0
860

Една „екстравагантна“ среща

Веселина Кацарова и Людмил Ангелов, Пиано Екстраваганца, 10 октомври 2017 г. , фотограф Георги Петков

Фестивалът „Пиано екстраваганца“ събра тази есен за първи път двама непознаващи се лично музиканти: мецосопраното Веселина Кацарова и пианиста Людмил Ангелов. Техният камерен песенен концерт бе поантата на фестивала.

Музикалната кариера, която Веселина Кацарова изгради на различни континенти (през втората част на ноември ще покори и Австралия, с „Кармен“) отдавна даде основание на критиката да я определи като „мецосопрано №1 в света“. Ако Херберт фон Караян и поканата му за участие в Залцбургския музикален фестивал са блестящият ѝ старт, то само между 1989 и 1991 г. тя има над 55 роли, 140 спектакъла, а днес може би и най-богатата дискография – над 90 диска.

Пианистът Людмил Ангелов е международно признат солист и камерен музикант, известен като Шопенов изпълнител, с награда от Шопеновия институт за диска си с творби от композитора. Записва за всички известни фирми: RCA, Gega new, Pentatone, Toccata Classics и др., през 2016 г. британската Hyperion издаде звукозаписната му премиера, записана с оркестъра на ВВС в Глазгоу, на Концерт за пиано от Мошковски. От 20 години вече са неизменен дует с Веско Ешкенази. Людмил Ангелов е основател и артистичен директор на фестивала „Пиано екстраваганца“.  

Живеем в толкова забързано време, как се отразява на вас – музикантите?

Людмил Ангелов: Аз не се чувствам комфортно като човек, изпълняващ предимно музика от миналото. Този страшно забързан ритъм на живот в последните двайсетина години, с появата на интернет, на всички комуникации, които донякъде правят живота ни „по-лесен“, лично на мен ми отне спокойствието. А то е нещо важно за един артист, за един музикант. Има ефекта на търкалящата се снежна топка. Става все по-голяма, в един момент си даваш сметка: правиш много неща, които не са ти необходими, отнемат от твоето лично време, колкото и да ти дават удовлетворение,  професионално и материално, защото имаш нужда от време за себе си, за близките си. Все пак обаче трябва да бъда човек на времето – ние сме в XXI век. Но музиката, която правим, не е мислена за тези условия, за съжаление.

А фестивалът, който е ваша идея и сте му артистичен директор, не променя ли ракурса?

Л.А.: Понякога, зависи какъв е изпълнителят. В нашия фестивал идват не само строго класически изпълнители. Тогава, естествено, и ракурсът трябва да се пречупи. Публиката чува нещо по-различно, по-необичайно от това, което обикновено е свикнала да слуша. Да не забравяме, че 90% от нашата публика са обичайните меломани, хората, свикнали на определени схеми в един концерт. Понякога трябва да излезем от тези схеми и мисля, че е полезно, защото е важно да привлечем и по-различна, по-млада публика. Може би не дотам подготвена, но тя би дошла именно за тези нови ракурси, които предлагаме. 

Веселина Кацарова: Живеем в много трудни времена и всички споделяме в интервюта – извън границите на България също има проблеми, много големи, икономическата криза ги направи, защото нашето изкуство е скъпо. То никога не е било разбирано от всички и няма да бъде разбирано. Споделихме си с моя колега Людмил и друго: след като България е имала традиция, защо изчезват ноти на български композитори, които тук са били написани? Ако имаме респект, трябва ли такива неща да се случват? Нямам намерение да критикувам някого, нито имам правото. Но апелирам към всички музиканти да казват истината. А когато има нещо положително и хубаво, трябва да похвалим. Не всичко е негативно. Има много талантливи хора, които ще продължат да се развиват. Аз вярвам и се радвам на младото поколение. Иска ми се да споделя това, което съм изживяла като оперна певица, като музикант, извън границите на България. Говоря за опит, който да предадем, докато още сме активни. Нашето поколение има този шанс да се докосне до много неща. Ще споделя само, че ако днес говоря с млади оперни певци, независимо къде са родени, за Джулиета Симионато, която ми е била пример като певица, много от тях не я познават. И не знам защо е така? Четем по-малко.

Фотограф Георги Петков

Вие двамата преди общия си концерт не сте се познавали…

Л.А.: Познавахме се индиректно, това е първата ни среща на сцената…

В.К.: Но нека да кажа… Той е голям музикант. В музиката има неща, които не могат да се научат. Човек ги носи или не. Понякога се запознавам с някого, но говорим на два различни езика. Така че, аз съм много щастлива да бъда с Людмил.

