0
926

Жак Мурад и любовта в Сирия

mar1

„Запознах се с отец Жак през есента на 2012 г., когато пътувах из разтърсената от войната Сирия. Той се грижеше за католическата общност в Кариатейн…“ Публикуваме речта на писателя Навид Кермани, произнесена при получаването на Наградата за мир през 2015 г. във Франкфурт.

Писателят, есеист и журналист Навид Кермани е роден през 1967 г. в Зиген, Германия. Родителите му са имигранти от Иран. Той има иранско и германско гражданство. Баща му е лекар, тримата му по-големи братя също. Кермани следва ориенталистика, философия и театрознание в Кьолн, Кайро и Бон. Известен е като репортер от кризисни точки по света, през 2014 г. е пратеник на Шпигел в Ирак. Той живее заедно със съпругата си, която е ориенталист, и двете си дъщери в Кьолн.

Kermani NavidВ научните си текстове Навид Кермани, който е мюсюлманин и хабилитиран ориенталист, разглежда Корана и ислямската мистика, а в романите си, последният от които е Голяма любов (2014 г.) – основните проблеми на човешкото съществуване. Романът му Твоето име е номиниран през 2011 г. за Германската литературна награда, през 2012 г. той получава наградата „Клайст“, а две години по-късно – престижната литературна награда на името на Йозеф Брайтбах. През 2016 г. излезе книгата му с репортажи – свидетелства по европейския път на бежанците. През 2015 г. писателят получи Наградата за мир на германските книготърговци, която се връчва по време на Франкфуртския панаир на книгата в историческата църква Паулскирхе. В мотивите си журито подчертава силната ангажираност на Кермани с достойнството на отделния човек и уважението му към различните култури и религии. Наградата за мир е една от най-значимите награди в Германия и носи премия от 25 000 евро. С нея от 1950 г. насам се удостояват личности от света на литературата, науката и изкуството със заслуги към мира. Публикуваме речта, произнесена от Навид Кермани при връчването на Наградата за мир на 18 октомври 2015 г.

Жак Мурад и любовта в Сирия

В същия ден, в който получих писмото за удостояването ми с Наградата за мир, в Сирия беше отвлечен Жак Мурад. Двама въоръжени мъже нахлули в манастира Мар Елиан[1] в покрайнините на градчето Кариатейн и потърсили отец Жак. Намерили го в скромната приемна, която му служи едновременно за хол и спалня, сграбчили го и го отвели. На 21 май 2015 г. Жак Мурад е взет за заложник от т.нар. „Ислямска държава“.

Запознах се с отец Жак през есента на 2012 г., когато пътувах заради един репортаж из разтърсената от войната Сирия. Той се грижеше за католическата общност в Кариатейн и същевременно беше монах от ордена на Мар Муза, основан в началото на 80-те години в един западнал раннохристиянски манастир. Това е една особена, наистина уникална християнска общност, защото се е концентрирала върху общението с исляма и християнската любов към мюсюлманите. Колкото съвестно монасите и монахините следват повелите и ритуалите на собствената си Католическа църква, толкова усърдно те се посвещават и на заниманията с исляма и взимат участие в мюсюлманските традиции, дори в рамазана. Това звучи налудничаво, да, дори безумно: християни, които по собствените им думи са се влюбили в исляма. И въпреки това доскоро тази християнско-мюсюлманска любов беше действителност в Сирия, а в сърцата на много сирийци тя все още продължава да бъде. Със собствените си ръце, с добротата в сърцата си и с молитвата в душите си монахините и монасите бяха превърнали Мар Муза в място, което ми напомняше утопия, а за тях самите бе равносилно на съдбовно помирение – не биха го нарекли предопределено, ала неизбежно помирение: един каменен манастир от VII век насред унищожителната самота на сирийската планинска пустиня; манастир, посещаван от християни от цял свят, на чиято порта всекидневно похлопваха десетки и стотици арабски мюсюлмани, за да срещнат своите християнски братя и сестри, за да си поговорят с тях, да пеят, да мълчат, но също и да се помолят според ислямския ритуал в някой ъгъл на църквата, където няма изображения.

mar3
От 28 юли 2013 г. насам няма и следа от отец Паоло Дал’Олио.

