0
3670

България като сателит

Бележки по полетата на книгата на проф. Никола Долапчиев

Проблемът на малките страни като България е винаги този: да отстояват себе си, намирайки се в орбитата на други, далеч по-големи сили, бивши или настоящи империи. Така е било винаги. Същият проблем (макар и в по-различна геополитическа конфигурация) изниква и днес. Въпросът е ясно да осъзнаваме откъде тръгват поредните опити за „политически прихващания“ в политическата орбита – дали от един нов Кремъл, или от нова Висока порта. Умението да видим събитията в конкретен мащаб е важно, с оглед и на днешното ни позициониране, и на новите ни политически алианси. За тази цел е потребно да познаваме миналото си, за да можем да използваме историческия си опит в новата координатна система. А не постоянно да се жалваме и вайкаме, че всичко винаги било „едно и също“, че винаги сме съгласни на „всичко“, че винаги сме само „сателит“ или „безгласна буква.

За да схванем по-добре разликата и да имаме ориентир в онова, което е било „преди“, и онова, което е „сега“, погледът назад е и политическа необходимост. В този смисъл появата на български език на книгата на проф. Никола Долапчиев „България: превръщането в сателит. Анализ на историческите събития (1944–1953)“, НБУ, 2020 г., е значимо събитие. Става дума за превод от английски на едно от най-важните исторически съчинения, издадено от българската емиграция в периода на комунистическия режим.

Преди да навляза из историческите меандри на книгата, няколко думи за нейния автор. Проф. Никола Долапчиев (1897–1964) е български юрист с международна известност, дългогодишен титуляр на катедрата „Наказателно право“ на СУ „Св. Климент Охридски“. Бил е близък до кръга „Звено“, но бързо влиза в конфликт с комунистите след 1944 г. Определен е като служебен защитник на княз Кирил пред Народния съд – с цялата условност на една такава задача. Князът-регент, заедно с други видни политици, е отведен за разпити в СССР, връща се в България малко преди да му прочетат смъртната присъда. От този негов опит за защита остават двайсетина страници спомен, писан на английски език, който също сега вижда бял свят.

През 1947 г. проф. Долапчиев е назначен за български пълномощен министър в Обединеното кралство. Факт, обясним с някои негови доскорошни лични контакти със звенарите, но скоро става ясно, че е приел това назначение, за да остане в свободния свят със семейството си. И след няколко месеца той се заявява като политически невъзвръщенец, а от 1957 г. заживява в САЩ. През 1952 г. проф. Долапчиев взима участие в конференция на Съвета на Европа в Лондон, посветена на „сателитизирането“ на Централна и Източна Европа, изнася и публична лекция в Кралския институт за външни отношения, посветена на човешките права в България след съветизацията на страната. На нейна основа е изграден ръкописът на книгата „България: превръщането в сателит“, който вижда бял свят доста по-късно – едва през 1971 г. Издаден е на английски език от емигрантското „Българско огнище“ (Foyer Bulgare) чак в Рио де Жанейро – от български емигранти, държащи да излезе истината за комунистическа България (сред основателите на сдружението са Христо Бояджиев, д-р Панайот Панайотов, Евгени Силянов, Иван Станчов, Дими Паница).

Забележителното е, че в продължение на десетилетие това е една от най-често цитираните книги за комунистическа България на Запад. Но тя бе практически недостъпна в България, докато проф. Веселин Вучков и екип от млади преводачи не се заеха с тази задача, установявайки връзка със семейството на автора. Деветдесетгодишният му син Георги умира в края на 2018 г., без да може да види българското издание на книгата, но съпругата му Дорис предоставя ръкописите и уникални фотографии от семейния архив. Така на бял свят излизат някои допълнителни пасажи от ръкописа, както и уникалните бележки „В защита на Негово Височество княза“, един наистина вълнуващ епилог.

Онова, което особено поразява, запознаем ли се със съдържанието на книгата, е нейната добре промислена структура, предлагаща впечатляващ разрез на най-новата ни история. И тя очертава цели зони от въпроси, които си задаваме, а и продължаваме да си задаваме:

Каква е спецификата на българската независимост? Какво означава страната ни да е трайно в политическата орбита на великите сили и какво – да се превърне в сателит?

Първото обстоятелство, на което набляга проф. Долапчиев, е самото местоположение на България – позицията на „международен кръстопът“. Защото то казва много, но не обяснява всичко. И все пак: имаме постоянното нарушаване на граници, застрашаващо самото съществуване на българската държава.

Второ, факт е и цялото това пребиваване в орбитата на империи: борба за национална независимост, продължила с векове.

Трето, стигаме до перманентните опити на Русия да „сателизира“ страната, позовавайки се на факта на нейното освобождение от османците: опитите за трайно създаване на „задунайска губерния“.

Четвърто: спорадичните други „опити“ за доминация (Германия, Австро-Унгария).

Тезата на проф. Долапчиев е, че краят на Първата световна война е и важен политически лакмус за всички тези тенденции.