Л.А.: И аз също. То е взаимно. Както тя каза, разбира се от няколко такта.

И все пак, как стигнахте до поканата към Веселина Кацарова?

Л.А.: Винаги съм искал в рамките на фестивала да има голямо име. Въпросът е, че в България е  загърбен песенният репертоар. Много рядко такива големи изпълнители идват, за да направят подобен концерт. Обикновено са за оперен спектакъл или ще изпеят две-три арии. Мисля, че публиката има нужда да получи и друго, може би най-трудното, висшата форма – камерното музициране, което с такива музиканти е привилегия за всеки фестивал, а и за неговата публика. Така че за Веселина мисля отдавна. Нямаше как са стане – много е заета. Говорихме преди година, поех риска, без дори да знам дали ще имам пари за фестивала. При музиканти от нейния ранг една година по-рано е късно, обикновено три години напред те знаят по дни програмата си. И бях късметлия, че тя имаше тази възможност и желанието да направим нещо заедно.

Как изготвяте програмата за всеки формат на фестивала като акценти, съображения, внушения към публиката?

Л.А.: Балансът е много труден. В публичното пространство сме заявили – нетрадиционен фестивал. Първото съображение на всеки артистичен директор е качеството. Не просто да търся рядко изпълнявана музика, а и в изпълнителя да има гаранция. Представяме непознатото, забравеното, но стойностното, а не заслужено забравени неща, защото има и такива. Та балансът между процента подобен репертоар и другия, който е познат, обичан и чакан от публиката, е деликатен. Формата, в която се предлагат по-нетрадиционните програми, е достъпна, поднесена по такъв начин, че у хората да се запали интересът, любопитството да чуят. Аз обичам преди такива концерти да кажа за кого става въпрос, каква е неговата музика, защо го представяме, какви са достойнствата. Така винаги съм помагал на публиката, защото тя има нужда от тази помощ. Малко са хората, които преди концерт ще потърсят в Wikipedia да прочетат. Преди бях доста по-краен в посока непознатото, но си дадох сметка, че няма как да привлечеш публиката, ако представяш само такава музика, особено в 7-8 поредни концерта. Трябва предпазливо, на дози да се дава, за да видят, че не е толкова страшно, напротив, има прекрасна музика. И се радвам винаги, когато хора от публиката ми кажат: „Колко хубаво беше! Откъде ги намерихте тези автори? Какви са тези произведения?“. При такава реакция имам чувството за изпълнена мисия. Резултатът – по-многобройна публика, е битката на всеки фестивал.

Приехте поканата за фестивал, който, със сигурност, не сте познавали добре?

В.К.: Важен е музикантът, който ми я предлага. Когато сме млади, създаваме кариера, ако въобще успеем. Като създадем име, сме много ангажирани. Аз съм имала на година по 4 нови премиери. Първите години – от 1989 до 1991, нямах почивка, имам над 55 роли, 140 спектакъла, над 50 диска, записала съм абсолютно всичко за мецосопрано. Не искам да мисля какво съм изпяла и къде съм била, но гласът ми още е запазен за моята възраст. А имам колеги, които вече не могат да пеят. Не можем да се движим с тези темпове – имаме нужда от повече почивка. Макар че го правя, какво говоря! Но съм го правила още по-жестоко. Сега съм стигнала до гледната точка – да правя това, което аз искам. Казва ми се: „Весе, това е хубаво. Има смисъл“. И го правя. Размислям в първия момент, но когато човек има огромен опит, може бързо да прецени. Понякога се лъжем, не можем да гарантираме какво ще бъде качеството на представянето. Но опитът помага. Радвам се на такива вечери!

Но вие поехте и риск – Веселина Кацарова не е позната с песенни рецитали в България.

В.К.: Да, в България не съм позната с това. Аз съм щастливка, много са малко певците с такива концерти, а моите песенни вечери са с всякакви композитори. За големите имена в оперния свят Liederabend е съвсем друг бизнес. Има певци, които правят само песенни вечери, други – само оперни, има и такива, които всичко могат. Песенната вечер е много сложна, защото публиката слуша само един глас – няма декор, сам си. Завладяването ѝ е трудно, понякога става, друг път – не. То е за секунди, спира дъхът и се получава хармонията: пианист–певец–публика–емоция, заради което си заслужава, ако се получи. Аз имам много голяма програма от руски романси до Брамс–Шуберт– Шуман. Исках тази да е по-малко позната, заради респекта ми към българската публика. Мисля, че изкуството е arte, когато има място за дискусии: тогава влизаме в детайли. Обичам артисти, които са личности, гласът на този певец го запомняш с всички негови позитиви и негативи. Когато е добро, но не ме вълнува – не е моят свят.

