0
1074

Всичко, което присъства чрез отсъствието си…

2

„Кога приключва детството? Всъщност никога.“ Елиф Мехмет е ученичка от 11-и клас в СОУ „Христо Смирненски“ в село Черноочене. От пет години е стипендиантка на Фондация „Комунитас“, като на последния конкурс спечели Изключителна стипендия в област литература.

В рубриката „Красив ум” публикуваме есета на ученици, отличени в националния конкурс „1000 стипендии” на Фондация Комунитас. В конкурса кандидатите представят под формата на есе знанията и разсъжденията си по предмета, в който се чувстват най-уверени.

Повече за проекта „1000 стипендии” прочетете тук.

Ето какво разказва за себе си Елиф Мехмет: „Родена съм в родопското село Черноочене, в семейство на учители, решени да ме превърнат в гениален учен. Цялото ми детство мина под сенките на вековни дъбове и ароматни вишни. Като малка обичах да наблюдавам баща си, надвесен над белите пчелни кошери, и да дисектирам мъртвите пчели, чиито телца бяха покрити със златист прашец. Днес дисектирам човешката душа и от образите, които откривам във вътрешността й, извайвам думи. Така се раждат есетата и разказите ми. Винаги пиша след залез-слънце. Също така обожавам дългите разговори за литература и философия, под нощното звездно небе. Вярвам, че единствено литературата може напълно да пречисти човека и да го обезсмърти – превръщайки го в литературен герой.

Всичко, което присъства чрез отсъствието си…

Погледнах небето. Луната наподобяваше сърп. Спомних си за дядо ми, който ме гледаше с почтени, дълбоки очи и се усмихваше на лакомото ми гълтане на пържените картофи, поръсени с прясно сирене и пикантен кетчуп. Спомних си за сладкото ухание на теменужки, увехнали сред страниците на един изоставен дневник. Изникна образът на летните вечери, в които пожелах звезди, а животът ми предложи безброй светулки, хвъркащи като перца сред нощта. Едно минало лято се разтвори пред мен. Толкова познато, но сега – толкова чуждо, несвойствено, заплашващо чуждо. И пусто. Съзвездията Орион, Лъв и Колар. Танците и детската глъчка под ароматната череша. Вятърът, който носеше соления аромат на море и вълни от слънчеви лъчи. Спомних си за едно лято, което никога вече няма да се върне… То е изгубено сред откъснатите страници на календара и отброяваните залези. Дядо, който никога вече няма да ми се усмихне… Защото тялото е обречено да изгние. Теменужките, които никога вече няма да цъфнат… Те отдавна са мъртви. Всички хора, които ме научиха да обичам, техните образи, скитащи като бездомници в съзнанието ми, се появиха пред очите ми. Погледнах луната, която оставя бляскава диря в реката, пред мен, и книгата, която държах в ръцете си. Истина ли беше, че те вече не съществуват? Нима в моя ум не е живо онова, което е невъзможно да се види, усети, докосне? Нима невидимото е илюзия, както моята мисъл?

Мисълта ми се вливаше в тихото шумолене на река и в ума ми се въртеше въпросът „Какво е онова, което толкова дълго продължава да присъства тихо и невидимо, чрез отсъствието си?“ Отговора знам – детството и любовта… Не успях да опозная напълно любовта даже когато ме завладя изцяло. Познах я по бледото, но светло лице сред танцуващите сенки на умопомрачението ми. Чувах стъпките й по студените и застинали в тишина мрамори. Предчувствах присъствието й, но не вярвах. Усещах как се впива в сърцето и кожата ми, как я пия жадно без даже да съм открехнала устни. А после… Взаимност в отчуждението. Отчуждение сред взаимността. Хармония сред хаоса. Любов. Болка. И… пак любов. И една танцуваща звезда!

Усетя ли се за любовта, в ума ми изникват три несвързани образа – един залез, една роза и много светулки вместо звезди. И всичките тези неща се сливат в една капчица и се стичат по прозореца ми с пролетния дъжд, който в момента вали. Тези три образа идват от нейде далече – от моето детство, от първата ми любов и от страниците на една книга. Сетя ли се за любовта, в ума ми изникват тези образи, а при появата им пак се сещам за любовта. Движа се. Тези три неща едновременно ме тласкат напред, но и ме дърпат назад. Моят път е една спирала. И всяко ново начало всъщност е връщане у дома.

