0
2043

Всеки град с крепост и… динозаври

ново село

Какви опасности крие за културното и историческо наследство масовото строителство на антични и средновековни крепости с пари от европейските фондове – дебат с участието на проф. Тодор Кръстев, доц. Георги Вълчев и проф. Ивайло Дичев.

Комерсиализирането на историческото наследство в България навлиза в нов етап – конструирането на цялостни контексти, подобни на американските „тематични паркове“. Архитектурни резервати се строят още във времето на социализма – Царевец, Старият Пловдив, Етъра. Новото наследство следва националната идеология от времето на социализма, но изместеният към комерсиалното и режима на пазара фокус постепенно налага принципа на разнообразието. Единството на българщината не е достатъчно интересно – трябва да се търсят разнообразни ресурси. Така наред с българските средновековни крепости се строят римски; наред с конструираните като „автентични“ традиции, се излагат неолитни селища, а отделните места измислят своята различност във все повече глобален контекст. Търсенето на различие същевременно ражда нова монотонност и не е изненадващо, че скоро се появяват и бетонни динозаври. Дебат в Червената къща с участието на проф. Тодор Кръстев, доц. Георги Вълчев и проф. Ивайло Дичев.

Георги Вълчев: Дефектите на настоящето се компенсират с импланти от миналото


Това, което се опитваме да направим в днешно време, страда както обикновено от фрапираща липса на мярка. Да се опитваш да превърнеш наследството в постоянна атракция означава, че се опитваш да отчуждиш това наследство, да го направиш витрина за продан най-вече пред чужда публика. В тези процеси са много ясно очертани като подполета различни проблеми. Трябва ли културното наследство да бъде подменено, за да стане привлекателно и атрактивно, като се погазват всички основни принципи на съвременната консервация и реставрация? Трябва ли непременно да търсим пряка финансова облага и изгода от него и възможно ли е това? По какъв начин се опитваме да разказваме за това наследство – с еднотипен разказ или с множество разкази, ориентирани към различни публики? Към какъв тип наследство се ориентираме, така че да създадем една по-пълна и представителна картина за различните епохи и култури, които са оставили своите знаци по днешната българска територия. Ако разсъждаваме от гледна точка на това, което се случва пред очите ни, резултатът е печален. Пред нас стоят много въпроси, на които трябва да се отговори. Крайно време е всички хора, които имаме отношение към този проблем, да се опитаме да координираме усилия и да ги насочим в една посока. Иначе проблемът остава изолиран. През изтеклите месеци се случиха толкова много дискусии, толкова много предавания, толкова много се изписа по темата, но всичко е някак разхвърляно и хаотично. Няма нищо лошо да се опитаме да направим това наследство по-разбираемо и по-достъпно за широката публика. Огромният проблем обаче е в липсата на мяра и прехвърлянето на всякакви допустими граници.

Не можем да си позволим да правим културното наследство интересно, като го унищожаваме. Това е антипродуктивна политика. Не е нормално да съсипеш един оригинал, да го подмениш до степен да не останат оригинални следи от него. При такъв масиран подход на почти пълно възстановяване на практика се унищожава наследството. Това е все едно лекар да експериментира, застрашавайки живота на своя пациент. Още повече, че на практика тук имаме няколко непроверени тези, с които се опитваме да направим културното наследство работещо. Първата тези е, че културният туризъм може да стане изключително печелившо перо. Можем да проверим това през някои конкретни числа. Какъв е процентът на туристите, които посещават България и които се интересуват от културното наследство? Досега е известно, че сред чужденците, които посещават България, преобладават хората, които имат почти нулев интерес към това наследство. Голяма част от тях влизат в едни затворени комплекси и дори понякога забравят къде са. Да си мислим, че те ще отделят време да обикалят и да се наслаждават на запазените знаци на времето, независимо как са разказани те, е пълна илюзия. По неофициални данни делът на хората, които провявят интерес към културното наследство варира от 8% до 10% от общия туристически поток в страната. Следва ли тогава, без да се направят проверки, да се лансира масова рецепта, която не е проверена? Кой и кога направи тези разчети за очаквания финансов приход, кой направи последващите анализи, кой прави коригиращите действия? Преди две години, когато бе открит Музеят на социалистическото изкуство, тогавашният финансов министър Дянков каза, че вложените 3.5 млн. лв. в този филиал на Националния музей за изобразително изкуство ще се върнат в рамките на две години. Годините изтекоха, много далеч сме от възвръщаемост на тези средства. Като стане дума за новите атракциони, непрекъснато се посочва Белчин като финансово изгоден пример. Но там също има противоречие в данните. Всъщност официални данни нямаме към този момент. Но какво става с другите крепости, колко са посетителите в Калето край Мездра, колко са посетителите на обезобразената Пернишка крепост? Говори се с едни управленски мантри, които не са подплатени с никакви сериозни последващи анализи.

