0
3141

Да зарадваш Дядо Коледа

Маури Кунас, „Дванайсет дара за Дядо Коледа“, издателство „Дамян Яков“, 2018 г.

Да, звучи необичайно. Това е една по-различна коледна приказка. Всички чакаме Дядо Коледа да ни зарадва, да направи чудеса за нас. А колко вълнуващо е ние да зарадваме добрия старец. Например с дванайсет дара непосредствено преди Коледа. Както разказва тази майсторски написана приказка, разкриваща ни всъщност как да даряваме радост.

Тази по-различна коледна история ме грабна с необичайното. Обикновено искаме Дядо Коледа да ни зарадва. А какво правим ние за него? Дори да е нещо малко. Тук естествено изниква аналогията с Господ Бог. Всички искаме и очакваме нещо от Него, искаме милост и помощ. А какво можем да направим ние за Бог. Отговорът е лесен – да вярваме, да се молим и да благодарим. Както е и с Дядо Коледа: да напишем нашите желания, да вярваме, че ще се сбъднат и да се молим за това. Обичам да си повтарям казаното от Давид Бен Гурион: „Който не вярва в чудеса, не е реалист“.

Тази нестандартна коледна книжка е написана и нарисувана от финландския детски писател и художник Маури Кунас[1]. Той е автор и илюстратор на над четиридесет книги за деца и носител на множество най-престижни награди. Негови творби са преведени в около 50 страни. Маури Кунас е емблема на Финландия.

В „Дванайсет дара за Дядо Коледа“ джуджето Виле се пита как да зарадва добрия Дядо Коледа. А остават само дванайсет дни до празничната нощ. Колкото са и месеците в годината. Случващите се приключения ни увличат със своята изобретателност и необичайност. Този друг, различен ракурс в предколедната подготовка ни разкрива и много неща за човешките отношения. Как да си всеотдаен, какво е благородство, как да разсмееш човека до теб. Все неща, позабравени от нас в забързаното и прагматично ежедневие. А се иска толкова малко – да спреш за миг и да си кажеш: как да зарадвам специалните хора край мен или някой непознат, който има нужда от това. А и защо да е само пред Коледа? Всеки ден може да е празничен с радостта и обичта, които можеш да дариш. Освен това, когато ги дариш, те се умножават – и за другия, и за теб. И тогава сме в защитеното пространство на чудото.

Ето и началото на приказката. „В селото на Дядо Коледа, което се намира в планината Корватунтури, царяла голяма глъчка и суетня. Оставали само дванайсет дни до голямото коледно празненство на джуджетата. Малкият Виле, също както и всички останали джуджета, страшно много обичал Коледата, а раздаването на подаръци било най-любимото му занимание. Само дето задачата му била мъчна. Какво ли да подари на Дядо Коледа? Трябвало да бъде нещо много специално. Ето че на малкия Виле му хрумнала една идея.

– А защо да не зарадваме добрия старец всеки ден до Коледа? – прошепнал той на своето куче Реку. – Дванайсет изненади. Колко хубаво ще бъде само!“

И следват дванайсет кратки приключения, породени от благородното детско желание на малкото джудже Виле. Не става дума за някакви грандиозни подаръци. Напротив, това са съвсем обикновени хрумвания, свързани с бита и ежедневието. Първата хрумка на Виле е как да изчисти и подреди стаята, която служи на Дядо Коледа за библиотека и изследователски кабинет. Разбираме каква бъркотия цари там, защото едва ли е чистена от 100 години. Но ето ти беда! Стаята е така претъпкана до самия си праг, че ентусиазираният Виле въобще не може да влазе вътре, въоръжен с всичките си принадлежности за чистене. Добрият Дядо Коледа му казва да забрави за чистенето и да излезе да играе – това наистина би го зарадвало.

За втори подарък на следващия ден Виле решава да оплете за Дядо Коледа дебела и топла червена шапка. Какво пак попречва на плана му? Ами едно изскочило отнякъде малко коте. И тук идва необичайното. Дядо Коледа е щастлив защото, както утешава нашия Виле, отдавна си е мечтаел за шапка, която умее и да мяука. 

Креативността и спонтанноста в идеите на Виле не секват и така той успява да измисли дванайсет подаръци-изненади. И ако си спомняте приключенията на Макс и Мориц от Вилхелм Буш, там всяка история завършва със стиха: Тази пакост е готова, то се знае, следва нова. В книгата на Маури Кунас не става дума точно за пакости или поне не такива, които са направени нарочно, напротив – тук подаръците са  доброжелателни, но ритъмът е същият, тъй че можем да перифразираме: Старият подарък е готов, следва нов.

И тъй следва нов, трети подарък от Виле. Виждайки, че училищният двор се е превърнал поради студа в истинска пързалка, джуджето решава, че Дядо Коледа се нуждае от своя ледена пързалка. Излива десетина кофи вода пред работилницата за дървени играчки на Дядо Коледа. Каква е изненадата на малкото джудже, като вижда, че Дядо Коледа дори не може да се е задържи прав на леда. Но настава голяма забава – цялата рабатилница се е стекла на прага да се посмее.

Четвъртият подарък е инспириран от идея, налична в множество класически или съвременни приказка за деца. Тя е продиктувана от наивното детско желание снежният човек да продължи да живее и след като е внесен в стаята. В историята Виле е измайсторил красив елен от сняг. С рога от клони, очи и уста от въглени, а за нос е поставил ярко червена череша. Резултатът е отново плачевен. Внесеният вътре снежен елен, разбира се, се е стопил. Но и тук добрият старец ще открие нещо хубаво и ще оцени усилията на малкия Виле – точно в този момент много му се ядяла ярко червена череша.

