0
4155

Вазов – поетът съдия

29-годишният поет съзерцава планината и трупа сюжети в Берковица

Николай Евров, „Вазов като съдия“

Вазов и Берковица

Двете юбилейни Вазови години (2020-а и 2021-ва), посветени на 170 години от рождението и 100 години от смъртта на именития писател, сякаш „позабравят“ един кратък епизод от ранния му живот. Иде реч за кратката съдийска кариера на Вазов от февруари 1879 г. до септември 1880 г., когато изпълнява длъжността на председател на Берковския окръжен съд.

След преминаването на руските войски в български земи през юни 1877 г. Вазов е назначен от княз Черкаски на дребна чиновническа длъжност в Свищов – „регистратор“ към губернатора Найден Геров. Малко след това е освободен и гр. Русе, а тук Вазов получава назначение „чиновник за особени поръчки“ към губернатора. В края на април 1879 г. изтича фиксираният от Берлинския договор 9-месечен срок за руска окупация на България, тогава „всичко будно и грамотно се заловило за чиновничество, понеже нуждата от държавни служители била голяма“ (по думите на изследователя Ю. Трифонов). Така Вазов получава назначение от императорския комисар Лукиянов за председател на Берковския окръжен съд, а това станало на 19-и февруари 1879 г.

Вазов с облекчение приема това – било заради мръсния русенски въздух, „пълен с прах и миризми“, било заради неспирните гуляи с руски офицери край р. Дунав. Дори бил прегледан от двама лекари, които изразили съмнения за туберкулоза. „За Берковица – пише по-късно той – заминах с парахода през Лом и от тук с (пощенска) кола през Кутловица. Тоя период от своя живот съм описал на много места и главно в „Нова земя“ (част III) и в „Митрофан“. В града Берковица, разположен в разкошните разклонения на Ком, с обилна зеленина, сенки и здрав балкански въздух, аз скоро се поправих и за пръв път обикнах страстно величествената природа. В Берковица ме очакваха вече членовете на съда, които „обезсмъртих“ по-после под имената на Митрофан, Дакито и Дормидолски. Те ме настаниха в къщата на берковския първенец Клисурски, докато ми се намери квартира в една парясана турска къща до самата река, в която нямаше никакви мебели, та единият от членовете на съда ми зае един дървен креват. По-после аз си набавих и столове, и друга покъщина. В същата къща се помести и прототипът на Дормидолски, който скоро след това се ожени за една покръстена туркиня Елена. При нея се прибра и друга една покръстена ханъма Зихра (Параскева, Прасковня, Пеша), млада, черноока 19-годишна жена на един турски бей, който в пияно състояние бе паднал в една река и се удавил“. В къщата, където е живял Вазов, сега е устроен хубав музей.

Но как 29-годишният Вазов се отдава на съдийско поприще за година и половина, след като не е юрист и няма университетско образование? Това е обяснимо, тъй като постигането на националния идеал на Освобождението изисква бърз градеж и на нови държавни устои. А отгледана интелигенция от българи тогава няма. Юристите, учили пълни или непълни курсове из Западна или Средна Европа, се броят на пръстите на едната ръка; но за тях привлекателни са високите постове в новия Върховен съд, министерството на правосъдието или апелативните съдилища. Притичат се на помощ родолюбиви българи от Бесарабия, учили из руски университети, или чужденци с висше образование. По тази причина на съдийски и прокурорски длъжности се назначават грамотни и будни граждани, а също и на постове из цялата администрация. В този кадрови „поток“ попада и Иван Вазов в условия на нарастваща поетическа популярност.

Ала не само кадровият дефицит препятства младото българско правораздаване. Законовите правила са твърде неясни и преплетени, а това в ръцете на недоучили съдии и прокурори е предпоставка за абсурдни и комични ситуации. Всъщност османското наказателно законодателство дълги години след Освобождението не е отменено. Наред с това започват да действат и Временни правила за устройство на съдебната част, утвърдени от императорския руски комисар. Ала най-силен източник на право за „импровизираните съдии“, както ги нарича сам Вазов, са били местните обичаи и вътрешното чувство за справедливост и морал.

Така Вазов започва да правораздава, а освен това е и председател на съда. Наред с него заседават и местни съдии и съдебни заседатели, а делата са предимно углавни (наказателни) и граждански. По това време из българските градчета специално построени съдебни сгради няма, най-често се ползват бивши конаци или други по-представителни помещения. Една заличка обикновено съчетава функции на съдебна зала, съвещателна стая за вземане на решения, канцелария и архив. В началото страните се подканят да се споразумеят, а често това е съпътствано от „крепко словце“ на някой от съдиите или чиновниците. Полага се и клетва върху Евангелие и кръст. Място за публика почти никога няма.