Пак казвам, разбира се, че трябва да се търсят механизми, които да правят културното наследство по-популярно и разбираемо не само за специалистите, но и за широката публика. Отдавна съществуват щадящи начини, които биха могли да решат тези проблеми. Дори в България има добри примери. Червенската крепост е един добър пример как можем да разкажем по популярен начин на широката публика какво представлява онова, което е запазено отчасти. Съществуват възможностите на съвременните компютърни технологии и хиляди професионални решения, благодарение на които може да се разказва интересно. Защо трябва да се приема като валидна и безотказно действаща една универсална рецепта, която при това гълта изключително много средства, докато същевременно продължаваме да съкращаваме специалисти в музеите, продължаваме да не осигуряваме достатъчно пари за проучвания. Нямаме целеположена национална политика в отделните региони върху какво ще се акцентира. Погледнете само какво става на стотина километра диаметър около София – Цари Мали град, Калето, Кюстендил, Щипон, подготвят се Урвич и Самоков, който не крие амбициите си да продължи с Шишманово кале. Оправдана ли е, нормална ли е такава гъста концентрация на еднотипни обекти? Какво ще разбере обикновеният човек, посещавайки единия обект и отивайки след това на другия – с какво той ще предизвика повече неговия интерес, с какво ще му разкаже повече? Да не говорим за сложните въпроси, които възникват впоследствие с поддръжката на тези обекти. Хубаво, сега се влагат милиони, но къде е ресурсът за поддръжка на тези обекти след това? Хиляди проблеми, които са свързани с управленски решения, на които отговори няма. За мен големият проблем е не деленето на елитарно и масово, а по-скоро липсата на трезви и разумни подходи и обяснения защо се влагат тези средства. След 5-6 години ще се изправим пред едни буренясали обекти, в които са вложени много пари. Няма как да се поддържат тези обекти, без отново да не бъдат вложени безкрайно много пари. В Траянови врата последната консервация е от 1994 г. Преди да започнат сегашните дейности крепостта беше стигнала отново до руини.

Целта  на тази дискусия не е да отрече еврофондовете и възможностите, които дават те, а начините на използването им по отношение на културното наследство. Това не означава, че всичко, което е направено с тези средства, е отрицателно. Има и добри примери – да кажем вила Армира. Много се говори какво трябва да се направи. Съгласен съм, че е нужна законодателна промяна. Свидетели сме обаче, че законите, колкото и добри да са те, остават безполезни, ако липсва обществената среда, в която да се прилагат адекватно. Винаги се намират механизмите, които да заобикалят законовите норми. Според мен най-смислено е действително институционализираните експертни общности да направят колективното усилие да се конституират като обща страна, която да послужи като коректив на властта. Никой не е срещу смислените действия, но когато властта не иска да чуе експертните общности, тогава се ражда големият проблем. Освен закон трябва да имаме стратегия. Това е един сложен процес, който трябва да се случва в диалог между властта, експертната общност и разбира се местните общности. Не бива местните общности да бъдат изцяло изолирани, трябва да се съобразяваме и с визията на хората по места. Ако има диалог, местните общности може и да променят своите настроения. Има множество алтернативи, но в българското общество липсва диалог. Основният проблем действително е трудният живот в днешно време. На практика – това е стара и проверена рецепта – дефектите на настоящето се компенсират с импланти от миналото. Как да обясниш на хората, че живеят зле, тъй като управлението на тази страна не е добро. Поне им даваш повод да се гордеят, ако не друго. От тази гледна точка най-смисленото нещо е експертните общности заедно да се конституират като страна в един коректен конструктивен диалог с властта в България. Няма как на самодейна основа да се промени нещо. Трябва да поведем битка за реабилитиране на институциите, а там, където те не са функционирали добре, да започнат да работят добре. С години Националният институт за недвижимо културно наследство се обезличава съвсем целенасочено, за да не може да бъде институцията, която да съблюдава прилагането на съществуващи норми – добри или лоши. Това е един цялостен процес, в който съществуват множество пътища, те не трябва да бъдат пренебрегвани. Единственият възможен път е ако експертната общност събере куража, а не се разделя непрекъснато, и се конституира като страна в един конструктивен диалог. Това е единственото разумно нещо, което ще спре този лавинообразен процес на масово унищожаване на културното наследство. Всичко друго ще остане на ниво съмишленици и без реални последици.

