„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…

Митко Новков

Весела Бабинова (1989) е връстница на промените в България и всички лъкатушни събития през тези 25 години са белязали и нейния живот. Родена в София, отглеждана близо три години в чужбина – Италия, Нова Зеландия (на което отдава „дивия” си патриотизъм), родителите й се завръщат в София, при порастването й помагат и двете баби – едната в „Младост”, по-често, другата в Благоевград, учила в 30 СОУ „Братя Миладинови” (с по-раншни имена „Людмила Живкова” и „Знаме на мира”). Следва една година философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, но философията е само ауфтакт, преди да се посвети на онова, за което е предопределена сякаш от малка – актьорската професия. В НАТФИЗ, още когато е в III курс, Явор Гърдев я избира за ролята на Коля Лебедушкин от пиесата на Пьотр Гладилин „Нощна пеперуда”, постановка на Народния театър. За изпълнението си Весела Бабинова получава Аскеер за изгряваща звезда. Следват още роли: в „Хамлет” (Офелия) пак на Явор Гърдев, „Самотни персонажи” на Васил Дуев, „Скъперникът” на Лили Абаджиева, наскоро – „Чиста къща” на Владимир Люцканов в Театър „Зад Канала”, където е на щат. Както и да погледне човек, успешно развитие на един млад артист. Та именно с въпрос за успеха Митко Новков започна своя разговор с нея.  

Как възприемаш себе си, като успешна актриса ли?

Иих, какъв въпрос изскочи сега! (Замисля се.) Бих казала, че имам късмет. Късмет към момента. Защото малко хора успяват изобщо да останат в професията, остави дали са в столичен театър, или не. Някои започват да се занимават със съвсем друго нещо. През тези четири години в НАТФИЗ ти работиш упорито – някой да те види, да ти даде шанс. Аз вече имам колеги, които нямат работа, или не се занимават с театър. По друг начин си изкарват парите. Няма, разбира се, нищо срамно, нищо лошо в това, но е кофти. От друга страна, ние знаехме, че приемат 23-24 души, и че няма как всичките 23-24 да излезем и да застанем…

Под светлината на прожекторите?…

Да. Имам работа, по-скоро така бих се изразила, имам работа. А дали съм успешна, или не – това по-скоро публиката може да го каже. Трудно е, със сигурност е много трудно.

Тази реплика за публиката и мнението й – истинска скромност ли е, или просто е извикана от кокетничене?

Не, не, какво ти кокетничене?! Как ти можеш да кажеш за себе си успешен ли си или не?! Аз затова казвам: „Имам работа”. Работя, в Театър „Зад канала” съм назначена, там се водя по „Мелпомена” програмата, разпределят ме, ето сега изкарахме премиера, „Чиста къща”. Играя в „Хамлет” и в „Нощна пеперуда” в Народния, в Сфумато „Самотни персонажи” на Васил Дуев, по един проект работим в Театър „Реплика” с моята приятелка и колежка Ирина Андреева. С Георги Тенев работим върху негов текст… Общо взето, чувствам се добре, аз много обичам това, което правя, и ми е много приятно, че съм от едно в друго и че нямам много време. На мен това всъщност ми харесва. Но дали съм успешна? Как да ти кажа… Някои роли са много трудни, усещам и до момента съпротива. На мен това си ми е в съзнанието: независимо че тя, ролята, на сцена излиза, ти продължаваш да си работиш върху нея, продължаваш да търсиш, да опитваш, да опитваш да вникнеш повече, да пробваш. Със сигурност така ми е с Офелия, защото това си е роля, знаеш…

Сложна?…

Много е сложна!

Натюрел ли ти е Офелия?

Не особено. Средна работа. Там, например, докато се напипа нещо, беше страшна мъка…

Какво напипа, че да изчезне мъката?

О, не, аз не казвам, че мъката е изчезнала. (Смее се.) Но това точно повече ме тегли да търся и да човъркам вътре. И това като че ли важи за всички в представлението. Хайде, освен за Лео (Леонид Йовчев). Лео е страшен просто, това е… Нямам думи. Много е интересно, защото там няма всеки път едно и също нещо, всеки път е различно. И не го казвам в лошия смисъл. И Лео е така, разбира се, но той има много плътно извървян път. Има какво да се иска още и това всъщност мен много ме тегли.

Къде? Към Офелия жизнерадостната, ренесансовата Офелия, или към Офелия меланхоличната, прерафаелитската Офелия?

По-скоро… (Замисля се.) По-скоро второто, но то и другото се проявява.

