Описвал съм неведнъж коледните вечери на село, но защо ли все се връщам към тях? Когато снегът в двора беше до пояс – ако си малко момче на три-четири години, няма как да е иначе; когато котките изглеждаха големи като кучета; когато под вековния орех нещо тайнствено фучеше, когато студът рисуваше дебели ледени шарки по стъклата на прозорците, когато баба се провикваше влизайте бързо вътре, че ще избяга топлото, когато ние с брат ми влизахме вътре с вкочанени ръце и уши, но не ни свърташе… Бабо, кога ще дойде Дядо Мраз? (В моето детство Дядо Коледа беше Дядо Мраз.) След малко, след малко, викаше баба, измийте си сега ръцете, че пипахте снега. Ние измивахме ръцете и сядахме чинно на наредената маса. Дядо оставяше вестника, поглеждаше ни. Я да отида да сложа ярма на овцете, казваше той и се надигаше. Ние с брат ми се споглеждахме. Само преди половин час той пак беше ходил да слага ярма на овцете. Но не казвахме нищо, защото някак разбирахме, че сега времето е спряло, сякаш си построил с кубчетата висока кула и най-малкото движение може да я събори, дори дъхът ти може да я събори и затова затаявахме дъх, животните Го топлеха с дъха си, мълвеше баба и пак същото, животните Го топлеха с дъха си, бабо, какво викаш, питахме ние, а тя отвръщаше нищо, нищо… Баба беше отраснала в християнско сиропиталище, това го разбрах чак след години и наистина понякога мълвеше думи, които ние, онези три-четири годишни момчета, каквито бяхме преди шейсет години, не разбирахме.
По едно време на вратата силно се почука. А, кой ли чука, сепна се баба и отиде да отвори. Вътре с вихрушка от сняг влезе един старец с брада, червено наметало и гугла, също червена. Я да видим сега кой е слушал през годината, каза старецът, а ние с брат ми наведохме очи, да не съзре в погледа ни всичките камари от бели, които бяхме натрупали през годината. Той развърза чувала и започна да вади подаръците. Баба го покани да остане на трапезата, но той каза, че много бърза, защото има още много работа и излезе.
След малко дядо се върна вкъщи, каза, че овцете много се зарадвали на ярмата, и нарязани ябълки им дал, за десерт. Ние му показахме подаръците, той се учуди как така са се разминали с Дядо Мраз за съвсем малко, после изведнъж видях, че брат ми ми прави знаци с очи, не разбирах нищо и го попитах с жест, какво ми показваш, а той продължи да сочи с очите си надолу, аз също наведох поглед, но пак нищо не разбирах и той се принуди да метне ръка през рамото ми и да започне горещо да дъхти в ухото ми, виж чехлите на дядо, аз не разбирах, какво чехлите на дядо, ами как какво, и Дядо Мраз беше със същите чехли.
Това не ми направи особено впечатление. Разбирах, че в цялата работа има някаква игра, нали бях видял как червеното наметало с гуглата се беше появило на вратата на килера преди няколко дни, но какво от това? Двата живота бяха разделени с нещо като стъклена стена, нашият живот тук, топлата и светла стая, трапезата, баба и дядо и новото, чукането по вратата, Дядо Мраз с бялата брада, която наистина приличаше на къделята с вълна, която баба забождаше на върха на хурката, за да преде, червеното наметало и червената гугла, чувалът с подаръците. Едното не пречеше на другото, а само му помагаше да се превърне в празник, преди да си отиде. И децата най-добре разбират тази сложна роля на играта, те най-добре знаят колко малко се иска – да не си видял червеното наметало на вратата на килера, да не познаеш в брадата на Дядо Мраз къделята вълна, която баба забожда на върха на хурката си, за да преде, нито пък да се загледаш в чехлите на дядо.
Животните Го топлеха с дъха си, промълви баба. Бабо, какво викаш, попитах я. Нищо, нищо, отвърна тя.