Доц. Георги Вълчев е културолог, преподавател във Философския факултет на Софийския университет. Специалист е по история на българската култура ХV – ХІХ в. и по проблемите на културното наследство. Ръководи магистърската програма „Мениджмънт и социализация на културното наследство“ към специалност „Културология“.

Ивайло Дичев: Европейските фондове играят изключително негативна роля в България


Аз някак се оказах воюващ на два фронта. Доскоро наследството беше нещо идеологическо, в стила на Патриаршеската църква на Царевец. Нещо направено, за да поддържа някакви гордости, някакви идентичности, което, разбира се, бе фалшификация или преработка на онова, което е минало. Сега се отвори втори фронт – фронтът на комерсиалната култура, на това, което наричаме Дисниленд. Сега същото това наследство започва да се продава на туристи. Това е една друга линия. Нищо лошо няма нито в едното, нито в другото. Въпросът е много ясно да разграничим двете. Да не представяме комерсиалното наследство като някаква идентичност, като някаква сериозност. Тематичните паркове са забавно нещо, те трябва да са такива. Спомена се Франция. Франция приютява не просто този американски проект Дисниленд, Франция има – от 1989 г. – парка Астерикс. Никой французин сериозно няма да каже: „Ние сме потомци на Астерикс“, но всички деца с удоволствие се забавляват, стрелят и се бият в този парк.

Тоест виждам два фронта, две фалшификации на миналото. Едната е идеологическа и в нея мина първата половина от живота ми. Сега пък влизаме в режим на комерсиализация. Идеологическата линия е по-скоро за националната публика, другата очевидно е насочена към чужденците. Доколкото знам, тематичните паркове са много популярни в Далечния Изток, в Азия. Там идеята за наследство е малко по-различна, отколкото в Европа. Наследството не трябва да е самото нещо, автентичният материал, руините, по-важното е наследството да изглежда добре. Там ще видите едни съвършено нови, чисто нови, блестящо нови храмове, крепости и т.н. Това, което в момента на нас ни се представя като идеал. Та значи може би нашето нещо ще е много подходящо за китайски туристи. Има все пак между тези два фронта нещо, което трябва да удържаме и за което трябва да мислим – отношението към нашето минало, към нашия свят, към нашата страна. На мен вече не ми се ходи в Созопол, защото там е  отвратително, това не е моят Созопол, това не е мястото, където съм ходил като дете. Там има някаква псевдокрепост, нещо измислено, нещо направено. Цяла България постепенно се подменя по този начин. Нямам нищо против комерсиализацията, нищо против това някъде да се направят паркове, да се печелят пари, да се привличат туристи, но все пак нека това бъдат няколко места, които са ясно обозначени, и да държим граница между тях и останалото, това, което е нашето минало.

Понеже имаше критика, че се строяло с нови материали, един от тези бизнес-реставратори каза, че буренясването ще даде на тези обекти стар вид и ще ги направи истински. Искам да отбележа като първи проблем този принцип на разрастване. Един от деятелите каза: „Всеки град с крепост“. Един обект, втори обект… – безкрайно и безконтролно. Върви тази история, че България била трета по историческо наследство в Европа. Какво значи това – че навсякъде има някакви камъни, от които трябва да направим крепости? Не може всеки град да печели от едни и същи крепости, от едни  и същи атракции. Трябва да осъзнаем този принцип като дефект на нашата държава. Няма субект, който да спре ракообразното разрастване на тази дейност. На следващия етап започват да пищят: „Дайте пари, защото не можем да ги поддържаме“.