А всъщност кой е този дом, в който се връщаме всеки път, независимо къде се намираме и в какво сме се превърнали? Кое е онова вечно място, от което произхождаме? Моята спирала, моят път е по-скоро метафизичен, отколкото реално съществуващ. Моят дом не е земята, не е водата, нито някаква сграда. Не мога да пусна корени на земното кълбо, моите корени са в сърцето! Където и да ида, пак се връщам там, откъдето съм започнала, но и се движа напред, защото моят път е една спирала. Връщам се многократно към началната точка, макар и не като първия път. А тази точка, от която започва моят път, е моето детство. Моето чисто детство…

„Аз не съм много уверен, че съм живял, след като премина детинството ми…“, казва известният френски писател Антоан дьо Сент-Екзюпери в едно от писмата, които адресира до майка си. И в следващия момент възкликва: „Отгде произхождам аз? От моето детство“. Той вижда живота като едно пътуване, което започва от детството – златното време за човешката душа, и продължава, като все повече човек се откъсва от него. И единственият начин за „връщане у дома“ за него сякаш е смъртта. Това става ясно в „Малкият принц“ и в края на реалната му житейската история. В своята най-известна творба Сент-Екзюпери пише за любовта и връщането у дома. „Малкият принц“ не се помества в нито една жанрова категория. Мнозина го определят като приказка, други като поетичен и философски разказ, а трети го виждат като роман. Аз виждам това художествено произведение по-скоро като философски разказ, предложен във вид на приказка за деца, понеже писателят, макар и чрез един детски начин, изследва много философски теми и проблеми.

В своята приказка той изгражда големия свят на един „малък“ принц. Толкова са простички на пръв поглед героите на Екзюпери, че един невеж човек може да се заблуди и да не открие дълбочината на романа. Екзюпери свежда голямата и по обем, и по значение философия на любовта, приятелството, живота и смъртта до онази очарователна простота на една мелодия, една запленяваща история.

За автора на „Малкият принц“

Антоан Мари Роже дьо Сент-Екзюпери е трето дете на Жан дьо Сент-Екзюпери и Мария дьо Фонсколомб. Родителите му произхождат от старинни знатни родове. Твърди се, че от рода Сент-Екзюпери е бил един от рицарите на Светия Граал. Малкият Антоан на четиригодишна възраст остава без баща. Цялото семейство е принудено да се премести в замъка Ла Мол при майката на госпожа Сент-Екзюпери. Този период от живота на бъдещия авиатор и писател бележи завинаги съзнанието му:

Аз за първи път почувствах необятността не в самолета, не сред морето, а на втория креват във вашата стая. Да се разболееш беше такова щастие! Всеки от нас мечтаеше за това. Грипът даваше право на безбрежен океан… Аз не съм много уверен, че съм живял, след като премина детинството ми…

Тези думи отправя Антоан към майка си, след като осъзнава, че е изгубил завинаги детството и наивността си. Тонио, както го наричали като малък, често обичал да демонстрира неподчинение спрямо забраните на възрастните. Силният характер, който се е проявил още в ранните му години, понякога граничел с деспотизъм и желание за налагане над другите. Обичал е да изобретява и желаел другите да му обърнат внимание. Интересен момент от биографията му е качването на локомотив, когато е бил на петгодишна възраст. След това пътуване Антоан по памет е могъл да възпроизведе схемата на устройството на локомотива. Явно е, че е бил природно надарен за справяне с всичко, което се движи, върти и лети.

През 1909 г. Сент-Екзюпери постъпва в йезуитски колеж. Започват да го наричат Лунатика поради замисления му вид. След смъртта на брат си бъдещият писател още повече се затваря в себе си. Отива в Париж. Не успява да влезе във Военно-морското училище. Не открива себе си и в Академията на изкуствата в Париж. По това време чете усилено Достоевски, Ницше и Платон, което според мен оказва влияние върху „Малкият принц“.

