0
2580

Диригентът като лекар и треньор

© sascha-goetzel.com

Разговор със Саша Гьотцел, главен гост-диригент на Софийската филхармония 

На 24 септември 2020 г. Саша Гьотцел откри сезона на Софийската филхармония с Адажието от Симфония №5 и Симфония №4 в сол мажор на Густав Малер. На 22 октомври отново под негово диригентство прозвучаха Симфония №40 в сол минор, KV550 на Волфганг Амадеус Моцарт и „Метаморфози“ за 23 солиращи струнни инструмента на Рихард Щраус.
В края на миналата година той се обърна към публиката с вълнуващо послание. „Със сигурност не беше лесна година за повечето от нас …, но ние ще продължим да правим музика… Аз съм толкова щастлив и благодарен, че съм част от Софийската филхармония – мои приятели и семейство, и че можем да създаваме музика заедно. Със сигурност ще продължим да правим музика, ще останем заедно като семейство, което вярва в изкуството и културата.“
В затворената за концерти и спектакли Виена Саша Гьотцел има и други занимания. Например серията Check the Gate – OFF STAGE, която включва интервюта „на живо“ с известни музиканти. Можете да проследите разговори с Неманя Радулович, Камий Тома, Матиас Бартоломе, Блейк Пулио и др. Те са свободни за гледане в Ютюб. Другият му проект е ViennartNetwork, платформа за изкуство, която представя забележителни места във Виена. Създава я с партньора си Питър Хосек. „Моцарт в Шьонбрун“ и „Целувката в Белведере“ (на Климт) са вече на разположение. Филмите са On demand.

За третия ви концерт от сезона – на 14 февруари, избрахте Концерт за пиано и оркестър №17, KV453 на Моцарт със солист Сергей Редкин и Симфониета за камерен оркестър, оп.23 от Александър фон Цемлински. Какво предопредели избора ви?

Виенската музикална традиция е много интригуваща, защото тя е смес от култури. В музиката на Моцарт например се усещат влияния от Изтока до Запада. В операта си „Отвличане от сарая“ използва пиколо, ударни инструменти, което по онова време е било нещо невероятно за публиката. Тази традиция във виенската музика продължава до ХХ в. В края на XIX и в началото на XX в. Цемлински е една от най-важните музикални фигури във Виена. Той е студент на Малер и Брамс. Той пък е преподавал на Корнголд и Берг. Единствен учител по структура е на Шьонберг. В най-общи линии можем да кажем, че без Цемлински съвременната виенска романтична музика нямаше да съществува. За мен той е липсващата връзка между високата романтична музика и модерната романтична музика“ – казва Саша Гьотцел.
Тази година честваме годишнина от раждането и от смъртта и на Моцарт и раждането на Цемлински, затова поводът е добър да бъдат събрани в един концерт.

Мога ли да кажа, че Моцарт е един от предпочитаните от вас композитори, защото в предишен концерт го съчетахте с Рихард Щраус?

За нас във Виена той заедно с Хайдн и Бетовен е сърцевината на музиката. Не може да бъде разбрана музиката на Малер, ако не разбирате музиката на Моцарт. Всички големи композитори от моята култура – Рихард Щраус, Цемлински, Шьонберг, винаги се позовават на Моцарт. Това е и възможност публиката да може да усети тези връзки. Друга възможност би била да комбинирам Бах с модерна романтична музика. Това искам да опитам в бъдеще. Тази година ще честваме и Пиацола, а той е бил много повлиян от Бах. За мен това е красивото в музиката, че тя няма времеви ограничения и можем да комбинираме двеста, триста година от музикални усещания.

Когато разговарям с инструменталисти, ги моля да представят своя инструмент. Вашият е оркестърът, а вашите оркестри са много. Разкажете ни за тях.