Това ли ти е най-голямото изпитание като роля досега?

Мисля, че да. Мисля, че да. Но трябва да кажа, че представлението много е пораснало. Имаше хора, дори мои близки приятели, които в началото казаха: „Не ми харесва, гадно е”.

Какви им бяха съпротивите?

Че нищо не са усетили, че това не било Хамлет… Имаше хора, които ги спъваше и преводът, свикнали са с този на Валери Петров, не на Александър Шурбанов. Аз говоря и за мои приятели, които не се занимават с театър, и смятаха, че е прекалено съвременно. Не знам, може би са си представяли, че ние с някакви кринолини вероятно ще се разхождаме… А то далеч не е така. Но две-три мои приятелки поотделно идват сега, на тези представления, които са в момента, и казват, че това е съвсем друго представление, че много повече го усещат. Но най-интересно е, че всички – харесали представлението, или не го харесали, казват, че сме като един човек, един механизъм. И наистина е така. Много е странно как публиката го усеща.

А зад този един кой стои?

М-м-м, Лео. Лео. Е, и Явор (Гърдев). Но той по-скоро ни казва след това, бележки различни. Когато го питам: „Тук беше ли добре?”, той тогава ми дава насоки. Които са обикновено: „Още може!” (Смее се.)

Беше ли изненадана, когато те избра за „Нощна пеперуда”?

Да, имаше кастинг, около 15-ина момичета беше избрал от НАТФИЗ. Там вече беше страшната еуфория и радост. За Офелия, разбира се, също се зарадвах, но там той ме покани. Първо полетях, но в един момент се стреснах, защото знам какво е това. Всички подхождат с очаквания към теб… Но много бързо това премина. Казах си: „Какво има да се страхуваш?” И той самият ни каза, че не трябва да подхождаме с нагласата, че сега всички тук сме под стрес. Напротив, имахме един общ поглед и просто работихме заедно. И така, смятам, че въпреки многото отрицателни мнения, извървяхме един много смислен и изпълнен с… Да, да, мога да кажа, препятствия път. Който води към нещо наистина хубаво. Има хора, които се вълнуват, като го гледат. Една моя приятелка не можах да я спра да плаче.

Това ли е мерилото за успешен спектакъл?

Не, не, не, не, разбира се! Не, разбира се! Тя просто се беше много развълнувала и доста от нещата вътре ги беше почувствала като свои, близки. Беше станало нейно по някакъв начин.

Каза късмет в началото, после спомена, че много си работила. В какво се състои това – човек да работи за късмета си?

(Замисля се.) Просто е важно някой да те види и да те види в това, за което му трябваш. И да ти даде шанс. При мен беше „Пеперудата”, с Явор сме си говорили – лицето, излъчването, момчешкото. Видял ме е като Коля.

Как се играе друга роля, след като си играла Офелия?

Не питай. (Смее се.) Следващата роля всъщност беше… Коя беше бе, Боже?… Мисля, че беше „Скъперникът”. Аз си го харесвам това представление. И ролята си харесвам. Тя не е голяма, но аз си я обичам. Защото там е гротеска и всичко е преувеличено, може да се отпуснеш повече, крайно е.

В това ли е удоволствието на актьора – да бъде карагьоз?

Да! Да има едно – как да ти го кажа – „отпуш!”. Защото при това твое отпушване, в каквато и посока да е, предполагам, че долу на някого би трябвало да му повлияе, да го накара да се замисли, да излезе променен, след като е гледал тази постановка, да гледа другояче.

Ти вярваш ли в това, във възможността за такава промяна?

Да! Твърдо да! Вярвам. Вярвам, защото аз съм излизала. И знам какво е. И знам, че има хора, които са си тръгвали променени. Има такива, които се е случвало и на мен да ми пишат, без да ги познавам (във фейсбук), и ми става много мило.

А ти кога усети, че за теб точно сцената ще бъде мястото, където ще се отпушваш емоционално? Колко голяма беше?

Винаги, още от малка ми е стояло в ума, че искам да се занимавам с театър. От много малка. Баба много ме водеше на театър, вече в училище от един момент нататък класната също много ни водеше – за ученици има някакви отстъпки и тя много търсеше и ни водеше. Аз си спомням едно от първите представления, от които си тръгнах така, променена, беше на Велко Кънев, лека му пръст, моноспектакълът „Даскал”. За един учител и учениците му. И както е представление от тези: „Ех, че забавно!” , и в един момент – пуф!, – стрелата като те забоде за гърлото и ти си прикован, не смееш да мръднеш. Излязохме и всички бяхме… Не си говорихме много след това. Има и други такива представления…

Кои?