През 1921 г. се записва доброволец в авиационния полк в Страсбург, като една година по-късно става младши лейтенант. Ала катастрофата по време на тренировъчните полети променя плановете му. Той се отказва и от девойката, за която е сгоден по това време, и от полка. Известно време работи като търговски агент и продава камиони – успява да продаде един-единствен камион за целия този период. Запознава се с Жан Прево, с помощта на когото публикува повестта „Бягството на Жак Бернис“ в „Навир д’аржан“. През 1926 г. Дидие Дора му поверява един „Бреге-14“ по линията Тулуза  – Казабланка. Антоан започва да лети в обществения транспорт. Това е времето, когато самолетът се превръща от оръжие в средство за връзка, за сближаване на хората. В авиацията Екзюпери преживява множество перипетии. По време на Втората световна война прави опити да се върне във военната авиация.

Антоан дьо Сент-Екзюпери започва да пише „Малкият принц“, когато Франция стене под огнените удари на Германия. По това време той е в Америка. Според някои сведения, Леон Верт предлага на приятеля си Антоан да напише предговор на „Боен пилот“, но писателят решава да постъпи по друг начин и написва „Малкият принц“. И в началото на своята творба Екзюпери отправя посвещението си към Леон Верт: „на Леон Верт, когато е бил малко момче“. Докато пише своя философски разказ, авторът е приблизително на 40 години, оплешивял преждевременно, далеч от родината си и както става ясно още от първата глава на творбата – уморен, много уморен. Назначен в разузнавателна авиогрупа, писателят-пилот изпълнява 7 разузнавателни мисии между март и юни 1940 г. На 31 юли 1944 г. след един разузнавателен полет над Югоизточна Франция Антоан не се връща никога повече.

Началото

Всеки, който е чел романа „Името ми е червен“ на Орхан Памук, знае, че в Османската империя в края на XVI век са живели миниатюристи, чието съвършенство се изразявало в безкрайно повтаряне на миниатюрите на великите майстори, които са живели преди тях. Никакъв подпис, никаква оригиналност. Надвесени над работата си, всмуквайки образите с очите и ума си, османските майстори постепенно се откъсвали от светлината и света, навлизайки в едно по-различно пространство – на ясните образи и детайлните видения. Друг израз на майсторството им е била слепотата. Тя се превърнала в параметър за измерване на уменията на майстора. Той постепенно преставал да съществува в реалния свят, а се раждал в света на фигурите и образите, които с детайлна точност прехвърлял върху грапавата хартия. Майсторът ставал още по-вещ в занаята си, защото вече не се разсейвал от онова, което виждал, а възпроизвеждал онова, което до момента на просветлението – ослепяването, е повтарял поне хиляди пъти.

Майсторството в писането, за разлика от изкуството на османските миниатюристи, се изразява в свободата на майстора и на образите. Всеки творец сам избира по какъв начин да изтъче своя златист гоблен – художествената творба, какви образи да въплъти в нея. Започва да създава своята творба така, както иска, там, откъдето иска.

Антоан дьо Сент-Екзюпери започва своя разказ от детството на разказвача. Той разказва за първите си опити в рисуването – слона със змията боа. Разказвачът остава неразбран от възрастните, които не успяват да различат слона в змията от една обикновена шапка. Героят болезнено преживява това разочарование. Той е останал самотен сред възрастните, които не са разбрали нито него, нито рисунката му. От изразените чувства и мисли проличава, че Антоан дьо Сент-Екзюпери влага в този персонаж собствените си гледна точка и глас. Разказвачът е възрастният Антоан, който притежава душа на дете, но същевременно същият този разказвач сякаш е неопределен, неуточнен – за него се знаят сравнително малко неща. Читателят се вгражда в сюжета на философския разказ и преживява описаните случки чрез позицията и гледната точка на „безличния“ разказвач. В образа на говорителя се установява пряката връзка на реалната личност на писателя с творбата му – плод на въображението и съзнанието. Във втората глава се появява Малкият принц. Първата му молба към разказвача е да му нарисува овца. Отново ключово място заема рисуването – парченцето от детството, което възрастните са отнели от детето. В този ред на разсъждения, този апел би могъл да се тълкува и като опит говорителят да се завърне към детството, към дълбоко заровеното детство, за да възстанови онова, което му е забранено, отнето.

Особено място в творбата заема образът на овцата. Той може да се тълкува като наивност, а даже и като неопитност, понеже овцата е пасивна, няма собствена позиция. Тя е бяла, чиста, но и детински глупава.

Вместо овца разказвачът рисува слон в боа. За разлика от възрастните Малкият принц разбира какво е нарисувано на листа. Рисунката се превръща в ключ, който отваря заключената врата на душата на „възрастното“ дете. Приятелството на Малкия принц и разказвача започва.