Оркестърът е много интересен жив организъм. Като диригент първата ми работа, когато се изправя пред оркестъра, е като доктор да анализирам състоянието на организма. Защото диригентът не е, както много хора мислят, мозъкът на оркестъра. По-скоро бих го сравнил с червените кръвни телца, които пренасят информацията из цялото тяло, за да го накарат да се чувства различно. Ако трябва да продължа с медицинските сравнения, имаме мозък, който е съзнанието на организма, но по-важна е интуитивната част, която създава вътрешните връзки на целия музикален организъм. Какво означава звуково тяло? Симфоничният оркестър е може би най-висшата форма изкуството. Както в тялото много различни клетки и органи работят заедно, за да му дадат живот, така и в оркестъра всички работят заедно, за да произведат звука. В първия половин час, в който се изправям пред оркестъра, аз сканирам как работят мозъкът, сърцето, черният дроб, бицепсите (смее се). След това задачата ми е да ги накарам да заработят заедно, за да зазвучи перфектно звуковото тяло. Това е първата част от работата ми като диригент, а втората ще сравня с работата на старши треньор на футболен отбор. Какво значи това? Когато имаш музикално произведение, трябва да изградиш стратегия, която да ти донесе максималния звук. Старши треньорът трябва да знае какво да каже на всеки един от футболистите от психологическа гледна точка, за да ги накара да се представят на максимум. Само диригентът може да направи така, че да накара всеки един от оркестрантите да се чувства като най-важния елемент от целия състав. Един футболен отбор е сбор от индивидуалности. Но футболът е отборна игра. Може да имаш звезда, дори две или три в отбора, но те не могат да спечелят мача. Мач се печели, когато всички играят заедно. Това е моята работа като диригент – идвам, анализирам като доктор и продължавам като старши треньор, за да постигна най-доброто за истинския звук.

Но все пак съобразявате ли се с това къде се намира оркестърът, който ръководите – в Турция, в България, в Япония? Съобразявате ли се с вкуса на местната публика при съставянето на концертните програми?

Аз отговарям за качественото изпълнение. Да, ние служим на аудиторията, но преди всичко аз лично служа на музиката. Разбира се, винаги се съобразявам с това къде съм, най-вече за да мога да разбера как да накарам музиката да говори. Но окончателното ми решение винаги е в полза на музиката.

Казахте, че звездите са важни. Самият вие сте работили с редица от най-големите имена в музикалния свят. Имате ли такива, които предпочитате?

Не. Всяка година се срещам с нови звезди. Отношенията между солистите и диригента на сцената е въпрос на химия. Представете си, че срещате някого и в първите тридесет секунди ви е ясно харесвате ли го, или не. Това се случва и на сцената, като условието е, че винаги се стремя към максималното качество, дори когато няма импулс за харесване. Винаги се старая да подкрепям солистите, защото зная какво означава да се упражняваш и да свириш толкова години и след това да излезеш на сцената и да направиш звездно изпълнение. Класическата музика има нужда от солисти, има нужда от големи солисти и задачата на диригента е да направи така, че те да бъдат велики.

Ръководите оркестъра „Борусан“ в Истанбул. Много световни изпълнители са гостували там. Търсите ли турски солисти, турски таланти? 

Да. Аз съм, първият, който заедно със сестрите Пекинел създаде академия за млади музиканти. Създадох за първи път оперно студио в Турция. За три години изнесохме три оперни представления. Аз съм артистичен директор на „Музика за мир“, което е инициирано като El Sistema на Дудамел във Венецуела. И през последните няколко години имахме няколко хиляди млади ученици.

Имам любима оперна певица Лейла Генджер. Имаше ли сред младите певици някоя, която да я наследи?

Лейла беше специална. Все едно да ме попитате дали съм намерил някоя като Калас, с такава харизма и талант. Когато в изкуството си икона, не си сравним с никого. В историята на музиката, дали ще говорим за Моцарт, Шуберт, Бетовен, Хайдн, виждаме, че иконите представляват само себе си. Няма да забравя един пример от последните десет години. Ейми Уайнхаус – тя е несравнима с никого преди нея. Тя е икона. Ще остане такава завинаги. Това трябва да разберем за хората на изкуството. Един истински артист излиза отникъде. Артистите от основното течение никога не се превръщат в икони. В момента например от диригентите единствената икона според мен е Теодор Куренцис. Той изобщо не е от основното течение. Можеш да харесваш това, което една икона прави, можеш да не го харесваш, но това няма никакво значение. От историята, от това, което съм изследвал, знам, че това се отнася за всички икони. Сега свирим Моцарт и Цемлински. Моцарт цял живот се е борил да бъде приет. Същото е с Цемлински. Но в края на живота му никой не го е разпознавал освен двама, трима души. Обикновено ако една икона живее достатъчно дълго, може да пробие. Ейми живя достатъчно, за да стане звезда. От старото поколение диригенти имаме много примери за звезди, но от новото поколение смятам, че Куренцис е единственият, за когото може да се каже, че е звезда. Явления като Лейла Генджер не избухват веднага. Това е нещо, което се случва през цял един живот.