Малко преди да посетя отец Жак през 2012 г., основателят на общността, италианският йезуит Паоло Дал’Олио, беше прогонен от страната. Твърде силно беше критикувал отец Паоло правителството на Асад, което отвърна на продължилите девет месеца мирни призиви на сирийския народ за свобода и демокрация първо с арести и мъчения, след това с тояги и автомати, а накрая с чудовищни кланета и дори с отровен газ. Всичко това удави страната в гражданска война. Ала отец Паоло се беше обявил и срещу ръководството на действащите сирийски църкви, които мълчаха относно насилията на правителството. Напразно той бе търсил в Европа подкрепа за сирийското демократично движение, напразно бе призовавал Обединените нации да създадат зона, забранена за полети, или поне да изпратят наблюдатели. Напразно беше предупреждавал за войната между изповеданията, ако бъдат изоставени секуларно ориентираните и умерени групи, а отвън се подкрепят единствено джихадистите. Напразно бе опитвал да пробие стената на нашата апатия. През лятото на 2013 г. основателят на общността на Мар Муза се бе върнал тайно в Сирия, за да се застъпи за няколко мюсюлмански приятели, попаднали в лапите на „Ислямска държава“, и сам беше отвлечен от „Ислямска държава“. От 28 юли 2013 г. насам няма и следа от отец Паоло Дал’Олио.

Отец Жак, който оттогава сам носи отговорността за манастира Мар Елиан, е съвсем друг човек. Той не е благословен оратор, не е харизматик, не е темпераментен италианец, а като много от сирийците, с които се запознах, горд, внимателен, изключително учтив мъж – доста едър, с широко лице, къса, още черна коса. Разбира се, не го опознах добре – участвах в богослужението, което – както във всички източни църкви – се състои предимно от омайващо красиви напеви, и го наблюдавах как по време на общия обяд след това разговаря с вярващите и с местните първенци. Когато се сбогува с всички гости, той ме отведе за половин час в малката си стаичка и бутна един стол до леглото, на което сам приседна за интервюто.

Не само думите му ме изненадаха – как безстрашно критикуваше правителството, как открито говореше за закостенялостта в собствената му християнска общност. Още по-дълбоко се запечата в мен осанката му – един тих, съвестен, вглъбен, даже аскетичен Божи служител – така го възприех тогава. Той, същият, обаче натоварен от Бог с пастирската грижа за потиснатите християни в Кариатейн и с водачеството на манастирската общност, изпълняваше тази обществена задача с всички сили. Говореше тихо и съвсем бавно, очите му бяха затворени и сякаш умишлено забавяше пулса си, за да използва интервюто като отдих между две уморителни задължения. И в същото време говореше с така добре обмислени изречения, готови за публикуване, и във всичко, което казваше, имаше такава отчетливост и политическа острота, че аз постоянно питах дали не е прекалено опасно да го цитирам буквално. Тогава той отваряше топлите си тъмни очи и уморено кимаше – да, можел съм да отпечатам всичко, иначе не би го казал; светът трябвало да научи какво се случва в Сирия. Тази умора беше едно силно, може би най-силното ми впечатление от отец Жак – това беше умората на човек, който не само беше разбрал, но и беше приел, че отдих ще има евентуално едва в следващия живот; това беше умората на един лекар или пожарникар, който разпределя силите си, когато нуждата надделее над всичко останало. Отец Жак бе станал и лекар, и пожарникар, бидейки свещеник насред бушуващата война – не само за душите на изплашените, а също и за телата на нуждаещите се, които без значение от вярата си намираха в неговата църква храна, защита, подслон, топла дреха, но най-вече внимание и грижа. Общността на Мар Муза приютяваше и обгрижваше до последно стотици, ако не и хиляди бежанци, преобладаващо мюсюлмани. И не само това, отец Жак успя – поне за Кариатейн – да запази мира, включително и мира между изповеданията. Основно на него, на тихия, вглъбен отец Жак, се дължи това, че отделните слоеве и групировки – някои близки до режима, други до опозицията – изведоха тежкото въоръжение извън градчето. И също така точно той, критично настроеният срещу църквата свещеник, успя да задържи почти всички християни в своята общност. „Ние, християните, сме част от тази страна, независимо че фундаменталистите нито тук, нито в Европа искат да го чуят – ми каза отец Жак. – Арабската култура е нашата култура!“ Някои от призивите на западни политици за приоритетен прием на арабски християни засядаха в гърлото му като буца. Същият този Запад, който пет пари не даваше за милионите сирийци, които без значение от вероизповеданието си мирно демонстрираха за демокрация и човешки права, същият този Запад, който унищожи Ирак и осигури на Асад отровния газ, същият този Запад, който е в съюз със Саудитска Арабия и по този начин се явява основен спонсор на джихадизма – точно същият Запад се е загрижил сега внезапно за арабските християни? Можел само да се изсмее на това, казваше отец Жак, без да трепне. И със затворени очи продължаваше: „С безотговорните си изказвания тези политици подклаждат точно онзи конфесионализъм, който заплашва нас, християните“.