Важно място в изграждането на творбата заема ретроспекцията. Говорителят многократно се връща в спомените си, както и малкият принц, който разказва за отделните планети, които е посещавал. Цялата художествена творба е изградена на принципа „разказ в разказа“.

В четвърта глава Екзюпери загатва предназначението на книгата си. Пише, за да не забрави. Опитва се да рисува – този път заради спомена. Самичък полага грижи, за да изрови онова, което е било толкова дълго скрито в него. Малкият принц пръв го беше помолил да рисува – да открие истинската си същност, а този път разказвачът сам се опитва да рисува – заради спомена.

От този момент нататък фокусът се премества почти изцяло върху Малкия принц. Твърде дълъг е спорът относно сравняването на реалния Антоан с литературния образ на героя. Аз смятам, че това сравнение е уместно, даже и неизбежно, като се вземат предвид финалът на книгата и краят на житейския път на автора. В този ред на мисли „Малкият принц“ е диалог на големия Антоан с малкия Тонио, разговор със себе си. Един дълъг разговор, отложен в продължение на много дълго време, скрит от лицето на света и преживян тайно и интимно, закодиран с образи, символи и думи.

В началото бе розата

Позовавайки се на правото да се смятам за човек, занимаващ се с изкуство, започвам историята на Малкия принц и розата не там, откъде е започнал Екзюпери. Все пак аз не съм миниатюрист и поради тази причина се ползвам с определени привилегии. Пътешествието започва от родната му планета. „Планетата“ е астероид, който е голям колкото къща и се казва В612. На него има 3 вулкана – два активни и един заспал, и баобаби, които биха разрушили планетата му, ако не ги откъсва. Полагайки грижи за планетата си, героят подрежда душата си. Избавя съзнанието си от вредните растения – от вредните мисли. Веднъж на планетата му се появява стръкче, което не прилича на баобабите. Първоначално то е семе, подобно но опасните растения и не се различава много от тях. Както в самото начало, любовта е просто „семе“, което ще покълне подобно на всички останали растения, които обитават планетата на принца. Тя е невидима, крехка. Бавно пуска корени. Тя не пораства за един ден. Образът на любимото същество се преобразява в премяната на любовта в продължение на много дни и нощи. „Тайнственото приготовление на премяната му продължило много дни“, както се изразява Антоан дьо Сент-Екзюпери. Накрая цветето нежно разтваря алените си листенца с първото пропукване на зората. То не е много скромно, но пък предизвиква истинско възхищение. Иска за него да се полагат грижи, като в замяна радва окото и пълни планетата – душата на Малкия принц, с благоухания.

Макар и да я обича, героят вътрешно изпитва смут от капризите на розата. Тя го уморява, иска грижи и възхищения. „Цветята са пълни с противоречия!“ И така принцът неусетно охладнява към любимата си роза. Желае да се освободи от нея, като си тръгне, оставяйки я сама. След време спомняйки си за цветето и любовта си към него, нашият приятел признава: „Но аз бях много млад и не знаех как трябва да го обичам“. Тези думи сякаш са изречени не от един „малък“ принц, а от „възрастния“ Антоан. Героят обича розата си с най-чистата любов – първата любов. Тази първа любов е краят на детството му, защото, макар и все още „малък“, той с тръгването си сам се обрича на „порастване“, защото човек пораства тогава, когато истински почувства болката от раздялата с нещо ценно и скъпо и я превъзмогне. Този момент поставя началото на пътуването, центъра на спиралата.

Раздялата

Малките деца имат една голяма мечта! Тази мечта се изразява в порастването. Но не порастване в смисъл удължаване на ръста, функциониране на половите жлези и поява на вторични полови белези. Порастването за малкото дете се изразява в нещо много повече. Светът на възрастните е рай, в който детето може да бъде свободно. Но никое дете не осъзнава, че „възрастните“ са, прокудени от детството, деца. Кога приключва детството? Всъщност никога. Но с края на първата любов детето пораства и става възрастен, който се откъсва физически от детското си тяло, приказките и детската вяра. Твърде често краят на любовта съвпада с физическия край на детството. То е свързано най-често с това, че любовта идва през пубертета, но другата причина е, че предизвиква голяма болка.