Дирижирате много симфонична музика, но открих хубави отзиви за оперните ви постановки. Къде поставяте операта в биографията си?

Тя заема доста голямо място. Бил съм цигулар във Виенската Щатсопер 12–13 години. За мен човешкият глас е най-омагьосващият инструмент на планетата. Операта е съвкупност от различни арт форми, толкова е специална. Имаме драма, артисти, симфоничен оркестър и живо изпълнение, при което всичко това си взаимодейства и звучи по абсолютно ненормален начин (смее се). Това, което съм изпитал с операта, никога не съм изпитвал със симфоничните оркестри. Певците закъсняват, не са подготвени, оркестърът не може да се сработи. Нито едно представление в целия ми оперен живот не е преминало без проблеми. И въпреки всичко, когато заработят заедно на сцената и в оркестрината, това е най-великото преживяване.

Скоро ще правите ли опера?

„Дон Жуан“ през лятото в театър „Петруцели“ в Бари.

Рикардо Мути предпочиташе да работи с млади певци, а не със звезди. Важни ли са звездите в операта?

Трябва да осъзнаем на какъв етап сме стигнали в света на класическата музика. В момента системата ни е изградена върху тридесетгодишно изтласкване на звезди. Защо? Когато тримата тенори станаха прочути, мениджърите осъзнаха, че този пазар е най-мощният и доходоносен. Защото билетите лесно се продават И парите в класическата музика започнаха да играят още по-важна роля, отколкото преди. Смятам, че звездите са много важни за всяко едно публично събитие. Но смятам, че трябва да се грижим и за младото поколение, за да има бъдещи звезди. Мути правеше това, което правеше преди него Абадо и другите пред това. Без да се сравнявам с тях, аз постъпвам по същия начин. Ако не се грижим днес за бъдещето, то няма да настъпи. Трябват ни млади хора.

Саша Гьотцел смята, че Софийската филхармония в момента е в прекрасна форма. Иска да представи в София и оперно заглавие. Дано това стане възможно, когато премине карантината. На 26 юни отново ще бъде в София, за да предложи програма с творби на Астор Пиацола.

© sascha-goetzel.com

Саша Гьотцел е роден през 1970 г. във Виена. Баща му също е музикант. Учил е цигулка с баща си, а на 11 започва да учи дирижиране при проф. Рихард Остерайхер. Работи със Зубин Мета, Рикардо Мути, Сейджи Озава, Йорма Панула. Сейджи Озава го кани за асистент на прочутия фестивал в Тангълуд. От 2008 г. е главен диригент на филхармоничния оркестър „Борусан“ в Истанбул. Избран е след тежък конкурс и сред други популярни кандидатури. С този оркестър концертира на Залцбургския фестивал, в театър „Шанз-Елизе“ в Париж, в Концертгебау в Амстердам, във Виена. Имат записани и издадени от Deutsche Grammophon и Onyx седем високо оценени диска.
От 2018 г. главен диригент на Международния музикален фестивал „Киришима“ в Япония. За втори сезон е главен гост-диригигент на Софийската филхармония. Оперният му дебют е през 2014 г. във Виенската Щатсопер със „Сватбата на Фигаро“ на Моцарт. Следват още оперни заглавия – „Кавалерът на розата“ на Р. Щраус, „Дон Жуан“ и „Вълшебната флейта“ на Моцарт, „Бохеми“ на Пучини, „Риголето“ на Верди, „Прилепът“ на Й. Щраус.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияПредвидимост и непредвидимост
Следваща статияВ защита на либералната демокрация