Спомням си, че в първи курс професорът, Пламен Марков, отнякъде беше намерил за целия клас билети за предпремиерата на „Козата”. Ние гледахме с Едуард Олби, с Наум Шопов, с други актьори и се чудехме в публиката ли да гледаме или в представлението. (Смее се.) Спомням си, че тогава то до такава степен ме разтърси, че… Васко (Васил Дуев) каза в едно интервю, когато беше номиниран за „Самотни персонажи” за Наградата „Стоян Камбарев”, едни думи, които много ми харесаха: че най-хубаво е, когато зрителят не е свидетел, а съучастник. И аз точно така се почувствах тогава – все едно и аз бях там и… До такава степен потънах и повярвах в това, че абсолютно успях да се идентифицирам с персонажа на Мишо Билалов. Застанах на негова страна. Другото е „Медея, майка ми” в Сфумато.

Сфумато ли ти е любимият театър?

Всичко ми харесва, ако това се счита за отговор. „Между празниците” на Стефан Иванов, режисьор беше Маргарита Младенова, направо щях да си умра. Имах чувството, че някой е написал моите мисли. А то е толкова простичко, никакви сценографии, декори. Аз абсолютно адмирирам такива ходове, не да се занимаваме с чашки и чинийки. Само те, Христо Петков и Елена Димитрова, на сцената и ти просто си… Много, много ми хареса и „ОООО! Сънят на Гогол”. Те двете най са ме хващали за гърлото, ако трябва да бъда честна.

Кои твои млади колеги усещаш като съучастници?

Василена от „Персонажите”. Тя е Гецкова, но по някой път Винченцо се нарича, Винченцо й е второто име. Василена със сигурност, Боряна (Братоева), Васил (Дуев), Петко (Венелинов), изобщо от „Персонажите” всичките. Това е представление, което ние направихме сами. Алиса (Атанасова) също. Това са текстове, които Васил е писал, като е бил на 18, да кажем, някои от тях малко по-нататък, в НАТФИЗ. Това е текстът на „Самотни персонажи”. И ние го репетирахме по едни аудиторийки в НАТФИЗ, където сварим, често в най-убитите в Б-сграда, защото само те бяха свободни и даже в началото си спомням, че Васко ни се сърдеше, защото аз и май Петко бяхме подходили с леко недоверие. Слава Богу, то беше много за кратко. Но всичко се получи благодарение на Васил. Той ни сплоти. Всъщност аз Василена там я открих. Преди бяхме на „здравей-здрасти!”. Но абсолютно се скачихме! Знаехме какво искаме, знаехме, че това не е ей-така случайно хванат текст.

Това недоверие при теб душевна нагласа ли е, или просто в конкретния случай е било така?

Не, не, аз не тръгвам с недоверие никога. Просто тогава го имаше в един момент, но за много малко.

А понякога изневерявала ли ти е ролята, хайде така да кажем?

(Смее се.) Е да, случвало се е. Но в конкретни представления, не като цяло. Като цялостна роля – не. Стремя се да ги правя мои.

Станахте ли в този спектакъл едно като в „Хамлет”?

Абсолютно! Да! То беше и продължава да бъде кауза това представление. И много се радваме, защото залата винаги е пълна. Честно казано, то няма някаква особена реклама. Причината, поради която е пълно, е, че хора от уста на уста си казват. И разбира се, фейсбук, прословутият. Васил за годините си, мисленето си, това, което прави и което иска да прави, начина, по който го прави, хората, които събира – иска да създава, да променя. Всички си намерихме „защо-ТО”.

Какво е твоето „защо” там?

Не случайно се казва „Самотни персонажи”. Как всеки е сам, как търси, борбата. Засяга такива въпроси, които на нашите години, мога да кажа, че все повече хора имаме късмета да се сетим да си ги зададем.

Това ли е каузата – да съумееш си зададеш въпросите?

Да, да кажем да. Ето, това също е представление, от което хора излизат променени. И има такива, повярвай ми, които са го гледали по четири пъти. Не защото ние сме много страхотни, а просто защото вътре има неща, които те карат да си кажеш: „А бе, аз всъщност?…”

Кажи ми за учителите, помогнали ти да си задаваш въпроси?

Явор със сигурност. Пенко Господинов, Светлана Янчева. Професорът ми, Пламен Марков, и представленията в Сфумато.

От кого какво научи?

