В ранната утрин на 26 ноември 2018 г. в дома си в Рим склопи очи на 77 години поетът, сценаристът, режисьорът, продуцентът, документалистът, полемистът Бернардо Бертолучи. „Моят последен император“, така го определи в прочувствено писмо една от неговите актриси Стефания Сандрели („Конформистът“, „Стратегията на паяка“, „ХХ век“, „Партньор“, „Открадната красота“). „Благодаря ти, че беше толкова специален. Благодаря за твоето кино, толкова специално. Надявам се пак да те срещна и да направим още един филм заедно. Дълга целувка.“
Новините по държавните и частни телевизии започват с тази тъжна вест. Всички канали излъчват филми на Бертолучи, посвещават му специални предавания със спомени на колеги и приятели, с репортажи от снимачните площадки на творбите му. Първите страници на централните всекидневници са с негови портрети. Италия изпраща автора на 16 филма, между които „Последно танго в Париж“, „ХХ век“, „Малкият Буда“, „Чай в пустинята“, „Последният император“ – носител на девет Оскара, между които единственият, даден на италианец за режисура.
Син на поета Атилио Бертолучи, роден през 1941 г. в Парма, недалеч от дома, в който е живял Джузепе Верди, със съобщението за чиято смърт режисьорът ще започне след десетилетия своя „ХХ век“, а после непрестанно ще използва музиката му във филмите си. На 12 години се премества със семейството си в Рим. На 15 години снима първите си късометражи с 16 мм камера, взета назаем. Независимо че през 1962 г. получава наградата „Виареджо“ за дебют в поезията, голямата му любов остава киното. Литературата продължава да го съпътства. Той екранизира романите „Конформистът“ (Алберто Моравия), „Чай в пустинята“ (Пол Боулс), „Аз и ти“ (Николо Аманити), вдъхновява се от разказ на Борхес за „Стретегията на паяка“.
Запознава се със съседа си в Рим Пиер Паоло Пазолини, който го въвежда в света на седмото изкуство и го кани за асистент-режисьор на дебюта си „Безделникът“. Големият международен успех идва с „Последно танго в Париж“ (1972). Филмът става най-цензурираният в италианското кино. Реабилитиран е чак в 1987 г.
Бертолучи е обсипан с множество национални и международни награди за отделните си филми, както и за цялостна кариера – Златен лъв във Венеция (2007) и Златна палма в Кан (2011). От 2008 златна звезда с името му блести на алеята на звездите Walk of fame на холивудския булевард в Лос Анджелис.
Последните 15 години са особено тежки за режисьора. Редица сбъркани операции на гръбначния стълб го приковават в инвалидна количка. „След дълга депресия приех новото си положение, признава Бертолучи. Оттогава всичко тръгна по-лесно. Застанах отново зад камерата и разбрах, че снимането е единственото лечение.“ Прави кратък документален филм (2014) за трудността да си инвалид в Рим.
Моите лични срещи с Бертолучи ставаха все на Венецианския кинофестивал. Помня как очаквахме с нетърпение след прожекцията на „Мечтатели“ (2003) да се срещнем на пресконференцията с режисьора и как в последния момент съобщиха, че този снажен и едър мъж е прикован на легло в хотела. После спомените ми се реят към инвалидната количка, от която скованият телесно, но жив по дух и с чувство за хумор режисьор връчи на вечния си съперник Марко Белокио Златен лъв за цялостна кариера през 2011 г. Изправеният до него развълнуван Белокио го целуна по темето, подари му рисунката си с двама палячовци и сърдечно се разсмяха. За мен най-трогателният момент от онзи фестивал. И пак във Венеция беше и един от най-спорните моменти, когато Бертолучи като председател на журито през 2013 г. връчи Златния Лъв на италианския документален филм „Сакро ГРА“, днес почти в небитието. Недоумяващите журналисти го обсипаха с неудобни въпроси, но той достойно, с прословутото си френско „р“ защити избора си.
Светът на политиката и културата, който ще се поклони пред режисьора в Кампидолия – кметството на Рим, а на 6 декември в театър „Аржентина“ ще присъства на паметната вечер за Бернардо Бертолучи със свободен вход, реагира с многобройни изказвания веднага след тъжната вест.
Президентът на републиката Серджо Матарела изпрати до семейството му следните думи: „В деня на смъртта на Бернардо Бертолучи – Маестрото на киното, изказвам съболезнования на семейството, на приятелите и на всички, учили се от неговата интелектуална и артистична чувствителност“. Бившият президент Джорждо Наполитано също изрази „голяма лична болка“ и си спомни „откровеното приятелство“, свързващо го с режисьора. Президентът на Биеналето на Венеция Паоло Барата подчерта, че „Бертолучи ще бъде запомнен като един от най-големите в италианското и световното кино“. Роберто Бенини допълва: „Отиде си най-големият“, Марко Белокио е трогнат, че „неговата смърт е малко и наша“, докато за Франко Дзефирели е „тъжно да се сбогуваш с приятел и талантлив режисьор, който с творбите си успя да ни пренесе в неповторими артистични измерения“.
Тъжен е и Тери Гилиъм: „Какъв удар, само преди месец спорехме заедно за бъдещия му филм, беше пълен с живот и ентусиазъм. За мен Бертолучи беше постоянно вдъхновение. Създател на красота и дръзки идеи. Голяма загуба“.
Искрено скърби за Бертолучи и френският актьор Жерар Депардийо („ХХ век“): „Напуска ни артист с огромен талант, поет и мечтател. Дълбоко вярвам, че със смъртта на Бернардо свършва един свят, който в киното беше поетичен разказ за човешката природа и обществото. Бертолучи беше италианският Виктор Юго, изключителен разказвач на своето време. Беше харизматичен, а усмивката му – заразителна“.
С усмивка го изпращат всички, преминали през салона на дома му – „най хубавата кинозала в Рим“, в който до последно Бертолучи е гледал жадно филм след филм, за да бъде в крак с бъдещите си наследници.
