Откъс от известното агиографско съчинение, образец на западната средновековна литература, което излиза на първи път на български език 800 години след смъртта на свети Франциск от Асизи

Владимир Градев

КРАСИВАТА СВЯТОСТ НА ФРАНЦИСК

Parlan bellezza e virtù all’intellettoDante, Canzoniere

„Божията благодат, спасителна за всички човеци, в пос­ледните дни се явила в Неговия раб Франциск“… първите думи в Голямата легенда на Бонавентура са ключ и към Легендата на св. Франциск, която 33 години по-късно Джото рисува в посве­тената на светеца базилика в Асизи. Този ключ сочи към Исус Христос, към Неговото влизане в историята: „Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци“ (Тит: 11). Го­лемият богослов въвежда Бедняка от Асизи като тясно свързан със Спасителя от Назарет и представя неговия живот като подражание и уподобяване на този на Изкупителя. По същия начин Джото показва Божията благодат, която се явява във Франциск, възприеман още от своите съвременници като alter Christus, друг Христос.

Базиликата „Св. Франциск“ се издига върху дарен на Фран­цисканския орден терен върху възвишение край стените на Асизи, известно дотогава като „хълма на ада“ (Collis inferni), защото там екзекутирали и погребвали осъдените. Братята минорити превърнали това място на насилие и отмъщение в красив пристан на прошка и мир и то променило името си на „хълм на Рая“ (Collis paradisi): ирония изцяло в духа на свети Франциск. Първият камък на базиликата е положен на 16 юли 1228 г., един ден след канонизирането на Бедняка за светец, от папа Григорий IX и брат Елиа, генерал на ордена. За по-малко от две години първата фаза от строежа била завършена. На 25 май 1230 г. в базиликата било погребано тялото на свети Франциск и с папска була новата църква станала „Глава и Майка“ (Caput et Mater) на Францисканския орден. Строежът на цялата базилика продължил 25 години, а стените ѝ били изписани в продължение на век. Базиликата е изключително място за световното из­куство. В нея са оставили свои шедьоври най-добрите худож­ници от края на XIII и началото на XIV в. Чимабуе, Пиетро Ло­рендзети, Симоне Мартини и разбира се, Джото от Бондоне…

През 1296 г. Джото (1267–1337) започва да рисува Легенда­та на свети Франциск в кораба на горната базилика. Легендата се състои от 28 фрески и е нарисувана за 500 „работни дни“ (giornate) в продължение на три години. Цикълът започва от се­верната стена при олтара и опасва по часовниковата стрелка целия кораб. Северната и южната стена имат по четири го­леми прозореца. Под всеки прозорец има група от три сцени от живота на св. Франциск в еднакви, почти квадратни рамки (3.6 х 3.3 м), разделени помежду си с нарисувани виещи се ко­лони, които позволяват на зрителя да съзерцава като в ложа изобразените сцени от живота на свети Франциск. Бонавен­тура учи, че душите биват отведени към божествената ис­тина чрез продължителен процес (contuitio), започващ със се­тивата, минаващ през мисълта и достигащ до съзерцанието на божествената истина. Фреските позволяват на гледащите ги да станат осезаеми свидетели на важни събития от живо­та на Франциск, да размишляват над тях и да съзерцават бо­жествената истина, към която отвежда неговата святост. Безспорно, съвременният посетител се нуждае от известно време и знание, за да проникне в съдържанието на фреските, но до модерните времена достъпът до символичните значения и смисъла на изобразеното е бил непосредствен и поклонникът безпроблемно и неусетно се е озовавал в сцената, ала цикълът остава и днес все така преобразяващо сетивно и духовно пъ­туване в следване на Франциск.

Цикълът следва визуално разказа на Бонавентура и под всяка фреска „легендата“, която обяснява нарисуваната сцена, е взета от Голямата легенда. Legenda Maior е писана на латин­ски, езика на църковните и учените люде, защото е най-напред „четиво“ за членовете на Францисканския орден. Ала франци­сканските братя се погрижили от самото начало Легендата да бъде достъпна за всички останали чрез проповеди, разкази за живота и чудесата на св. Франциск (тъй наречените „Цветен­ца“, Fioretti) и най-вече чрез изобразителното изкуство, което образова и неуките, запечатва живо в паметта и мисълта при­мера на светеца и така усилва благоговението и набожността.