Малкият принц не претърпява никакво физическо съзряване. Неговото порастване по-скоро се изразява в бягството от неговата планета – дом, къща, душа. Тази раздяла е опит за освобождаване от смута, който розата предизвиква в душата му. Когато е до нея, той не може да прозре, че я обича. Не успява да оцени скромните й достойнства – красотата, благоуханията, приятелството, любовта. Когато Малкият принц тръгва, розата не желае повече нито похлупака, нито паравана, с които преди искала да бъде предпазена от теченията. „Похлупакът“ вече не е нужен на любовта. Розата все още е уязвима и лесно ранима, но тя вече не желае да бъде защитавана от принца, защото разбира, че причината за бягството му е самата тя. Не го упреква, нито спира, има само „кротка нежност“, гордост и прикрита тъга. Интересен момент е изказването на розата: „Ако искам да видя пеперуди, ще трябва да изтърпя две-три гъсеници“. Тя се надява на временни посетители, които ще продупчат листата й, но след това, макар и временно, ще я зарадват с присъствието си. Иска да се отърси от прогниващата самота. Тя остава съвсем сама на планетата на Малкия принц, в неговата душа.

Раздялата се превръща в начална точка на множество събития, които ще променят Малкия принц и ще го върнат там, откъде е тръгнал. Кръгът ще се затвори и връщането назад ще се осъществи. Раздялата дава начало на съществуването на всичко, което присъства чрез отсъствието си.

Най-същественото е невидимо за очите или истината за розата

От десета глава нататък започва пътешествието на Малкия принц из вселената. Той посещава различни планети, като във всяка една от тях, открива една истина. Започва неговото пътуване из света на възрастните. Всяка планета, която героят посещава, е душа на отделен човек. Планетите олицетворяват отделните личности, светове, животи. Всеки човек има свой свят, който отразява неговата душевност. Планетата на малкия ни приятел е отражение на неговата душа. Баобабите са тъмните мисли и чувства, които могат да „пръснат“ света му. Розата е любов, радост, но едновременно и болка.

И така героят се отдалечава от себе си, от душата си, и тръгва да опознава душите на другите хора. Първата планета, която посещава, е на един цар. Там принцът научава за властта и самотата. Втората планета, по отношение на самотата, не се различава от предишната. На нея живее един суетен човек, който показва на героя същността на суетата, желанието за получаване на възхвала. Още по-отблъскваща и тъжна е картината на самотата на третата планета. На това небесно тяло живее един пияница, който пие, за да забрави срама от факта, че пие. Безсмислен порочен кръг! Малкият принц осъзнава пагубността на пристрастяването. Следва планетата на бизнесмена, който притежава звезди, за да купи нови. Принцът заключва, че и бизнесменът не се различава много, много от пияницата. Героят пристига на планетата на един фенерджия, който не намира време за почивка поради съвестното изпълнение на задачите си. На нашия приятел му дожалява за горкия човек, но все пак решава, че единствено него би избрал за приятел, защото не се занимава само със себе си. Шестата планета е на един географ. Тук за първи път пътешестващият принц осъзнава ефимерността на розата си. Като страшно предчувствие му става ясно, че неговата любима е застрашена от скорошно изчезване.

Всички планети, които посещава героят, се характеризират с една обща черта – самотата. Той среща все самотни хора, става свидетел на еднообразния им живот, определен от една единствена господстваща черта. Те са самотници, които отбягват да се срещнат лице в лице с истината. Малкият принц искрено се учудва на привичките и заниманията им, които му се струват странни, единствено защото той всъщност все още не осъзнава собствената си самота. Техните чудноватости са продиктувани от липсата на любов и приятелство. Те се опитват да компенсират този недостиг, отдавайки се едни на властване, втори на купуване на звезди, за да купят нови, а трети го преодоляват пиейки или работейки безспирно. Седмата планета е Земята. Пристигайки на нея, героят среща змията. На въпроса й – защо е дошъл тук, Малкият принц отговаря: „Имах неприятности с едно цвете“. Образът на змията в много култури в продължение на векове олицетворява мъдростта, но и смъртта. И тук тя носи заряда на мистичното и отвъдното. „Всеки, когото досегна, го възвръщам на земята, от която е дошъл. Но ти си чист и идеш от една звезда“, това са думите на влечугото. То двусмислено, но и достатъчно ясно говори за отровата си – способността си да убива. И добавя: „Някой ден, ако много ти домъчнее за твоята планета, мога да ти помогна. Аз мога…“. Тази среща има голяма значение за по-нататъшното съществуване на принца. Цикълът наближава края си.