Съдията Вазов е доволен от своята съдийска служба. От друга страна, местното население също не е било недоволно, откривайки специфичните черти на милост и човещина у младия съдия. Човеколюбие – това е по моему главното достойнство на Вазовите текстове, почерпено може би от берковския престой. Вярно е, че Вазовото творчество винаги се „проектира“ върху траекторията на националната ни съдба; това се случва десетилетия наред и по тази причина среща всенародна обич. Ала има нещо друго, което (сякаш) подценяваме – Вазовите хуманизъм и човеколюбие. Вгледай се внимателно, читателю, в романа „Нова земя“ например, наподобяващ Толстоевия „Ана Каренина“. Няма как да не усетиш кротко човеколюбие, когато Вазов лаконично пише за някои безчинства срещу останалото турско население или за осмивания Гаврил Кръстевич („Треперко Паша“).

В Берковица поетът се отдава на „спокойни преживявания и тихо съзерцание“ (по думите на проф. Никола Саранов). А при посещение на княз Александър I Батемберг в града през септември 1879 г. специално благоволение е оказано на председателя на съда, като монархът го приканва и в бъдеще да работи и обогатява българската поезия чрез своя талант. Да дадем думата на самия Вазов: „Животът ми в Берковица съвпада с един от най-плодовитите периоди в моето творчество. Физически укрепнал сред хубавата природа, почувствал се възроден, напълнял, добре гледан от Зихра, поставен в една среда, пълна с оригинални типове, и сериозни, и комични, между едно население, запазило своята примитивност, не само поет, но и председател на окръжен съд, аз почерпих от Берковица голям брой сюжети, които отчасти обработих много по-късно“.

Там поетът пише поемата „Грамада“, пресъздала местен обичай: хвърляне на камък на определено място и произнасяне на клетва срещу чорбаджии от по-старо време, поставили се в услуга на турците. Грамадата растяла и се превръщала в нещо като „народно наказание“ и „нравствен линч“! В града Вазов пише и поемата „Моята съседка Гмитра“, стихотворенията „На Ком“ и „Малини“, а по-късно ще добави местни сюжети в романа „Нова земя“, в поемите „Зихра“ и „Загорка“, както и във великолепната сатирична повест „Митрофан и Дормидолски“.

А ето как описва униформата на съдията Вазов един от познавачите – проф. Н. Саранов: „Той е бил наричан „председателят с червената фуражка“, понеже ходел в делнични дни само с фуражка, обшита с червени шарени гайтани, а в празник – със сабя, прикачена през рамото с червена, 4–5 пръста широка лента, шинел с лъскави металически копчета и пагони“. Това поведение е в изпълнение на заповед на министър Т. Бурмов председателите на окръжни съдилища да бъдат облечени в униформа на руски щатски съветници, която се е състояла от военна шапка, редингот с позлатени копчета и пагони, препасан с шпага. За съжаление няма запазена снимка от съдийския период на поета, а най-популярен е рисуваният портрет от художника Николай Евров. Той пък копира снимка на Вазов като чиновник в Русе, пазена днес в Националния литературен музей.

Появяват се обаче известни настроения срещу работата на Берковския съд. В излизащия по това време в София консервативен вестник „Витоша“ започват публикации срещу някои съдебни решения, както и по повод поведението на съдии и заседатели, включително на самия Вазов. Зачестяват и анонимните доноси, облаците се сгъстяват. Аз отдавам това на нарастващата популярност на Вазов като поет, предизвикваща завист, както и на политически страсти. Ето част от анонимна дописка във вестника: „Освен това ние си позволяваме най-искрено да кажем г-н Вазову, че той по-добре ще стори, ако бъде или само поет, в което ще по-да сполучи, или само съдия; … за да не прави неволно, от незнание, такива погрешки… Като съдия г-н Вазов ще стори по-добре, ако се научи да бъде по-внимателен и бърз в извършването на длъжностите по службата си, милостив, справедлив и безпристрастен към всичките граждани в раздаването на правосъдието, нежели да пише недописани Идилии и недоправени Видуловци, като че само тия са ни вече ексик!“

Вазов пише опровержение до вестника, но редакцията му отговаря с подигравателно антрефиле. Вазов пише отново до вестника, за да поиска името на анонимния дописник, но отново получава подигравки. Зачестяват и други необмислени и неподписани обвинения. Това вероятно достига до министъра на правосъдието, който предлага на съдията Вазов преместване на длъжност „помощник-прокурор“ при Видинския окръжен съд. Ала гордият поет намира това за понижение. На 15-и септември 1880 г. от Берковица пише телеграма до министъра: „По домашни обстоятелства и други повелителни причини съм принуден да се откажа от длъжността помощник-прокурор във Видин, где благоволите да ме назначите, и поднасям оставката си“.