mar4
Отец Жак Мурад: „Ужасно е да осъзнаем, че сме изоставени – изоставени най-вече от християнския свят“.

Все по-голяма ставаше отговорността, която отец Жак носеше, както винаги без да се оплаква. Чуждестранните членове на общността трябваше да напуснат Сирия и намериха убежище в Северен Ирак. Останаха само седемте монахини и монаси, разпределени между Мар Муза и Мар Елиан. Фронтовете постоянно се меняха, така че в Кариатейн ту държавата беше на власт, ту опозиционни групировки. Монахините и монасите трябваше да се погаждат и с двете страни, а освен това да понасят, както всички останали жители, въздушните нападения в моментите, когато градчето беше в ръцете на опозицията.

В това време обаче „Ислямска държава“ нахлуваше все по-дълбоко в сърцето на Сирия. „Заплахата от „Ислямска държава“, тази секта от терористи, които създават ужасяващ образ на исляма, застигна и нашите земи“, бе написал отец Жак до своя френска приятелка, няколко дни преди да бъде отвлечен. И по-нататък: „Трудно е да се вземе решение какво е добре да направим. Трябва ли да напуснем домовете си? Това ни се струва тежко. Ужасно е да осъзнаем, че сме изоставени – изоставени най-вече от християнския свят, който е решил да запази дистанция, за да отдалечи опасността от себе си. За тях ние не означаваме нищо“.

Дори само в тези няколко реда от един сигурно набързо написан мейл правят впечатление две формулировки, характерни за отец Жак, които могат да се приемат и като мяра за интелектуалност. В първото изречение се казва: „Заплахата от „Ислямска държава“, тази секта от терористи, които създават ужасяващ образ на исляма…“. И другото изречение, отнасящо се до християнския свят: „Ние не означаваме нищо за тях“. Той защитава чуждата общност и критикува собствената. Когато онази групировка, която твърди, че се основава на исляма и изпълнява законите на Корана, вече непосредствено и физически представляваше заплаха за него и общността му, малко преди самият той да бъде отвлечен, отец Жак още веднъж набляга на това, че тези терористи изопачават истинското лице на исляма. Аз бих противоречил на всеки мюсюлманин, комуто по повод на „Ислямска държава“ хрумне клишето, че насилието няма нищо общо с исляма. Но един християнин, един християнски свещеник, който може да очаква да бъде прогонен от друговерците, да бъде поруган, отвлечен и дори убит и въпреки това настоява да намери оправдание за тази вяра – този Божи служител демонстрира такова величие, каквото аз познавам единствено от житията на светците.

Човек като мен не може да защитава исляма по този начин. И не трябва. Любовта към своето – към собствената култура или собствената страна, както и към собствената личност, се изразява в самокритичността. Любовта към другото – към някой друг човек, друга култура и дори към друга религия, може да бъде много по-екзалтирана, може да бъде безрезервна. Правилно любовта към другото предпоставя любовта към своето. Но влюбен – като отец Паоло и отец Жак в исляма, влюбен можеш да бъдеш само в другия. Затова пък любовта към себе си – за да не изпадне в нарцисизъм, самохвалство, самовлюбеност – трябва да бъде питаща, съмняваща се, роптаеща. Колко е валидно това за исляма в днешно време! Мюсюлманин, който не роптае срещу него, който не се съмнява, не задава критични въпроси, той не обича исляма.