(Замисля се.) От Пенко, че – много така ще прозвучи (смее се) – да не се предаваме. Винаги ни повтаряше това: „Няма да се предавате! Няма да се предавате! Ще се справите!” Просто тази вяра и вкопчването във възможностите и в това, че ти, като се занимаваш с актьорство (и с режисура също), не го правиш за себе си. Но това е съвкупност от много неща, не някой да ми е казал така и така, просто в хода на работата, когато съм гледала те как работят, в разговорите, които сме провеждали, в репетиционните процеси – това са нещата. Как съм излизала след някое представление, какво съм си помислила, кое ме е вдъхновило, кое ме е развълнувало. Да, разбира се, ти по някакъв начин си вътре, то минава през теб, това отпушване – хайде, нали така го нарекохме, – то ти помага по друг начин просто да живееш този живот. Различно е, например, да седиш по цял ден пред компютъра и да подписваш документи. Със сигурност не е едно и също. Но ти го правиш и заради другите – те нещо да чуят, нещо да провидят… На мен ми е мечта една такава голя-а-а-ма маса изведнъж да се окаже благодарение на изкуството с друг мироглед за живота.

Не си ли утопист?

Да, съм! Обвиняват ме в това, но аз въпреки това го мечтая. Пак ще цитирам Васко: „Много е странно, когато отивам на театър и съм гладен, а след това, когато излизам, вече не съм гладен”. И той, след като го каза, аз обърнах внимание, че и на мен ми се е случвало. И не мисля, честно казано, че с годините ще се измени това. За съжаление, съзнавам, че това тук няма много как да стане към момента. Не, не, то става, но бавно…

Има ли някъде, където става?

Смятам, че може да стане, ДА! Защото в другите държави – няма да кажа нищо ново, просто ме питаш и аз ти го казвам, – в другите държави на хората им е ясно, че културата е нещо мно-о-о-о-го важно, а не, както тук е мисленето: „Ние нямаме пари за еди какво си, та за култура…” Ти, за да имаш адекватно възприятие за света, все пак трябва да видиш, да излезеш от тази черупка и да видиш нещо друго. Да видиш нещо красиво, ако щеш, книга да прочетеш, защото ние тук вече и книги не четем, ти остави другото.

Какво четеш в момента?

Още съм на „Играчът на рулетка” на Достоевски. Чета го от един месец.

Заради проект ли?

Не, искам просто да го прочета, защото не съм го чела. Покрай премиерата малко я бях оставила, затова казвам „още”. Не е много дебела.

Стигнахме до…

Зависимостта между културата и парите. Ти, ако нямаш и най-малка обща култура, просто не можеш да присъстваш адекватно в този свят, който живеем тук, в България. Много по-лесно си баламосван. Невежите много лесно се управляват. Като не знаеш, не се интересуваш, не гледаш някой филм, постановка ти… ти… ти… В следващия момент идва някой дебил и казва: „Това ще направя и това”, и ти казваш: „Добре, чудесно!” Вярваш. А защо вярваш? Мисля, че стана ясно. Реално е така – като не се интересуваш, като нямаш потребност… И това е странното, че нямаме и ПОТРЕБНОСТ!

И в твоята гилдия ли няма потребност?

На някои места ми се струва, да, че има такива хора, които нямат потребност.

Звучи тъжно.

Тъжно е, разбира се. Аз имам приятели, които се занимават с театър, но не четат много. Не гледат. Не знам защо…

Не си ли говорила с тях за това?

Говорили сме, да, карали сме се дори. Може би до навик е, но май не е и до навик… Или може би от малък както са те научили. Аз от малка имам афинитет към химикалки, книги, вестници. Като вляза в книжарница… Като малка винаги съм си мечтала да имам книжарница. В Благоевград, при баба ми, имаше една книжарница „Перун”. На два етажа. И аз там ходех, ама редовно да разглеждам канцеларските материали, касови бележки, химикалки, тефтери… Просто всичко ми притреперваше, тогава не беше като сега – Orange, Booktrading навсякъде…

Коя е книгата, която те направи читател? Защото мисля, че всеки има в живота си книга, подтикнала го към четенето…

„Тайната градина” на Франсис Бърнет. Тя е за едно момиченце, на което баща му умира. Живее в Индия, но е англичанка, майката нещо там я оставя и тя отива да живее при чичо си в Англия. Този чичо е много студен човек, не й обръща особено внимание. Тя намира една градина, която е била на жена му, която е починала, започва да се грижи за нея, чува постоянно едни ревове и открива, че в една от стаите е заключено едно момченце, което е първият й братовчед, стават много близки. Впоследствие детето прохожда, градината процъфтява, а аз бях малка и много ми хареса. (Смее се.) Друга – в VI клас, „Под игото”, банално, да, но… Нали трябваше тогава да я четем. Имаше две глави, които се учеха. Така съм плакала накрая, като им забиха на колове главите, много беше гадно. А звучи смешно, като посоча „Под игото”, защото много хора, като не знаят какво да кажат за книги, казват „Под игото”, докато на мен като малка много ми въздейства, защото съм аз си и патриот.

