира бебетата с по някакво „ЗА“.

ГЕРОИТЕ

Ти често се възхищаваш на хората, които са посветили живота си на една-единствена идея, които са слели себе си с идеята или са изгорели ведно с нея. Ти адмирираш тяхната последователност и вярност към идеята и понякога те измъчва мисълта, че ти не можеш да бъдеш като тях.

Може би защото еднопосочната ясна идея на един живот е твърде съблазнителна с простотата си в сравнение с мъчителната противоречивост на собствените ти съмнения. Наистина има романтична привлекателност в сливането на живот и идея. Хората, отдали се на една идея, изглеждат винаги надчовешки силни, животът им се смята за пример, смъртта им – за легенда. Моментът на героическия акт – за най-висша красота.

А ти внезапно се питаш, не е ли това най-лесното? Не е ли цялата тази последователност и жертвеност сигурен признак на беден дух, на почти патологично втурване в една-единствена посока, макар и понякога това да е посоката на доброто? Не е ли всичко това израз на душевно опустошение, на отричане цялото многообразие и всички цветове на природата? Ти се вглеждаш в този фамозен момент на осъществяване на героическия акт и виждаш, че много често това е суетна демонстрация на превъзходство над другите. „Вие не можете, а аз мога!“ – казва героят и подлага тялото си под куршумите, за да изконсумира мига на висшата наслада, мига, който го прави повече от другите. Така че героическият акт е отричане на другите и възхищение от себе си. При това всички герои знаят, че за героизма рано или късно ще им се заплати, защото човечеството е предвидило добри суми за ония, които се опитват да бъдат повече от другите. И това е може би гаврата на времето – един герой не е повече герой, след като му се плати – било с надгробен паметник, било с посмъртна пенсия.

Приказките и легендите противопоставят героя на подлеца, а също героя – на обикновения човек. А ти се взираш в това противопоставяне на бляскавия вечен ореол на героя срещу отречената, мизерната нищожност, разумно или инстинктивно безчестие на подлеца и виждаш колко несъмнено по-човешки, по-искрен и по-честен е образът на онзи, който трябва да понесе страданието, че не е и не може да бъде герой онзи, който трябва да понесе наказанието за своята слабост или презрението за своите недостатъци. Ти виждаш, че е противопоставен камък на героя срещу тялото на живия човек.

Ти виждаш, че история, легенди за герои и подвизи, поетични балади и летописни хроники, национални химни и разпалени речи, като издигат героя върху специален пиедестал, с това издигане те по същество превръщат останалата част от хората в подлеци. Защото героят със своята изключителност не е нищо друго освен нашето отрицание. Спасявайки ги от някаква опасност, героите всъщност са се заплювали в лицата ни, за да ни отрекат като по-слаби същества. И ти намираш, че героизмът, когато не е акт на лудост, е акт на безчестие. Защото заради своя ореол един герой се е отрекъл от своите естествени права и задължения, отрекъл се е от себеподобните, отрекъл се е от своето предназначение. И ти виждаш, че той е скалпирал своята жива глава било за да украси мъртвата ограда на идеята си, било за да изпита насладата на собственото си превъзходство над другите.

Героизмът е само един миг, а животът не е миг. И колко лесно е да бъдеш герой в един миг, вместо да бъдеш човек цял живот.

И ти си казваш – слава Богу, че природата е раждала и ражда човеци, но не герои.