Не са само кошмарните новини и още по-кошмарните картини от Сирия и Ирак, където Коранът бива издиган при всяка свинщина, а при всяко обезглавяване се вика: „Аллаху Акбар“[2]. И в много други, ако не и в повечето страни от мюсюлманския свят държавните власти, близките до държавата институции, училищата по теология или бунтовнически групировки се основават на исляма, когато потискат собствения си народ, отнемат правата на жените, преследват инакомислещите, инаковярващите, инакоживеещите, когато прогонват и изтребват. В името на исляма в Афганистан убиват жени с камъни, в Пакистан изтрепват цели класове ученици, в Нигерия поробват стотици млади момичета, в Либия обезглавяват християни, в Бангладеш разстрелват блогъри, в Сомалия хвърлят бомби по пазарите, в Мали убиват суфи и музиканти, в Саудитска Арабия разпъват на кръст критиците на режима, в Иран забраняват най-значимите произведения на съвременната литература, в Бахрейн потискат шиитите, в Йемен насъскват сунитите и шиитите едни срещу други.

mar5
Манастирът Мар Елиан, сринат с багери от ислямистите. Снимка IS/Wilajat Dimashq/orf.at

Със сигурност по-голямата част от мюсюлманите отричат терора, насилието и потисничеството. Това не са просто празни думи, точно така съм го преживял по време на пътуванията си: онези, за които свободата не е нещо, разбиращо се от само себе си, я приемат като истинска, реална ценност. Всичките масови бунтове от последните години в ислямския свят бяха революции за демокрация и човешки права. И тук не става дума само за започнатите, пък дори и по-често неуспели революции в почти всички арабски държави, а също така и за протестните движения в Турция, Иран, Пакистан и не на последно място, за разбунтувалите се пред урните на последните президентски избори в Индонезия. И потоците бежанци също показват ясно къде мнозинството мюсюлмани се надяват на по-добър живот от този в родината си – във всеки случай не в рамките на религиозна диктатура. И репортажите от Мосул и Рака, които достигат до нас, също не свидетелстват за въодушевление, а за паника и отчаяние сред населението. Всички значими авторитети в теологията от ислямския свят отхвърлиха претенцията на „Ислямска държава“ да говори от името на исляма и се занимаха подробно с въпроса доколко нейните практики и идеология противоречат на основните учения в ислямската теология. И да не забравяме, че на най-първа линия срещу „Ислямска държава“ се борят самите мюсюлмани – кюрди, шиити, също и сунитски племена, както и членове на иракската армия.

Всичко това трябва да се каже, ако човек не желае да се заблуждава, че ислямистите и критиците на исляма имат едно и също предвид: че ислямът води война срещу Запада. По-скоро ислямът води война срещу себе си, с други думи ислямският свят е разтърсен от един сблъсък, чиито последици върху политическата и етническа картография се доближават до престъпленията на Първата световна война. Аз обикнах един мултиетнически, мултирелигиозен и мултикултурен Ориент, който съм изучавал с най-прекрасните му литературни постижения от Средновековието по време на дългите ми престои в Кайро и Бейрут, но и като дете през летните ваканции в Исфахан или като репортер в манастира Мар Муза. Обикнах този Ориент като една постоянно изложена на заплаха, в никакъв случай здрава, но изумително жива действителност. Този Ориент не ще продължи да съществува, както го няма отминалия свят, към който Стефан Цвайг се обръща с тъга и печал през 20-те години.