И както Легендата на Бонавентура е „нещо, което трябва да бъде прочетено“, така и Легендата на Джото е „нещо, което трябва да бъде видяно“, за да познаем и разберем светостта на Франциск и новото, което идва в света с неговото следване на Христос. Събитията от легендата съответстват на изобра­зените над тях сцени от Стария и Новия завет, подчертавай­ки Христоподобния живот на Франциск.

През вековете мнозинството хора са познавали Бедняка от Асизи повече чрез образите, отколкото чрез книгите. Из­куството най-силно възвестява францисканското послание и неговият първоизточник е базиликата в Асизи. Там открива­ме личността и живота, делата и чудесата на свети Франциск в тяхната най-концентрирана и изразителна художествена форма. Фреските на Джото, облени в струящата от витра­жите мека светлина, са най-видимите в базиликата и повече от седем века запленяват с красотата си поклонниците и ги правят свидетели, дори участници в Христовия живот (vita Christi) на свети Франциск. Легендата на Джото е най-големи­ят биографичен цикъл от този вид. Тя създава визуалния образ на св. Франциск като отделните сцени задават образците, изобразяващи живота и чудните дела на Бедняка от Асизи.

С разгръщането на Легендата на св. Франциск се разгръща и талантът на Джото, който върху стените на горната ба­зилика в Асизи създава ново изкуство с огромно влияние върху развитието на живописта. Джото създава новата техника за рисуване на стена – фреската, при която цветовете се пола­гат на стената, докато мазилката е още прясна (фреска идва от a fresco или affresco, „на свежо“, „на прясно“). Голямата новост на Легендата на Джото е във вярното представяне на театъ­ра на живота. Изключителна е способността на художника да наблюдава и изобразява реалността. Събитията се случват на градски площади с изящна съвременна архитектура, в елегант­ни интериори, сред природни пейзажи, като всички участници в сцената са представени според своята възраст, обществено положение и реагиране на ситуацията, с индивидуализирани и емоционално наситени жестове, мимики, погледи, пози. Джото пръв изразява движенията на душата чрез движенията на тяло­то. Природата и животните също стават теми в цикъла, пос­ветен на възпяващия Творението светец, обичащ природата и всички живи твари. „Проповедта на птиците“ става визуална емблема на францисканската духовност. Всяка фреска удивява с композирането на сцените, с виртуозния рисунък и съчета­ването на различните елементи – форми, линии, светлини, цве­тове, – които хармонично взаимодействат помежду си и с ця­лото на творбата. Така с красивата Легенда за свети Франциск Джото изобретява в Асизи новата живопис на Запада.

„Животът на свети Франциск от Асизи. Голямата легенда“, Свети Бонавентура, превод от италиански Нина Билева, предговор Карлос Троварели OFM Conv., архив снимки – фрески на Джото от цикъла за живота на св. Франциск, базилика в Асизи © Радио „Аве Мария“, послеслов и научна редакция Владимир Градев, редакция Ива Манова, издава Фондация „Комунитас“, 2026 г.

Свети Бонавентура

ГЛАВА I. ПОВЕДЕНИЕ НА ФРАНЦИСК В СВЕТА

В град Асизи имало един човек на име Франциск, чиято памет е благословена (Сир. 45:1), защото Бог, по Своята благост, го срещ­нал с изключителни благословии (срв. Пс. 20:4) и по Своята ми­лост го измъкнал от опасностите на настоящия живот, и по Своята щедрост го изпълнил с даровете на небесната благо­дат. В младостта си той израснал сред суетите на суетните синове човешки (срв. Пс. 61:10). След като получил най-общо обра­зование, той се насочил към доходоносната търговска дейност. Подпомаган и закрилян свише, макар да живеел сред похотли­ви младежи и да бил склонен към удоволствия, той не следвал необузданите инстинкти на сетивата и макар да живеел сред алчни търговци и да се е стремял към печалба, той не тичал по­дир пари и злато (срв. Сир. 31:8). Всъщност Бог влял в душата на младия Франциск чувството на великодушно състрадание, кое­то, расло с него от детинство (срв. Иов. 31:18), изпълнило сърцето му с доброта дотолкова, че още тогава, като чуващ слушател на Евангелието, той решил да дава всекиму, който му проси (срв. Лук. 6:30), особено ако го помоли в името на Бога.