Другото нещо – вредната роля на еврофондовете. Вече съм абсолютно убеден, че европейските фондове у нас играят изключително негативна роля. Вижте какво става със София. Отново се върна като бумеранг този проект, който обсъждахме в тази зала с Петър Диков. Тогава му казахме в очите, че този проект не става. Върнаха проекта за някакво преосмисляне и хайде сега пак го предлагат. Защо? Защото ще се изпуснат европейските пари. Какво значи това – че европейските пари са публични средства, които се смятат за чужди, те не са наши, ние оперираме с тях като с нещо, така да се каже, дошло от Марс. Да ги хванем бързо, а после какво ще стане – няма абсолютно никакво значение. В момента, в който кажете: „Ама чакайте, не правете тези глупости“, те казват: „Ама как, ще изпуснем парите“.

Искаме ли да живеем в постмодерен свят? Уседнали хора ли сме или номади? Аз съм уседнал човек и искам да има някакви знаци, които да разпознавам в света около себе си. Искам в махалата ми да има някакви неща, които да са такива, каквито са били по-рано. Не същите, разбира се, не може да се консервира всичко. Сериозното отношение към наследството не е само отношение към археологията. Става дума за нещо много по-широко, за света, в който живеем. Преди време проф. Кръстев подхвана битката за запазване на водата като културно наследство в София. За съжаление стана, каквото стана. Нека излезем отвъд археологията, отвъд тези атракции и като мислим кое е комерсиално и кое е идеологическо, да мислим и за нещо трето – живеем като уседнали хора в тази страна и искаме да разпознаваме този свят като наш.

Искам да изразя известен скептицизъм към т.нар. публични обсъждания и изобщо към ролята на масите по отношение на наследството. Хората имат нужда от самочувствие, да сложат байрака… Да наречем това фолклор, фолклорни нужди на хората да се почувстват добре. Те имат нужда да развиват някакви свои митове и легенди. Но все пак ако искаме да бъдем държава с някаква културна политика, трябва да има някаква централна отговорност. Много лесно ще бъде всеки от тези случаи да бъде подложен на обществена дискусия и там с голямо болшинство Божидар Димитров да спечели всички възможни дебати. Нали си представяте това – колкото по-фалшиво, колкото по-голямо и бутафорно, толкова по-лесно се приема. Защо – хората искали работа, хората искали достойнство, чест, слава и т.н. Все пак особено в тази сфера е важно да сме малко скептични към демокрацията, към директната площадна демокрация и децентрализацията. Аз съм много скептичен, че на местно ниво някак по-лесно ще се решат проблемите. Не, трябва да има експертни центрове. Освен това смятам, че всичко това трябва да бъде завързано по някакъв начин към някакви международни мрежи. Затова попитах проф. Кръстев по какъв начин да потърсим сътрудничество с някаква наднационална общност, която да даде малко тежест на нашите аргументи. Не съм съгласен, че работата е само в юридическата рамка. Смятам, че не е проблем да се гласуват необходимите закони, така се и прави. Смятам, че вървим в погрешна посока. Проблемите ще се решат политически с участието на гражданите и експертната общност.

Проф. Ивайло Дичев е преподавател по културна антропология в Софийския университет. През 1996 г. защитава докторат по философия. Преподава във Франция и САЩ. Писател и есеист, носител на наградите “Паница”, “Черноризец Храбър” и “Димитър Пешев”.