Какво се случи? „Ислямска държава“ не съществува от днес, нито от гражданските войни в Ирак и Сирия. Методите й може и да срещат отрицание, но нейната идеология е уахабизмът, който днес е проникнал до най-затънтените кътчета на ислямския свят и е станал привлекателен най-вече за младежите в Европа под формата на салафизъм. Ако човек е запознат с това, че учебниците и учебните планове в „Ислямска държава“ до 95% се припокриват с тези в Саудитска Арабия, тогава той е наясно също, че светът – не само в Сирия и Ирак, е разделен на забранено и разрешено, а хората на вярващи и невярващи. Спонсорирано със суми, достигащи милиарди, в джамиите, в книгите и през телевизията от десетилетия се формира едно мислене, което обявява всички друговерци без изключение за еретици, поругава ги, тероризира ги, обижда ги и ги презира. Когато човек систематично, ден след ден, публично унижава други хора, – колко добре знаем това от нашата собствена немска история – то накрая се стига дотам, че животът им бива обявен за нищожен. Това, че такъв религиозен фашизъм изобщо стана възможно да бъде мислен, че „Ислямска държава“ съумя да намери толкова бойци и още повече симпатизанти, че можа да сломи цели страни и да превземе милионни градове до голяма степен без съпротива, това не е началото, а междинната крайна точка на един дълъг упадък, един упадък също и най-вече на религиозната мисъл.

Когато през 1988 г. започнах да следвам ориенталистика, моите теми бяха Коранът и поезията. Мисля, че всеки, който изучава тази специалност в класическия й вид, стига до онзи момент, в който става невъзможно да намери връзката между миналото и настоящето. И тогава човек се обезнадеждава, става безнадеждно сантиментален. Разбира се, че миналото не е било само мирно и пъстро. Но като филолог аз се занимавах предимно с писанията на мистиците и философите, на риториците и теолозите. И аз – не, ние, студентите, можехме и продължаваме единствено да се удивляваме на оригиналността, на духовния размах, на естетическата сила, както и на величието на хуманността, които срещаме в духовността на Ибн Араби[3], в поезията на Руми[4], в историографията на Халдун[5], в поетическата теология на Абдул Кахир ал Джурджани[6], във философията на Авероес[7], в пътеписите на Ибн Батута[8]. Същото срещаме и в Приказки от 1001 нощ, които са светски, да, светски и еротични, а впрочем и феминистки, а същевременно всяка тяхна страница е пропита от духа и стиховете на Корана. Това не са репортажи от пресата, не, социалната действителност в епохата на културен апогей е изглеждала – както всяка действителност – по-сива и насилническа. При все това някои от тези свидетелства дават поне бегла представа какво някога е било мислимо, а дори и естествено в рамките на исляма. В религиозната култура на модерния ислям няма и едно нещо, ама нито едно, което поне донякъде да наподобява, да е така обаятелно или с такава дълбочина като тези текстове, до които се докоснах по време на следването ми. И тук дори не споменавам за ислямската архитектура, ислямското изкуство, ислямската музикална традиция – те вече изобщо не съществуват.

Бих искал да подкрепя с доказателства загубата на творчество и свобода в моята собствена професионална област. Беше време, когато беше мислимо или дори се разбираше от само себе си, че Коранът е поетичен текст, който може да бъде разбран единствено със средствата и методите на поетологията, не по-различно от едно стихотворение. Беше мислимо или дори се разбираше от само себе си, че един теолог е същевременно и литературовед, и познавач на поезията, в много случаи даже и поет. В днешно време дори моят преподавател Наср Хамид Абу Заид[9] беше обвинен в отстъпничество, прогонен от катедрата си и дори принуден да се разведе, защото разбирал изучаването на Корана като литературознание. Това означава, че в днешно време даже не може да се мисли за един подстъп към Корана, който тогава се смяташе за естествен и за който Наср Абу Заид съумя да привлече най-значимите учени на класическата ислямска теология. Такъв подход към Корана, въпреки че е традиционният, бива преследван, наказван и заклеймяван. При това Коранът е текст, който не просто е в рими, ами борави с объркващи, многопластови, тайнствени картини, той не е книга, а е рецитация, партитура на песнопение, което докосва своите арабски слушатели с ритмиката, живописта на звука, с мелодиката си. Ислямската теология не само обръща внимание на спецификите на Корана, а дори обявява красотата на езика за чудото, свидетелстващо исляма. Какво се случва обаче, когато се пренебрегне езиковата структура на текста, когато тя дори не бива разбирана по подобаващ начин или се игнорира – това днес се наблюдава навсякъде в ислямския свят. Коранът се принизява до настолно четиво, което може да бъде прегледано с търсачка за това или онова понятие. Езиковата мощ на Корана се превръща в политически динамит.