След змията героят на Екзюпери среща „едно цветенце с три листенца“, и „разговаря“ с ехото си – „Аз съм сам… аз съм сам… аз съм сам…“ Накрая нашият герой намира път, който го води до градина с цъфнали рози. Тези многобройни рози го удавят в море от разочарование и тъга. Той разбира, че неговата роза не е единствена във вселената, каквато е твърдяла, че е. Любовта е преживяване на другия като единствен. Малкият принц обърква видимото със същественото и тази негова грешка избледнява образа на розата в сърцето му. Тогава се появява лисицата. Той я опитомява, а в замяна тя му поверява тайна си: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите. Тези две изречения са търсената от малкия принц истина. „Аз не знаех как да го обичам“, беше признал героят пред разказвача. След като приеме в сърцето си тези думи, той е способен да обича истински розата си, осъзнавайки отговорността си към нея. Защото „ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил“.

„Най-същественото е невидимо за очите“ е центърът на „Малкият принц“. Говоря за центъра, за който споменава Орхан Памук в сборника си „Наивният и сантименталният писател“. Целият сюжет, целият път на главния герой, всички образи и случки въплътяват в твърдата си материя финия дух на „центъра“. Розата идва от „невидимото“ – от семето, което първоначално е невидимо за Малкия принц. Баобабите първоначално също са семена. Опитомяването – онази съществена нишка, която свързва принца и лисицата, е невидимо, но толкова силно, че при раздяла предизвиква просълзяване на очите. „Опитомяването“ е налице и при срещата на приятеля ни със стрелочника. Принцът обяснява на стрелочника как децата „губят времето за някоя парцалена кукла и тя става много ценна и ако им я вземат, те плачат…“. Децата полагат грижи за куклата си и така я „опитомяват“. Невидимото – грижата, усилието, привързаността, отговорността – те придават значение на материята, в случая – на куклата.

Невидимото е съдържимото, същността, вътрешността на видимото. То е онова, което прави значимо материалното съществуване. Но за да „опитоми“, човек се нуждае от време. Времето също е недостижимо за окото, следователно е съществено. Запознавайки се с търговеца на хапчета, които утоляват жаждата, странстващият ни другар разбира значението на времето. „Ако имах — каза си малкият принц — петдесет и три минути свободни, бих тръгнал полекичка към някой извор…“. Защото водата „помага на сърцето“, единствено ако сме положили усилия за нея. Това е същественото.

И така в двадесет и четвърта глава принцът и разказвачът търсят вода в пустинята. На пръв поглед е невъзможно да се намери вода в пустинята, но сякаш с напредването на героите сред пясъка водата се материализира от само себе си. „Човек трябва да търси със сърцето си.“ Само водата, за която сме положили усилия, е благодатна за сърцето. „Пустинята е хубава — каза малкият принц — от това, че някъде в нея има скрит кладенец…“ Скритият, невидим кладенец прави пустинята „хубава“. Звездите също „са хубави поради едно цвете, което не се вижда…“.

Смърт

Разкривайки центъра на философския си разказ, Екзюпери постепенно ни води към развръзката – към освобождаването на вътрешността от черупката. Настъпва денят, в който се навършва една година от идването на Малкия принц на земята. „Моята звезда ще бъде точно над мястото, дето паднах миналата година…“ Кръглата година и специфичното положение на звездата навяват мисълта за завършване на нещо, за затварянето на кръга. В двадесет и пета глава се води следният диалог:

—   Хората, между които живееш ти — каза малкият принц, — отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина… и не намират онова, което търсят…

—   Не го намират — отговорих аз.

—   И все пак онова, което търсят, може да се намери в една-единствена роза или в малко вода…

—   Разбира се — отговорих аз. И малкият принц добави:

—   Но очите са слепи! Човек трябва да търси със сърцето си.