Тодор Кръстев: В един момент няма да се знае кое е истина и кое е лъжа


Намираме се в един изключително критичен момент за онова, което наричаме културно наследство. В анонса за днешната среща бяха изредени три обекта – Царевец, Старинен Пловдив и Етъра. Тези три обекта бяха сложени под един знаменател като обекти на някакъв вид културно строителство. Това са обаче три напълно различни казуса. Това са три линии, които започват далеч във времето назад и които днес се пресичат по един изключително драматичен начин. Да вземем първата линия – Старинен Пловдив, да я наречем линията на една професионална дейност по опазване на културното наследство в смисъла на междунардните документи, в смисъла на Венецианската харта, в смисъла на принципите на консервацията и реставрацията. Това е дългогодишна и упорита работа на поколения архитекти, чиято дейност в крайна сметка се увенча с един много интересен продукт, който е потенциален световен паметник – Старинен Пловдив, който по един много интересен начин съчетава културното наследство и живата култура. До 1990 г., когато България отделяше за опазване на културното наследство около 80 млн. долара годишно, само за Пловдив са отделяни по 1-2 млн. долара ежегодно. След 1990 г., когато настъпи крах в това отношение, направихме една концепция за опазване и развитие на Старинен Пловдив, в резултат на която Пловдив спечели проект за възстановяване на няколко важни къщи, които деградираха. Проектът беше за 1 млн. долара. Тоест това е един добър пример. Въпросът е какво се случва днес с тази линия. Днес имаме около 40 хиляди автентични български културни ценности. За всички тези ценности държавата отделя 500 хиляди лева годишно. Това са мизерни средства, които са всъщност триста пъти по-малко от средствата, които е отделяла държавата през 80-те години. Този финансов крах води до физическата деградация на тези обекти. Гробницата в Александрово, Старосел и други обекти са в много тежко състояние. Най-уязвимите обекти са археологическите паметници.

Втората линия е линията на Царевец. Това е линията, която започва може би от Балдуиновата кула на Александър Рашенов, направена под силен политически натиск. Балдуиновата кула няма никакъв оригинал. През 60-те години става големият дебат. Проф. Бербенлиев, който е доайенът на българската реставрация, влага огромни усилия да убеди властта в ценността на автентичността. Но естествено никого не успява да убеди – насреща му е Политбюро, насреща му са Тодор Живков, Пенчо Кубадински и т.н. И той губи на това поле, защото насреща му стоят гръмогласни идеолози като днешните, които казват: „Царевец трябва да бъде възстановен не така както е бил, а така както би трябвало да бъде“. Акад. Балевски пише едно писмо до Тодор Живков, в което казва: „Ние трябва да възстановим Царевец, за да покажем величието на днешна България“. Или както казва Оруел: „Който владее настоящето, владее миналото. Който владее миналото, владее бъдещето“. Тази линия обаче днес има преди всичко икономически подтекст. През 2008 г. Божидар Димитров написа своята програмна статия „Всеки град с крепост“ и започна едно бурно строителство на крепости. Въпросът е, че тази практика, която съществува в момента, е в абсолютно противоречие с всички международни принципи. Той твърди обратното, но това е просто лъжа. Както знаете, Венецианската харта казва, че реставрацията на изчезнали части трябва да завърши там, където започва хипотезата. Започне ли измислицата – спираш, точка. Също и в Конвенцията за световното наследство се казва, че реконструкцията на археологически паметници трябва да се основава на пълна и детайлна документация и в никакъв случай да не бъде предполагаема, тоест хипотетична. Документите са абсолютно ясни. Всичко, което се прави в момента, поразява оригинала. Наскоро представих един фотос, на който се вижда бетон, върху който се лепят камъни. Това е абсолютна бутафория. Там оригиналът е практически почти унищожен. В Белчин оригиналът е напълно поразен. Фактически става дума за практика, която поразява оригинала, която отнема най-ценното качество на едно културно наследство – неговата автентичност, която го прави прозорец към историята, прави го историческо свидетелство. Ние нямаме никакво право да пробутваме на следващите поколения фалшификати, които претендират да са оригинали. Каквато и да е икономическата полза, нямаме право на това. Знам, че има хора, които предпочитат да бъдат лъгани. Имах среща с един господин, който ми каза: „За мен няма никакво значение дали е истина или е лъжа, за мен е важно, че изглежда добре. Перник не изглежда добре, но Белчин и Созопол изглеждат добре“. Може да има хора, които искат да бъдат лъгани, но ние нямаме никакво право да лъжем следващото поколение. В момента се нанася тежък удар върху българското културно наследство. Като имате предвид, че срещу тези 500 хиляди лева годишно за всички 40 хиляди паметници на културата, в момента по тази линия са усвоени 80 милиона евро и се чакат още 300 милиона евро. Затова е цялата тази озверялост на защитниците, тъй като тези пари идват и трябва да се докаже със зъби и нокти, че те трябва да се усвоят по този начин. Всъщност този начин е много изгоден – той е изгоден политически, тъй като държавата трябва да усвои европейските средства и да не ги връща, а това практически ново строителство е много по-бързо, много по-евтино и по-лесно, отколкото една научна реставрация. Това е дълбоката истина и зад цялата идеология се крие точно тази много ясна икономическа и политически заинтересованост.