Често можем да прочетем, че ислямът трябва да мине през огъня на просвещението или че модерността трябва да се наложи над традицията. Но това може би e твърде опростено, като имаме предвид, че миналото на исляма е било толкова по-просвещенско, а традиционната словесност има по-модерно звучене от настоящия теологически дискурс. Гьоте и Пруст, Лесинг и Джойс в крайна сметка също не са страдали от умопомрачение, увличайки се по ислямската култура. Видели са в книгите и паметниците нещо, което ние, бидейки твърде често и брутално конфронтирани с настоящето на исляма, не можем вече така лесно да уловим. Може би проблемът на исляма е по-малко самата традиция, а в много по-голяма степен почти пълното прекъсване на традицията, загубата на културна памет, цивилизационната амнезия.

Чрез колониализма и светските диктатури всички народи на Ориента са преминали през брутална, наложена отгоре модернизация. Хиджабът – нека да илюстрираме с пример, не е бил изоставен постепенно от иранските жени – през 1936 г. по заповед на шаха войниците насилствено са го сваляли от главите на жените по улиците. За разлика от Европа, където модерността, въпреки всичките й обрати и престъпления, се е преживяла като процес на еманципация, който се е осъществявал в продължение на десетилетия и столетия, в Близкия изток тя представлява насилствен акт. Там модерността не се е разбирала като свобода, а се е асоциирала с експлоатация и деспотизъм. Представете си италиански президент, който спира с колата си пред базиликата „Св. Петър“ в Рим, качва се с мръсните си ботуши в олтара и удря папата с камшик през лицето – това може да ви даде приблизителна представа за случилото се през 1928 г., когато Реза Шах[10] марширувал с ботушите си за езда из свещената гробница в Кум и на молбата на имама да си събуе обувките като всички вярващи отвърнал с удар с камшик през лицето му. Подобни събития и ключови моменти ще откриете в много други страни от Близкия изток, които не са се разделяли бавно с миналото си, а са разрушавали това минало в опит да го заличат.

Бихме могли да предположим, че религиозните фундаменталисти, които взимат връх след провала на национализма навсякъде в ислямския свят, най-малкото ще ценят собствената си култура. А те всъщност вършеха точно обратното: искайки да се завърнат към някакво мнимо начало на началата, те не просто пренебрегваха традицията, а целенасочено се бореха срещу нея. Ние се учудваме на това как „Ислямска държава“ унищожава светилища, просто защото не сме разбрали, че в Саудитска Арабия практически вече няма паметници от стари епохи. В Мека уахабитите са разрушили гробовете и джамиите на най-близките сподвижници на пророка, дори са унищожили и родната къща на пророка. На мястото на историческата джамия на пророка в Медина беше построена съвършено нова сграда, а там, където допреди няколко години се намираше къщата, в която е живял Мохамед с жена си Хадиджа, сега има обществена тоалетна.

Освен с Корана, по време на следването си аз се занимавах най-вече с ислямската мистика, със суфизма. Мистика – това звучи някак маргинално, като езотерика, като някакъв вид алтернативна култура. По отношение на исляма е напълно погрешно да се мисли така. Някъде до началото на ХХ век суфизмът почти навсякъде в ислямския свят е представлявал основата на народното благочестие. В азиатския ислям това е така и до днес. Същевременно в апогея си ислямската култура, а най-вече поезията, изобразителните изкуства и архитектурата са били пропити от духа на мистиката. Като най-популярната форма на религиозност, суфизмът представлява етнически и естетически противовес на ортодоксалните учения. Като поставя на преден план най-вече милосърдието на Бога, занича зад всяка дума в Корана, постоянно търси красотата в религията, признава истината и в други форми на вярата и изрично приема от християнството заповедта да се обича врагът, суфизмът пропива ислямските общества с ценности, истории и звучене, които не биха могли да се изведат просто от една буквална набожност. Суфизмът като живян ислям не обезсилва исляма на закона, а го допълва, прави го по-мек, по-амбивалентен, пропусклив, по-толерантен във всекидневието, а заради музиката, танца и поезията и по-достижим за сетивата.