Малкият принц вече е намерил онова, което търси. Открил е истината за опитомяването и е готов да обича достойно розата си. Завършва цикъла и се връща там, откъдето е тръгнал, макар и вече като друг, по-различен човек. Това е причината той да си остане „малък“, защото негово порастване завършва с прераждане в детството. За завръщането си принцът се обръща към змията, която в седемнадесета глава беше казала:„Жал ми е за тебе, ти си толкова слаб върху тая земя от гранит. Някой ден, ако много ти домъчнее за твоята планета, мога да ти помогна. Аз мога…“.

Наближавайки освобождаването от „черупката“ – тялото, приятелят на разказвача му прави последен подарък. „Все едно, че вместо звездите съм ти дал куп малки звънчета, които знаят да се смеят…“ Тъй като Малкият принц ще живее на една от тях, на говорителя ще му се стори, че всички звезди се смеят. Принцът, невидим в този момент, ще изпълни със значение и красота звездите. Както и за малкия герой всички звезди ще се превърнат в извори, които да му напомнят за „хубавата“ вода, поднесена от разказвача и за него самия:-„Всички звезди ще бъдат кладенци с ръждясал чекрък… Всички звезди ще ми дават вода — да пия…“

Смъртта почти винаги се приема за край на нещо, но в случая нейната същност се разкрива в освобождаването от „тежкото“ тяло. Самият принц го изразява по този начин: „Аз ще приличам на умрял, но то няма да е вярно…“, „Аз не мога да занеса там това тяло. То е много тежко“ и „Но то ще бъде като стара, изпразнена черупка. В старите празни черупки няма нищо тъжно…“. Тялото на малкия ни приятел е „тежко“ поради самотата, която е срещнал навсякъде, осъзнатата отговорност, която той не е изпълнил спрямо розата си. Всичко, което е научил, откъсвайки се от детството, от душата си, му тежи, така че прави тялото му „тежко“. Но тялото е видимата част, същественото е невидимо. Духът на Малкия принц все още е лек и чист. Остава единствено той да се освободи от това „тежко“, тленно тяло, за да се върне там, откъдето произхожда, за да се преобрази изцяло в чиста, фина материя. Тялото е „изпразнена черупка“, същественото отлита към звездата, където кръгът се затваря и душата отново може да обича истински. Същественото се отлепя, откъсва от материалната си проява, за да се очисти от нейната тленност и незначителност, за да се слее изцяло с истинските проявление на света.

Разказвачът на разсъмване не открива мъртвото тяло на приятеля си, това още веднъж подчертава преходността на видимото. Остават единствено споменът за приятелството и петстотинте звезди, които се смеят като звънчета, и дилемата дали овцата – наивността, е „изяла“ розата – любовта.

Смъртта на Малкия принц не е обикновена, тя е връщане назад, освобождаване от „черупката“, незначителното. Смъртта е път към превръщането в чиста, невидима енергия, преобразуване в същественото. В различни култури, епохи, от отделни личности, живели преди Антоан дьо Сент-Екзюпери, смъртта се тълкува по подобен начин. Според някои древногръцки философи, сред които е и великият философ Сократ, умирането на тялото е победа на духа над порочното съществуване на телесността.

Сократ е твърдял, че в него има демон, който го спира преди да сгреши. С думата „демон“ той е назовавал съвестта си. Атинското управление го обвинява във въвеждане на нови богове и развращаване на младежта и го осъжда на смърт. Сократ не се поколебава нито миг – не бяга, не се моли, изпива отровата и се самоубива. Това действие може да се тълкува като страхливост или форма на подчинение, но истината е друга. Аз виждам този, насилствен на пръв поглед, акт по-скоро като осъзнат избор за освобождаване от тялото, защото Сократ е бил безразличен към самата смърт. Виждал я като победа на човешкия дух над тялото. Победа, която „ражда“ абсолютното в битието на индивида… Векове след смъртта си древногръцкият философ е обвиняван от Фридрих Ницше, че издига разума над живота.

Смъртта на Малкия принц, макар да е близка като философско решение на самоубийството на Сократ, все пак не се отъждествява напълно с нея, защото героят на Екзюпери се движи по спирала, понеже той обиква три пъти, като накрая се връща при розата си – началната точка на спиралата. Докато за Сократ самата смърт е лишена от решаващо значение, то за Малкия принц тя е път към превръщането във фина енергия и начин за връщане към детството и любовта. Героят на Сент-Екзюпери, чрез смъртта си, се стреми не към абстрактното абсолютно, нито към нещо отвъдно, а към реално и естествено завръщане – към любовта, макар и в друго измерение и в друг вид.