Смъртна присъда на куче

Смъртната присъда на куче съпътства подигравателно Вазов десетилетия наред. Как се случва тази съдебна грешка? Домашно куче, собственост на Михал Първанов от Берковица, изяло на пчелина на Еленко Атанасов от с. Костенци 19 малки ярета и агнета. Съдът заседава два пъти: на 2-ри и на 7-и април 1880 г. Поискано е „свидетелство“ от кмета на селото, потвърждаващо злодеянието; изпратен на място е и изборен член на съда със задача да подготви „рапорт“. На второто заседание собственикът на кучето не отрича случката, но вменява вина на пчелинчията Георги Слатинченин: „затова кучето сега аз склонявам да се убие, но възнаграждението за изядените агнета и ярета да плати пчелинджията ми“. Командированият член рапортува: „действително кучето на Михаил Първанов… е изяло на Еленко Атанасов 7 ярета и 8 ягнета и 4 останали още живи, но ще умрат и те, понеже кучето ги е давило, и самичкий пчелинджия каза, че това куче и по-предишний ден изяло една овца“. На 12-и април 1880 г. съдът ПРИСЪДИ: „Кучето на Михаил Първанов да се убие, съгласно с духът на чл. 170 от Отомански Наказателен закон и овчарят Георги пчелинджията от с. Слатина да плати възнаграждение на Еленко Атанасов 180 гроша“!

След много години (през 1896 г.) Алеко Константинов ще обнародва преписката по това дело във в-к „Знаме“ с язвително-саркастични стрели срещу Вазов. Защо постъпва така Щастливеца, след като двамата с Вазов се познават добре и дори са работили като млади заедно в канцеларията на свищовския губернатор? Ето отговорът от проф. Н. Саранов: „Тяхната основа трябва да търсим в партизанските страсти, в обстоятелството, че Иван Вазов и Алеко Константинов се намират като активни дейци в противоположни политически лагери“. А проф. Саранов е проявил старание, за да открие самото дело. То е пазено в началото на 40-те години на ХХ век в специално чекмедже от уредника на Вазовата къща-музей в центъра на София Елин Пелин, а там е било донесено от правосъдното министерство. По време на бомбардировките на София през 1944 г. това дело заедно с други ценни документи са скрити на друго място. В защита на Вазов проф. Саранов обяснява, че присъдата не е произнесена еднолично, а от цял съдебен състав от пет човека. Освен това имало и други куриозни случаи. Например известният писател и общественик Стоян Михайловски, който дори учил няколко семестъра право, през есента на 1879 г. като член на Софийския окръжен съд пише собственоръчно „постановление“, с което „министърът на правосъдието Димитър Греков (доктор по право от Екс ан Прованс, Франция) е чисто и просто деградиран от своето министерско достойнство и съдът не признава неговата власт“, а това е станало заради политически разногласия с него! А пък един мирови съдия от това време „осъжда вадичката на К. М. от с. П. да не тече през двора на Л. Ж. от същото село“!

Проф. Н. Саранов и неговият текст за съдията Вазов

През последните няколко месеца се издадоха немалко книги, посветени на Вазов и неговия род. Столични и провинциални театри представят негови пиеси. Ала най-пълно и образно престоят на Вазов в Берковица е разказан от проф. Никола Саранов в една студия, публикувана в Годишник на Юридическия факултет на университета през 1943 г. Неотдавна тази студия бе преиздадена от издателство „Нова звезда“, а пишещият тези редове подготви подробна биография на проф. Саранов в началото на книгата.

Интересна е съдбата и на проф. Никола Саранов (1895–1974). Той е титуляр на дисциплината Наказателно съдопроизводство във факултета и е един от най-известните преподаватели. Въвежда и науката Криминалистика в България. Саранови са известен габровски род със заслуги през Възраждането. Специализирал е в Германия и Франция, в гр. Хале защитава дисертация през 1923 г. Проявявал е не само научно, но и чисто човешко любопитство, което го отвежда и до идеята да изследва съдийската кариера на Вазов. След 1944 г. е прогонен от университета, преследван е от Държавна сигурност и умира в пълна забрава на столичната ул. „Хан Аспарух“ през 1974 г.

Веселин Вучков е професор по наказателнопроцесуално право в Нов български университет, преподава също в ЮЗУ „Н. Рилски“ в Благоевград и в Академията на МВР. Завършил е Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ (1994), работил е като следовател. Автор е на научни изследвания, сборници и коментари. Публикува текстове и на историческа тематика. В периода от 2009 г. до 2013 г. е зам.-министър на вътрешните работи, след това е депутат от ПГ на ГЕРБ (гражданска квота). От ноември 2014 г. до март 2015 г. е министър на вътрешните работи, подава оставка като министър и депутат.