Почти нищо не е останало от това. Където и да са се установили ислямистите, като започнем още през XIX век в днешна Саудитска Арабия и стигнем до Мали в последно време, първата им работа е била да сложат край на суфи празненствата и да забранят мистичните текстове, да разрушат свещените гробове, да подстрижат дългите коси на суфи водачите или направо да ги убият. Но не само ислямистите действат така. И реформаторите, и религиозните просветители от XIX и ранния XX век смятаха традициите и обичаите на „народния ислям“ за изостанали и остарели. Не те се заеха сериозно със суфи текстовете, а западните учени ориенталисти като носителката на Наградата за мир от 1995 г. Анемари Шимел[11], която издаде ръкописите и така ги спаси от унищожаване. Дори и днес малцина мюсюлмански интелектуалци все още се занимават с богатството на собствената си традиция. Разрушените, презрени, зарити с боклук стари градове със занемарени руини на древни паметници точно толкова добре символизират упадъка на ислямския свят, колкото и най-големият мол на света, построен в Мека, точно до Кааба. Това трябва да се осъзнае, то може дори и на снимка да се види: същинската светиня за исляма, тази така семпла и прелестна сграда, в която самият пророк се е молил, днес буквално е засенчена от Gucciи Apple. Може би е трябвало вместо да следваме исляма на големите си мислители, по-скоро да послушаме своите баби.

Със сигурност в някои страни вече са започнали да реставрират къщи и джамии, но трябваше първо да дойдат западните изкуствоведи и такива като мен, повлияни от Запада мюсюлмани, които да могат да разпознаят ценността на традицията. И за съжаление ние дойдохме цял век по-късно – след като сградите бяха западнали, строителните техники забравени и книгите изличени от паметта. И все пак ние вярвахме, че имаме време да проучим всичко из основи. Междувременно като читател се чувствам сякаш съм археолог във военен регион, който прибързано и не винаги добре обмислено събира останките, за да могат идните поколения да ги разглеждат поне в музея. Разбира се, че мюсюлманските страни и днес създават превъзходни произведения, както може да се наблюдава на биеналета, филмови фестивали или както се вижда на тазгодишния Панаир на книгата (във Франкфурт, б. пр.). Но тази култура няма вече почти нищо общо с исляма. Вече не съществува ислямска култура или поне не такава на ниво. Това, което сега ни затрупва, са руините на гигантско духовно разрушение.

Има ли надежда? До последното дихание има надежда, ни учи отец Паоло, основателят на общината Мар Муза. Надеждата е основният мотив в неговите текстове. В деня след отвличането на неговия ученик и заместник в църквата в Кариатейн се стичаха, без да са канени, върволици мюсюлмани и се молеха за своя отец Жак. И това трябва да ни дава надежда, че любовта преминава отвъд границите на религиите, етносите и културите. Шокът, който пораждат новините и кадрите с „Ислямска държава“, е огромен и той предизвиква ответна реакция. Най-сетне и вътре в ислямската ортодоксалност се формира съпротива срещу насилието в името на религията. И ето че вече наблюдаваме, може би по-малко в ядрото на ислямския свят, а повече по периферията му, в Азия, в Южна Африка, в Иран, Турция и не на последно място, при мюсюлманите на Запад, как се заражда едно ново религиозно мислене. И Европа след двете световни войни се създаде наново. Може би предвид лекомислието, недооценяването и откритото пренебрежение, което не само нашите политици, не – което ние като общество от няколко години насам проявяваме към европейския проект за единство, към политически най-ценното, което този континент някога е създал – би трябвало на това място да спомена колко често по време на пътуванията ми са ме заговаряли за Европа като модел, дори като утопия. Който е забравил защо е необходима Европа, трябва само да се вгледа в изпосталелите, изтощени и наплашени лица на бежанците, които са оставили всичко зад гърба си, напуснали са, рискували са живота си заради онзи обет, който Европа все още представлява.