Да минем към третата линия, към тези т.нар. културни атракциони. Етъра е такъв културен атракцион. Той не претендира за някаква автентичност. Това са туристически атракциони, които са практически комерсиални продукти. Но забележете сумите – в момента има проект за исторически атракционен парк във Варна за 50 млн. евро, в който има изградени крепости, има тракийски храм и какво ли не. Какво да кажем за този комичен случай в Ново село, към който трябва да се отнасяме с чувство за хумор. Вижте, винаги ще има интерес към такъв тип туристически търговски продукти. Музеят на мадам Тюсо какво е? Те може да се считат за безобидни или любопитни, за кичозни или смешни. Аз бих отишъл в Ново село да видя този цирк там. Въпросът е какво става днес, когато тези три линии се пресекат. Това е големият проблем. Първо, автентичното културно наследство постепенно изчезва. То изчезва поради липса на средства. Второ, когато се надстрои по този начин с фиктивни бутафорни крепости, то постепенно изчезва, бива изтикано. В замяна на това фалшификатът постепенно добива основно значение. В тази програмна статия Божидар Димитров казва: „Ние трябва да върнем пейзажа на Средновековието в България“. Представете си България, населена с клонинги на археологически и прочие обекти, които са всъщност дълбоко бутафорни и някои от които са ликвидирали автентични паметници. В един момент няма да се знае кое е лъжа и кое е истина. Имаме ли право да транслираме всичко това към бъдещите поколения? Това означава и пълна девалвация на архитектурното творчество. Тук виждам мои студенти – нима ще карате тези хора да съчиняват бутафорни крепости? Има великолепни примери как т.нар. камънаци и някакви там стени се интерпретират и презентират с мултимедия и виртуална реалност. На този фон тези бутафорни крепости ще изглеждат като абсолютни примитиви и хората ще се чудят как е възможно такова нещо да се е случило, как е възможно да е унищожен оригиналът за сметка на това.

Не мога да кажа с една дума какво е решението. Първо трябва да има истински дебат – професионален обществен дебат, за да се види реално каква политика се провежда в момента, при това напълно непрозрачна. Голяма е атаката срещу българската експертна общност. Тя е принудена да замълчи. Националният институт за недвижимо културно наследство се нарича мафия, бардак и т.н. Освен това се предлага решението за съдбата на наследството да се взима само на политическо ниво, а не на експертно ниво. Предлага се Институтът да бъде закрит. Божидар Димитров даде сведения, че премиерът вече е одобрил три гигантски проекта, единият от които е пълната измислица на Трапезица – дворецът на Асеневци, Плиска, Созопол и още нещо. Това решение е взето на политическо ниво, без експертен дебат. Смятам, че трябва да бъде предизвикан експертен дебат, дебат на хора, които разбират, които са в течение с международните документи и биха могли да поставят на преоценка това, което се случва. Задължително трябва да се направи една стратегия за културното наследство в България. И ако сме демократично общество, не може това да стане без участието на хората, които биха могли да допринесат за един качествен дебат.

Не съм сигурен дали в ЕС има точна информация за какво точно се използват тези средства. Миналата година ИКОМОС България направи една декларация, която изпрати и до ЕС, и до посолството на Норвегия, която също дава пари. Според мен ЕС трябва да бъде добре осведомен какво всъщност се случва с тези пари в момента. И то да бъде осведомен от професионална организация като ИКОМОС, която би могла да изпрати тук хора, които да направят мониторинг, за да се види реално какво се случва. Божидар Димитров казва: „Така се прави навсякъде по света. Така е вдигнат Партенонът, така е вдигнат Колизеумът“. Това е дълбоко невярно. Нека дойдат външни специалисти, да направят един доклад, да го изпратят в ЕС и на правителството на България и да се каже, че това не може да се случва. Ако нашите експерти нямат думата и са низвергнати пророци в собствената си страна, нека дойдат външни експерти.