Тогава, след разпада на четири империи (Русия, Австро-Унгария, Германия, Османската империя), България изведнъж попада в „италианската орбита“, откъдето именно се проектират определени интереси на Балканите. Те според него допълнително насърчават братоубийствената дейност на Македонската революционна организация, вътрешния тероризъм, невъзможността (колкото и това да е сложно) за каквото и да е политическо разбирателство с тогавашна Югославия.

След което настъпва нов обрат. СССР, след години на изолация, бавно се завръща на Балканите, а и в България. Ролята, която Москва играе между двете световни войни, се осъществява чрез нелегалната дейност на комунистите. Не се пренебрегват обаче и традиционните проруски чувства на старите буржоазни партии. На тази струна се играе във Втората световна война, по тази линия се сформира и ОФ-то.

От друга страна, България след Ньойския договор е силно отслабена и сериозно ощетена. Съседите са силно враждебни, подкрепяни от Франция и Великобритания. Единствените възможни политически партньори отново стават Германия и Италия.

„Не желая да оправдавам отвратителното поведение на тогавашното българско правителство, пише проф. Долапчиев, известен с антинацистките си убеждения, но би било несправедливо единствено България да бъде обвинявана за своето участие в Тристранния пакт“.

И аргументира попадането ни в тази орбита с икономическата логика.  

Световната депресия се стоварва сериозно върху страната ни – износът на България никога не е бил голям, а в онзи момент никой не е в състояние, нито пък иска да изкупува български стоки.

Само Германия предлага да закупи целия ни ресурсен излишък – разбира се, при специални условия. „Отчаяният човек, отбелязва авторът, не може да се пазари – на какво отгоре?“

Някъде около 1939 г. над 64 % от българския експорт вече отива за Германия, 65 % от вноса идва пак оттам. За сравнение: износът за Великобритания е 3,1 %, а вносът – 2,8 %.

Съответно придърпването в орбитата на Третия райх става с натрупването на огромен германски дълг. Към началото на войната Берлин дължи на София огромни суми и това е част от един дълбоко промислен план. Ако Германия загуби войната, България няма да получи дължимото си. „Почти насилствено българското бъдеще зависи от германската победа“. И тук проф. Долапчиев привежда множество аргументи за липсващата „икономическа диверсификация“.

По съвсем друг сценарий обаче България попада в съветската орбита в края на 1944 г., когато целта на Москва е съвсем ясна и тя е само една – военна окупация. Поради което СССР на практика бламира правителството на Константин Муравиев. Радио Москва открито обявява, че СССР ще приеме да преговаря само с правителство на (създадения от него) Отечествен фронт. Така че властта на ОФ е резултат от съветската окупация, а стабилизацията на съветския контрол над България изцяло се извършва от правителството на ОФ, оглавявано от Кимон Георгиев.

И на хоризонта изниква друга политическа формула – тази на политическия „сателит“, за която се полагат трайни усилия.

На първо време някаква политическа опозиция (земеделци, социалдемократи) все пак е търпяна. Но скоро и този фарс приключва. Навсякъде, пише проф. Долапчиев, са поставени „подставени лица“ на комунистите. Инфилтрирането в силовите структури, правосъдието, а сетне и в армията, е поразяващо по размерите си.

Следващите месеци – по оценката на този безспорен авторитет в наказателното право – са „паметни с безскрупулните чистки на набедени за военнопрестъпници и колаборационисти…Тези процеси се оказват най-бруталната форма на изтребване на политическите врагове на комунистите“.

След което се превземат и профсъюзите, както и всички организации в страната.

С обесването на Никола Петков – 23 септември 1947 г. – политическата опозиция в България е на практика обезглавена. Следва още по-жестока разправа с политическите противници.

Няма как в случая да се даде подробно описание на цялостния анализ на „сателизацията“ на България.

Ще отбележа само някои от нейните аспекти – пълната „съветизация“ на правото и правосъдието в България. Потъпкването на човешките права, което започва от забраната на опозиционната преса, за да премине към пълния контрол на всички религиозни вероизповедания. Целта е, отбелязва проф. Долапчиев, да се потъпче тъкмо религиозната свобода, която е и някаква алтернатива на режима. В потвърждение той привежда цитат от „Поробеният разум“ на Чеслав Милош: „една напълно покорна църква, поддържана с десетилетия, ще умре от естествена смърт поради липса на последователи“.

И накрая, особено интересно е заключението на книгата, отвеждащо към модела на „сателизация“ на цяла Източна Европа.

Защото България не е някакво изключение.

Навсякъде, отбелязва авторът, в края на войната „хитро“ са сформирани опозиционни коалиции, чийто гръбнак са комунистите, които всъщност реално ще управляват.

Тези правителства не са установени чрез избори и по свободно волеизлияние, а с откритата подкрепа на Червената армия.

По едно и също време са сменени или наложени конституции по съветски образец.

По едно и също време е проведена национализацията.

По едно и също време тръгва вълната от политически репресии или чистките, наредени от Москва.

Ето какво означава всъщност „сателизацията“ – все неща, които е редно да не забравяме днес. С оглед на утрешния ден.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияВанекови пиеси
Следваща статияРадой Ралин и сатиричният театър „Стършел“