На „Голямото четене” за „Под игото” ли гласува?

Не, изобщо не съм гласувала.

Каза патриот, какво значи това за теб?

Може би защото съм закърмена в други държави, не тук, някак си като чуя някой нещо да каже лошо, скачам като ужилена. Много е странно това.

А ако лошото казване не е лошо, а градивна критика?

Хм… Не. НЕ! Знаеш ли какво, много ми е мъчно, че толкова много хора заминават в чужбина. Ако отидеш да гледаш „Самолетът закъснява” в Сфумато, там ще видиш, има едни статистики, които те са извадили, едната беше колко хора са емигрирали и като видях, направо ми стана ЛОШО.

Добре, но ако видим от друг ъгъл, това не е ли начин да обогатим битието си тук, в България? Защото аз познавам доста хора, които са заминали и сега вече се прибират.

Ето, сега второто представление ще е за това, за тези, които се прибират. Много ми е интересно какво ще бъде. Въпросът е, че аз винаги съм си обичала и София, и България, и природата. По-скоро съм мислила за другото лице – не само за политиката – за хората, за навиците ни, за нас самите. Имаме много кофти черти, факт е, въпреки това винаги съм с мисленето, че има достатъчен брой хора във всяка една област, които, ако изискват малко повече и ако няма постоянно съревнование във всяко нещо, ако се опитаме заедно някак да теглим напред нещата, цялото би могло да има по-друг облик от този, който е в момента. Не го казвам само за театъра, казвам го изобщо. Има си хора, които предпочитат да са в състезание заради състезанието, а не да кажеш: „А бе, ти гледаш на нещата като мен, дай да се опитаме заедно нещо да направим!” Мен това много ме дразни.

А ти с кого се състезаваш?

Със себе си. Естествено…

Е-е-е, очаквах го този отговор, много е предвидим, дай друг!

Е, и аз съм усещала, че се състезавам, но това беше още в училище. И майка ми, спомням си, един път много ме насмете и ми каза, че трябва да се състезавам със себе си, а не с другите. И оттогава не мога… Какво, да завиждам на някой чужд успех ли? Ти си си ти и ти си имаш своя път, и ти си го правиш, и ти си го ковеш или каквото е там, и това е.

Как се състезаваш със себе си?

Аз пък искам да ти кажа, че е много трудно.

Знам, че е трудно. Кое най-искаш да победиш в себе си?

Да победя това, че понякога не съм достатъчно смела. Не се хвърлям. „Да не би еди какво си…” Това „да не би” ме дразни ужасно.

Това ли е твоята реплика?

Да, ужас! Боря го, но го има още и ме дразни.

Да не би твоето „да не би” да е страх, че усилията ти ще идат всуе?

Не, на мен ми се е случвало такова нещо, то не ме плаши. Понякога се питам: „Всъщност какво ще излезе от това, ще излезе ли нещо?” Какво се питаш, братче, прави там и… Понякога имам тази склонност да се гледам отстрани, което е много грешно и неприятно. Точно като детските книжки с ангелчетата и дяволчетата на рамо. Човек трябва да В-Я-Р-В-А, това е!

А не да се съмнява?

Да вярва, да. В това е истината – да вярва.

Учила си една година философия, макар че си влязла, защото просто не са те приели в НАТФИЗ първата година?

Да, да, макар че не е точно така, защото бях влязла и политология, но предпочетох философията. Срещнах много интересни хора, много готини преподаватели и прочетох много книги, към които иначе нямаше да посегна тогава.

Общите точки между театър и философия?

Въпросите, въпросите, ВЪ-ПРО-СИ-ТЕ!

Отдели в началото късмета, работата, после вярата, по едно време се появи истината, сега въпросите. Кое от петте за теб е най-важно все пак? Хайде така да го речем, малко патетично: играеш на рулетката на живота, на кое от тях ще заложиш?

На въпросите залагам, категорично на въпросите.

На въпросите. Без отговори?

Ами те, отговорите, си идват рано или късно. Ако си в това, ако си целият вътре, как да не дойде отговорът?