Освен това не бива да се поставя негативен знак на идеята културното наследство да носи някакви икономически ползи. Това би било дълбоко погрешно. Има международни документи, според които културното наследство е много важен ресурс за устойчиво развитие и за повишаване на качеството на живота. Всеки обект – дори най жалкият – може да бъде превърнат в продаваем туристически продукт. Божидар Димитров казва: „Не е възможно това, единствената алтернатива е да се издигне догоре“. Но това не е вярно. И ние го доказахме с Античния стадион в Пловдив – нито една крепост до зъбер, нито един акведукт догоре, нито една възстановена седалка. Абсолютна автентичност, но с мултимедия, с информационна система, с интерпретация на културното наследство при пълна толерантност към това, което е наследено. Проектът взе наградата на публиката за 2014 г. Значи не е вярно това, че публиката харесва само бутафорни крепости, както се спекулира. Тоест това е проект, който уважава интелигентността и въображението на зрителя. Вече казах – утре ще има нови средства, които са много по-интересни, ще има холография и кой знае какво, а на този фон ние излизаме с тези първосигнални решения, в които няма никакво творчество и които ще бъдат абсолютно комични. Пита се тогава – ще дойдат ли туристи. Аз съм дълбоко убеден, че туристът на бъдещето няма да бъде примамен по никакъв начин с бутафория. Той ще се отнесе към това с насмешка. Той ще търси оригинала, тъй като това е прозорецът към историята. Въпросът е как да го представиш.

Бих искал да ви кажа какво отнасям със себе си от тази среща като ценни идеи. Първата идея е свързана с необходимостта от едно конституиране на експертната общност, за да може тя да почуства съмишленичество и да получи по-голяма сила за въздействие. А ние се борим на отделни групички и ни отстрелват поединично. Вече поне от две организации – ИКОМОС България  и Гражданска инициатива за опазване на българското културно наследство – се появява идеята за формиране на голям дебат с международно участие през месец май, в който да се съберем, да се осъзнаем като общност и да коментираме онова, което може да се направи в тази насока. Второто е законът. Законът е много важен елемент в тази система. Ще повторя, че през 2012 г. съставът на сегашното Министерство на културата предложи един много странен закон, според който Националният институт се превръща в търговска организация, отнемат се неговите експертни функции и се либерализират всички процедури за приемане, отпадане и пр. на паметниците на културата и културните ценности. Всичко остава в ръцете на министъра на културата. В момента има определени желания законът да се прекрои в подобна удобна посока. Експертната общност, за която става дума и която ще се конституира като едно цяло, би могла да въздейства по много по-стабилен начин, отколкото разни статии и индивидуални появявания по телевизии и радио. Нашата цел трябва да бъде наистина промяна на закона. Трудно е, но трябва да отстояваме това. Следващият момент е стратегията, по която ще се опазва нашето културно наследство и която ние трябва заедно да предложим. Ние трябва да имаме много ясна визия за това. Следващият момент е пренасочване на европейските фондове. Божидар Димитров ме обвинява, че съм апелирал да откажем европейските фондове. Трябва да си идиот, за да кажеш: „Ние не искаме пари“. Да, искаме европейски средства, но не за ново строителство, а за да бъдат насочени към тези 40 хиляди паметници на културата, които също могат да бъдат превърнати в продаваеми и привлекателни търговски и туристически обекти. И последният момент е връзката с наднационалните експертни общности като ИКОМОС и ЮНЕСКО, за да не се стига до такъв резил.

Проф. арх. Тодор Кръстев е преподавател по Опазване на архитектурното наследство към катедра „История и теория на архитектурата“ в Университета по архитектура, строителство и геодезия. Председател е на Асоциацията за културен туризъм, почетен председател на Българския национален комитет на ИКОМОС, почетен член на ИКОМОС, експерт на ЮНЕСКО, ИКОМОС и Европейската комисия. Член е на Съюза на архитектите в България и на Камарата на архитектите в България.