В книгата неминуемо прозира голямото майсторство и психологизъм на писателя  Маури Кунас. Без дидактики, ненатрапливо и лаконично, с един щрих, с всяка история той обогатява образа на Дядо Коледа. След четвъртия – да го наречем „опит“, Виле пак претърпява крах в благородното си желание да направи подарък. Но на фона на тези неудачи се откроява несломимият оптимизъм на Дядо Коледа да вижда във всеки неуспех и хубавата страна, да не огорчи малкия Виле и с тактичността и доброжелателството си да обърне ситуацията към добро. С тези си качества можем да кажем, че Дядо Коледа се родее с емблематичната Полиана[2] – образът на непоклатимия от обстоятелствата оптимист. Каквото и да се случва, можем да видим в ситуацията само добро.

В петата история Виле иска да направи добро като изрине снега пред работилницата на Дядо Коледа. Но се изморява и заспива в пряспата. Бързо го спасяват и джуджето дори не е хванало хрема, а това много зарадвало Дядо Коледа. „Хи-хи… И днес сполучихме – рекъл си Виле със задоволство.“ Ето че и Виле не се отчайва от несполучливите си опити за подарък. И тъкмо от тези неудачи на Виле да направи подаръци идва и смехотворният ефект в книгата на Маури Кунас.

В следващите дни Виле ще си постави за цел да спечели джобно ножче, което да подари на Дядо Коледа или да нарисува коледна картина за подарък. В историята, в която Виле ще спре часовника, за да успее Дядо Коледе да изработи всички играчки за децата по света, настава голяма бъркотия. Но отново добрият старец ще каже щастливо: „Е, веднъж поне да се наспим като хората“.

Деветата история ни дава урок по толерантност и зачитане на личността. Тя сякаш ни казва: зачитайте малкия човек, когато е имал доброто намерение да ви зарадва, дори да не е успял. Ето историята. Виле иска да приготви медени курабийки с формата на сърце за Дядо Коледа. Но те са толкова вкусни, че ги изяжда всичките. Колко деликатност, финес и чувство за хумор трябва да притежаваш, за да кажеш като добрия стар Дядо Коледа: „Благодаря ти, Виле… отдавна не съм опитвал толкова вкусни трохи от сладки!“

Десетата история е със съвсем неочакван край. Виле, мислейки както винаги, че прави подарък, така силно удря по един барабан зад креслото край камината на добрия старец, че дори кучето Реку се стряска. Как мислите реагира Дядо Коледа? „За Дядо Коледа пък да не говорим. Него обаче страшно го досмешало, като осъзнал как той, беловласият старец, бил успял тъй пъргаво да са покатери на камината.“

Маури Кунас създава една специфичен свят, чиито герои наистина спечелват всяка възрастова аудитория. Свят на щедрост от страна на малките и на търпение и толерантност от страна на възрастните. Образът на Дядо Коледа, който създава Кунас, е наистина нестандартен. Той не е старецът от далечната приказна страна, който се появява един път в годината. В тази приказка той е съвсем земен и обикновен старец, който разкрива безкрайната си обич към малките джуджета като към свои деца или внуци. От дванайсетата история научаваме, че той си има бабичка, което донякъде фолклоризира образа на Дядо Коледа.

В единадесетата история Виле украсява като елха с играчки заспалия Дядо Коледа. Но емоционална кулминация наистина е дванайсетият подарък от Виле. На Бъдни вечер Дядо Коледа дарява всико от джуджетата с подаръци. Малкият Виле толкова е танцувал и се е веселил, че дори е забравил, че трябва да измисли дванайсетия подарък. Изтощен, той седнал в скута на Дядо Коледа.

„Малко, капнало от игра детенце в обятията на стария Дядо Коледа – това е най-хубавият подарък за мен – прошепнал добрият старец на своята бабичка.
Тогава Виле си спомнил!
„Щом е така, нека това да бъде моят дванайсети дар“ – помислило се щастливото джудже.
Клепачите му натежали, очите му се затворили и скоро той се унесъл в сън…“

Наистина, едва ли има по-умилителна и въздействаща картина от заспалото дете в скута на възрастния.

Цялата книга за дванайсетте дара на Виле от Маури Кунас е като един прекрасен коледен сън. Един зареден с доброта, оптимизъм и много смях сън. Но и сън, който с малко желание можем да сбъднем в действителност. И ако началото на този текст бе за това как да доставим радост, то краят му е обогатен с топлотата на приетите с радост жестове. Не по-малко изкуство е умението да оценим тези жестове. Така радостта на даряващия се отразява върху грейналото лице на този, който също създава радост, като я приема. Голям майстор на словото и рисунката, Маури Кунас ни подсеща за това чрез креативността на малките и мъдростта на възрастния.

Книгата „Дванайсет дара за Дядо Коледа“ е богато илюстрирана, тук слово и образ са неделими. Великолепните рисунки на Маури Кунас ни пренасят в един вълшебен коледен свят. Книгата ни спечелва и със сполучливия превод на Росица Цветанова и е  истински ценен подарък за Коледа.

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995), „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000) и др.

[1] Маури Кунас (р. 1950). Първата му книга за деца излиза през 1979 г. Създава още комикси и анимация. Носител е на 24 награди като Държавна литературна награда (1981), Държавна награда за детска култура (1983), Държавна награда за цялостен принос (2013).
[2] Полиана – емблематичната героина на американската писателка Елинор Портър (1868–1920), която винаги вижда добро във всяка една ситуация и успява да зарази всички с една игра, според която винаги можеш да откриеш причина за радост. Името е като нарицателно за несломимия оптимист.