0
481

В огледалото

Plov
© Национални есенни изложби

Есенните изложби в Пловдив, 2016, са обединени от темата „Огледало“, която е повече от актуална, тя изразява съвременния свят в неговия модус вивенди.

„Защо огледало?“ е озаглавен текстът на проф. Клео Протохристова в каталога към тазгодишните Есенни изложби в Пловдив, които продължават до края на септември. Тръгвайки от директния отговор на въпроса, проф. Протохристова (автор на задълбочено изследване по темата – „Огледалото – литературни, метадискурсивни и културносъпоставителни траектории“), се спира на няколко повратни точки, когато се сменя перспективата – от хармоничната средновековна представа за огледалото като всевиждащото Божие око, през антропоцентризма на Ренесанса, когато се строшава голямо универсално огледало, та до прага на модерността, когато огледалото започва да отразява самото себе си. А днес?

„Ние окончателно сме попаднали в огледалния свят, казва пред Портал Култура (на видеото) проф. Протохристова. Обградени ме от огледала в тоталния симулакрум, в който съществуваме. Телевизията е огледало, фейсбук, всички тези селфита, които присъстват все по-настойчиво в живота на мнозина… Традиционно се е мислело, че изкуството е огледало на действителността, но в този постмодерен свят ние все повече сме изпълнени със съзнанието за плашещата реципрочност на това, че всъщност действителността подражава на изкуството и образите, които ни дава изкуството, ни манипулират, те ни вкарват в определени матрици.“

В дълговечната история на културата и изкуството огледалото разгръща своята парадоксалност: като медия на самопознанието и самозаблудата; на нарцистичното удвояване на образа и на образа на Другия; символ на мимолетността и трансценденталността, на приближаването на безкрая, на фрагментацията на човешкото, на загубата на идентичност… Могат да се изброят много аспекти на огледалната проблематика: метафорични, психологически и психоаналитични, философски и социологически. Огледало е било разглеждано като медия, като материал и мотив в изкуството. Някои изследователи говорят за огледалността или рефлексията като за културна техника наред с образа, писмеността и числата.

Огледалото в съвременното изкуство не предлага само естетическа игра, магия за сетивата, то е и инструмент на познанието. Макар че основна негова характеристика си остава манипулативността. В огледалото виждаме обърнатия си образ, за което всъщност рядко се замисляме, много по-често се идентифицираме с отражението, сякаш сами влизаме в огледалото.

Галина Лардева, артдиректор на Есенните изложби в Пловдив, е поканила художници, чиито самостоятелни изяви създават цялостна картина, дори без целенасочено да се стремят към това. В произведенията на Андрей Градечлиев (в Балабановата къща) сякаш е намерила израз цяла теория на огледалността – в играта на отражения, тяхното удвояване и неминуеми различия, в разфокусирането и смяната на перспективата. Фотографиките, както ги нарича авторът им, са изображения в различна степен на абстрактност от пристанищата на Антверпен, Хамбург, Олденбург.

Милена Цочкова (също в Балабановата къща) превръща своята живопис в огледало и кара зрителят да погледне в него, за да види себе си. Тя търси индивидуалното не в портрети и лица, а в жестове, във фрагменти от женска фигура, в извивката на гърба или шията, в разнищената материя, които изразяват емоционални състояния. В Балабановата къща са подредени и сложно композираните, изящни колажи на Ясен Панов, в които приказни образи се оглеждат и удвояват, оставайки винаги различни (отново акцент върху манипулативността на огледалото). В двора са живописните платна на Яна Стойчева – „воайорски поглед“ към човешки обиталища – интимни и светли петна в отчуждена или агресивна среда.

Не може без фотография – когато става дума за огледало. На верандата на Къща Хиндлиян е серията черно-бели фотографии на Иван Кюранов от езерото с водните лилии в градината на Клод Моне в Живерни – огледалност в историко-художествен план. Тук е и големоформатната фотография на една от неговите еротични химикалки от 90-те години, днес включена в дизайнерски проект на американската компания Soundwall.

В двора на Къща Хиндлиян са разположени платната от хром-никелова стомана на Евелина Петкова, които отразяват като криви огледала, а в маазата Стела Василева показва светлинна инсталация, задълбочена в пречупването на светлината през огледала, в третирането на огледалото като средство, както и рисунки на принципа на отражението.

В къща Мексиканско изкуство са живописните диптихи на Деян Янев, който разработва с въображение и усет за актуалност ситуации с двойки противоположности: човек – Бог, мишена – стрелец, ангели – демони и пр. В двора е инсталацията в огледало, стъкло и камък на Милена Бочукова.

За първа година Националните есенни изложби имат съпътстваща програма: разговори с авторите, кураторски турове, работилница и фотоконкурс за деца, изложба „Портрет на публиката“. Защото независимо дали е метафора, средство или материал, дали провокира социално-критически размишления или естетическо удоволствие, огледалото непрекъснато ни кара да рефлектираме върху себе си и днешното.

Или както пише проф. Протохристова, огледалото е „знак за щастливата ни обреченост да се домогваме до непознаваемостта на света с помощта на думи или образи, на разкази и картини, а в тях – с удивление, съчетало възторг и боязън – да разпознаваме самите себе си“.

 Людмила Димова