Веднъж, много зает в склада, той отпратил с празни ръце, про­тивно на обичая си, един бедняк, който го молел за милостиня в името на Бога. Но веднага, като се опомнил, се затичал след него, дал му щедра милостиня и обещал на Господ Бог, че от този момент нататък, когато има възможност, никога няма да отказва на всеки, който го помоли в Негово име. И той спазвал това решение до смъртта си с неуморно благочестие, заслужавайки да расте в изобилие в любовта към Бога и благодатта.

Всъщност по-късно, когато бил напълно облечен в Христовите чувства (срв. Гал. 3:27), той казвал, че още когато живял в света, съвсем не можел да чуе споменаването на любовта към Бога, без да изпита вътрешно вълнение. Нежната кротост, съчетана с изтънчено поведение, повече от човешкото търпение и при­ветливост, щедростта в даряването, надхвърляща, каквото има в наличност, видимо процъфтявали в юношата като сигур­ни признаци на добър нрав, сякаш предвещавали, че божествена­та (Божията) благословия ще се излее още по-обилно върху него в бъдеще.

Един много простодушен човек от Асизи, със сигурност по Божие вдъхновение, всеки път, когато срещал Франциск по улиците на града, свалял дрехата си и я постилал (срв. Лук. 19:36) в нозете му, провъзгласявайки, че Франциск е достоен за всяка почит, защото скоро ще извърши велики неща, заради които ще бъде почитан и прославян от всички християни.

Но Франциск все още не познавал решението Божие (Иов. 15:8) за себе си: залисан по волята на баща си с външни дейности и повлечен надолу от покварената ни поначало природа, той все още не се бил научил да съзерцава небесните неща, нито бил придобил навика да вкусва божествените неща.

И тъй като уплахът внушава ужас (срв. Ис. 28:19), биде там вър­ху него ръката Господня (Иез. 1:3) и десницата на Всевишния (Пс. 76:11) поразила тялото му с дълго заболяване, за да направи ду­шата му годна да възприеме просветлението на Светия Дух. Когато възстановил телесните си сили, той се снабдил с при­лични дрехи по свой обичай.

Веднъж срещнал един рицар, благороден, но беден и зле облечен, и като съжалил с обич нищетата му, веднага се съблякъл и на­карал другия да облече неговите дрехи. Така с един-единствен жест той извършил двойно деяние на милост, тъй като скрил срама на благороден рицар и облекчил нищетата на беден човек.

На следващата нощ, докато спял, Божията благост му яви­ла голям и красив дворец, пълен с оръжия, белязани с Христо­вия кръст, за да му покаже нагледно как милосърдието, което проявил към бедния рицар от любов към върховния Цар, щяло да бъде отплатено с несравнима награда. Той попитал на кого принадлежат тези оръжия и глас от небето го уверил, че всич­ки те са негови и на рицарите му.

Когато се събудил на сутринта, сметнал, че това необичай­но видение е предзнаменование за слава за него. Всъщност той все още не умеел да долавя истината за невидимите неща чрез видимите проявления. Ето защо, все още непознаващ Божиите намерения, той решил да отиде в Пулия на служба при един бла­городен граф с надеждата, че по този начин ще придобие онази рицарска титла, която му е посочило видението. След извест­но време той тръгнал на път; но щом пристигнал в най-близкия град, чул през нощта Господ да му говори приятелски: „Фран­циск, кой ти е по-полезен: господарят или слугата, богаташът или беднякът?“. „Господарят и богаташът“ – отговорил Фран­циск. И веднага гласът настоял: „Тогава защо оставяш Госпо­да заради слугата; Бог, толкова богат, заради човека, толкова беден?“. Тогава Франциск казал: „Господи, какво искаш да напра­вя?“ (Деян. 9:6). „Върни се в земята си“ (Бит. 32:9) – отговорил Господ, – защото видението, което получи, представлява ду­ховна мисия, която трябва да се изпълни в теб не по човешка, а по божествена (Божия) разпоредба.“ А когато се вече разсъмнало (срв. Иоан. 21:4), той побързал да се върне в Асизи, радостен и уверен. Превърнал се вече в образец на послушание, той очаквал Божията воля.