Фотограф Георги Петков

Кое в един работен процес остава невидимо за публиката?

В.К.: За мен музиката е чувство. Пея с чувство, за хубаво или лошо. Има певици, които са интонационно брилянтни, обаче нищо не остава след 10 минути. Всичко е ясно, точно, но… не съм докосната от музиката. Аз съм друг характер певица, която търси повече чувството, цветовете в гласа ми пасват ли на нужната песен, това е моята цел.

Колко време е необходимо на професионалисти като вас да стъкмят един концерт?   

Л.А.: Ако говорим за решение, че ще са камерна двойка в продължение на 10 години и ще правят кариера, очевидно се изисква много време. Случаят е съвсем друг – този екстравагантен подход на целия фестивал. Две ярки индивидуалности се събират и едва ли не импровизират. Това е интересно, това е красивото.

В.К.: За мен винаги трябва да има малко свобода. Например, когато репетирам месец и половина една опера, всичко е точно и ясно – откъде влизаш, откъде излизаш, колегата ти какво прави. Певците обаче накрая са изключително уморени. Леката импровизация изчезва и за мене това не е добро.

Разликата между песенния рецитал и оперните изяви?

В.К.: Съвсем друг начин, техника на пеене. Аз не пея с този волум на гласа, който имам. Всичко е много по-интимно. Затова песенните вечери са изключително трудни, друг пилотаж. В оперите не се чува всичко, както е в песенната вечер. Тук публиката е концентрирана в музиката и в личността – във физиономията, в изражението на лицето, на чувството. В операта има декор. Очите наблюдават кой откъде идва, какво прави, наблюдават се оркестърът, диригентът. Песенната вечер е много по-интимна, много по-сложна.

В този период от професионалния ви живот и двамата все по-често се връщате в България, при това и с конкретни твърди ангажименти? Какво ви кара да го правите? 

В.К.: Връщала съм се и преди, но инкогнито. Напуснах много млада България. С тази кариера не съм пяла от 30 години в Софийската опера, а музикалната критика, след последния ми концерт в зала „България“, зададе въпроса: „Защо Веселина Кацарова дълги години не е пяла в София?“. Ето, сега е моментът. Аз си дойдох в Стара Загора за „Кармен“, за да кажа: „Стоя зад гърба на този театър“. И то в момент, когато съм все още в силата си. (В. Кацарова е и артистичен директор на Старозагорската опера от сезон 2016-17.) Това е много важно. Свързана съм с родината си. А когато започвам да остарявам – аз съм на 52, чувствам и по-голяма носталгия.

Л.А.: Няма нищо случайно. Явно идва такъв момент, в който просто трябва да си по-често на определено място. При мен поводът е фестивалът. Второ, преподавам вече от четири години в НБУ, което също е важно, защото от определена възраст нататък човек трябва да споделя опита си. Приемствеността в изкуството е нещо, без което не може. Както на мен, когато съм бил още дете, са ми помагали моите учители, така сега е моят ред да помагам, от позицията на много свирил и с богат опит. Да го споделя с талантливите български деца. Приемам това за нещо съвсем нормално. Животът те отвежда по различно време на различни места. Хубавото е, че ни води тук – след като сме направили много неща извън България. Важното е нещо да се случва. И да има своите плодове, да има смисъл. Ако няма смисъл, ние не бихме и идвали.

Какво ви предстои?

В.К.: Дебютирам в Австралия с „Кармен“, през втората половина на ноември. Това ми е най-важното, до Австралия никога не съм искала да летя. Сега вече мога да кажа: по целия свят съм пяла. Записах ново CD тази година с песни на Анри Марто, много сложни – осем на немски, осем на френски, продължавам.

Л.А.: Преди две години записах световна премиера на един открит от мен концерт от Мориц Мошковски, смятан повече от 150 години за загубен, и предстоят няколко премиерни изпълнения в различни държави: Испания, Франция и в един град в Полша (във Варшава вече беше първото изпълнение). Иначе и аз подготвям два нови диска с камерни произведения.