В романа „Една любов на Суан“ на френския писател Марсел Пруст главният герой Суан се влюбва в една куртизанка – Одет. Първоначално нейното тяло и неблагородство предизвикват смут и отвращение в душата на Суан, но впоследствие, докато е в нейна компания, чува една тъжна мелодия, която е оставила траен отпечатък върху съзнанието му. Тази мелодия за момент връща покварената му душа към младежките идеали. Той започва да свързва въздействието на нотите, които се откъсват от клавишите на пианото, с образа на Одет. От този момент нататък Суан се променя, сякаш се възражда. Откъсва се от светския живот и се посвещава на младежките си идеали и любовта, преоткрита в несъвършеното лице на Одет. Всяко негово действие е опит за връщане назад към времето на младежката сила и чистота. Но Одет умело използва любовта на Суан, като го пренебрегва и не изпълнява желанията му. Чрез своето отсъствие тя многократно увеличава обаянието на краткото си присъствие, но същевременно Суан вътрешно я намразва, защото нейното недостойно поведение осуетява опитите му за връщането към чистотата на любовта. Той осъзнава, че неговият порив към възвръщането на младежката чувственост е неосъществим, че всичко това е просто игра, израз на скука и кокетство, но още дълго време продължава да поддържа своята илюзия.

В „Една любов на Суан“, връщането към началната точка на „спиралата“ е измамно. То е неосъществимо, независимо от опитите и надеждите на Суан, докато при Малкия принц това връщане е напълно осъществимо и естествено.

А дали наистина Малкият принц успя да открие розата си? Отговорът е различен при отделните читатели, както загатва Екзюпери, като оставя някак недовършен философския си разказ. Може би моят отговор се крие в една звезда? Нека ви разкажа…

Ако някой ме попита как съм живяла като малка, бих отговорила „С баници и сютляши!“. А това положително е истина. До седемгодишна възраст бях една от обитателите на дядовата къща. Пораснах сред големите овощни дръвчета, пролетната оран и пухкавите пиленца на Белушка (любимата кокошка на баба), която умря в дълбока старост. В тази къща живеехме шестима души –  всички възрастни освен мен и всички ангажирани с кърска работа освен мен. Бях самотно и затворено дете. Обожавах летните вечери, защото тогава къщата беше изцяло моя – дядо и баба поливаха градината. Прадядо и прабаба бяха заети с това да им правят забележки за недобре свършената работа, а вуйчо винаги го нямаше, когато им трябваше най-много. Стоях до късно пред прозореца на дядо, слушах щурците, вечерният хлад се плискаше по лицето ми. И наблюдавах бавния нежен танц на огромното нощно небе. Първо на хоризонта се появяваха бледи точици, плуваха. Намигваха ми. След това блясваше с приказен червен блясък моята звезда. Ахвах от възхищение и застивах на място. Стоях неподвижна и гледах. Пиех жадно с очи. Тя беше моята звезда. И най-забавното беше, че никой не го подозираше. С изключение на един човек – моя принц. Представях си как и той в този момент гледа към Червената звезда. Как ме чака, как копнее за мен. Тогава изпъчвах гърди и се въртях в кръг, разпервайки широко ръце. Така започна моята обич към звездите, към Червената звезда. С надеждата, че отвъд нея се крие нещо красиво и непознато – любовта…

И когато пораснах достатъчно, за да се влюбя истински, забравих за звездата си. Изоставих я и повече не успях да я различа сред милионите, милиардите звезди, съществуващи във вселената. По-късно осъзнах, че всъщност тази звезда все още пулсира в недрата на моето съзнание. Любовта, скрита зад звездата, беше онова, което присъстваше чрез отсъствието си. Любовта беше съществена, не самата звезда. От този момент нататък тя стана дом на образите на Малкия принц и розата. Те отново се намериха – на една далечна звезда, под пластовете на съзнанието ми. И сега танцуват един нежен валс, под мелодията на смеещите се звезди. Знаете ли… Нека да не ги безпокоим повече. Това беше просто една история за спиралата и копнежите по розата. Това беше просто едно завръщане. Едно очаквано и заслужено завръщане! Време е да ги оставим. Какво ще кажете?… Нека танцуват. Под тихата мелодия на смеещите се звезди…