Оттогава, избягвайки хорската врява и суетене, той на­божно умолявал за Божията милост, която да благоволи да му покаже какво трябва да направи. Междувременно усърдното практикуване на молитвата разпалило в него все по-силно пла­мъка на небесните желания, а любовта към небесната родина го карала да отхвърля с презрение (срв. Песен на песн. 8:7) всички земни неща. Чувствал, че е намерил скритото имане, и като мъ­дър търговец се опитвал да купи намерения скъпоценен бисер на цената на всичко, що има (срв. Мат. 13:44-46). Той обаче все още не знаел как да осъществи това: едно вътрешно внушение само му давало да разбере, че духовното общение трябва да започне с презрение към света и че Христовото войнство трябва да започне с победа над самия себе си.

Един ден, докато яздел коня си през равнината в подножи­ето на Асизи, той се натъкнал на прокажен. Тази неочаквана среща го изпълнила с ужас. Но като се сетил за решението да се стреми към съвършенство, което вече се било зародило в ума му, и като разсъдил, че ако иска да стане воин Христов (срв. 2 Тим. 2:3), трябва да победи преди всичко себе си, той слязъл от коня, изтичал да прегърне прокажения и когато последният протегнал ръка, сякаш за да получи милостиня, му подал малко пари и го целунал. Веднага се качил на коня си, но колкото и да се оглеждал навсякъде, и въпреки че в полето нищо не препречвало погледа, повече не видял прокажения.

Ето защо, изпълнен с удивление и радост, той започнал да пее набожно хвалебствени песни за Господа с набожни пеения да хвали Създателя, решавайки оттогава нататък да се издига към все по-големи и по-големи неща. Търсел усамотени места, благоприятни да плаче; там, отдавайки се на дълги и настой­чиви молитви, сред неизказани въздишки (Рим. 8:26), заслужил да бъде чут от Господа.

Един ден, докато се молел в уединение от света, цял потопен в Бога, в изблика на пламенността му се явил Исус Христос, прикован на кръста. Когато Го видял, почувствал, че душата му примряла (срв. Песен на песн. 5:6). Споменът за Христово­то страдание се отпечатал толкова ярко в най-съкровените кътчета на сърцето му, че от този миг нататък, когато в ума му се появявало Разпятието на Христос, той едва се сдържал, дори външно, от сълзи и ридания, както сам доверил по-късно, когато се приближавал към смъртта. Божият човек разбрал, че чрез това видение Бог му отправя онази заръка от Евангелие­то: Ако искаш да вървиш след Мене, отречи се от себе си, вземи кръста си и Ме последвай (срв. Мат. 16:24).

Оттогава придобил духа на бедността, съкровено чувство на смирение и дълбоко благочестие. Докато преди се отвраща­вал не само от близостта на прокажените, но дори да ги виж­да отдалеч, то сега, заради разпнатия Христос, Който, според думите на пророка, приел презрения вид на прокажен (срв. Ис. 53:3), им служел със смирение и кротост, стремейки се към пълно себеотрицание. Често посещавал домовете на прока­жените, щедро им раздавал милостиня и с голямо състрада­ние и обич целувал ръцете и лицата им. Дори за бедните про­сяци той копнеел да похарчи не само имуществото си, но дори и себе си. Понякога заради тях събличал дрехите си, поняко­га ги разкъсвал на парчета, когато нямал какво друго да даде. Той също така помагал на бедните свещеници с почитание и благочестие, като се грижел най-вече за олтарната утвар, като ставал така участник в богослужението и същевременно снабдявал нуждите на свещенослужителите.

През този период той посетил гроба на апостол Петър. Имен­но по този повод, виждайки голямото множество просяци пред вратите на този храм, подтикван от нежно състрадание и съ­щевременно притеглен от любовта към бедността, той дарил дрехите си на най-нуждаещия се от тях и покрит с неговите парцали, прекарал целия ден сред бедните с необичайна радост на духа. По този начин искал да презре световната слава и пос­тепенно да достигне върха на евангелското съвършенство. Влагал все по-голямо прилежание в умъртвлението на сетива­та, за да носи дори външно, в собственото си тяло, Христовия кръст, който носел в сърцето си.

Всичко това вършел Франциск, Божи човек, когато все още не се бил отделил от света с облеклото и всекидневието си.