Това ме връща към втората формулировка на отец Жак, която ме впечатли, към изречението му за християнския свят: „За тях ние не означаваме нищо“. Като мюсюлманин не е моя работа да обвинявам християните за това, че не само не се грижат за сирийския и иракския народ, а дори не се интересуват от своите братя във вярата. И въпреки всичко моя работа е, мисля си често, когато усещам липсата на интерес в обществото ни към онази почти апокалиптична катастрофа в онзи Изток, който ние се опитваме да задържим далеч от нас с помощта на телени огради, военни кораби, образи на врагове и извръщане на духовния ни взор. Само три часа със самолет от Франкфурт ни делят от местата, където цели етнически групи са избити и прогонени, където девойки са заробвани и много от най-значимите паметници на човечеството са взривени във въздуха, където загиват култури, а заедно с културите и едно прастаро етническо, религиозно и езиково разнообразие, което, за разлика от Европа, малко или повече, се е съхранило до XXI век – ние се обединяваме и изправяме едва тогава, когато една от бомбите на тази война уцели нас самите, както на 7 и 8 януари в Париж, или когато хората, бягащи от тази война, потропат на нашите врати.

Добре е, че нашите общества, за разлика от времето след 11 септември, откликнаха на терора, противопоставяйки му нашата свобода. Окриляващо е да се види колко много хора в Европа и най-вече в Германия се застъпват за бежанците. Ала този протест и тази солидарност твърде често остават неполитически. Ние не водим широк обществен дебат за причините за терора и за бежанския поток и даже доколко нашата политика е допринесла за катастрофата, случваща се точно пред границите ни. Ние не си задаваме въпроса защо точно Саудитска Арабия е най-близкият ни партньор в Близкия изток. Ние не сме се поучили от грешките си, щом постиламе червен килим пред диктатор като генерал Сиси[12]. И не сме си взели урок, щом от ужасяващите войни в Ирак или Либия си вадим заключение, че е по-добре при масов геноцид да стоим настрана. Не ни хрумва нищо, с което да предотвратим изтреблението, което от четири години сирийският режим упражнява над собствения си народ. И точно по същия начин сме се примирили със съществуването на един нов религиозен фашизъм, чиято държавна територия е приблизително с размерите на Великобритания и се простира от границите на Иран почти до Средиземно море. Не че има лесни отговори на това как милионен град като Мосул би могъл да бъде освободен, но ние дори въпроса не си задаваме достатъчно сериозно. Организация като „Ислямска държава“ с близо 30 000 бойци не е непобедима за световната общност – не трябва да бъде непобедима. „Днес те са при нас“, казваше католическият епископ на Мосул Бутрос Моше, докато молеше Запада и световните сили да помогнат за изгонването на ИД от Ирак. „Днес те са при нас. Утре ще бъдат при вас.“

Не искам да си представям какво още трябва да се случи, за да видим колко е прав епископът на Мосул. Тъй като част от пропагандната логика на „Ислямска държава“ се състои точно в това, с образите си да разпалва все по-голям ужас, за да проникне в съзнанието ни. Когато престанахме да се вълнуваме за отделни заложници християни, които се молеха със Светата броеница, преди да бъдат обезглавени, „Ислямска държава“ започна да реже главите на цели групи християни. Когато премахнахме обезглавяванията от екраните си, ИД унищожи статуите от Националния музей в Мосул. Когато свикнахме с разтрошените фигури, ИД започна да изравнява със земята цели антични градове като Ниневия и Нимрод. Когато спряхме да се занимаваме с прогонването на йезидите[13], за кратко ни разтърсиха новините за масовите изнасилвания. Когато повярвахме, че ужасът владее само Ирак и Сирия, до нас достигнаха снъфвидеа[14] от Либия и Египет. Когато привикнахме с обезглавяванията и разпъванията на кръст, започнаха първо да обезглавяват жертвите и след това да ги разпъват, както напоследък в Либия. Не взривяват Палмира наведнъж, а постепенно, постройка след постройка, в разстояние на седмици, за да го превръщат всеки път в новина. Това няма да спре. ИД ще увеличава степента и броя на ужасите, докато ние в нашето европейско всекидневие видим, чуем и усетим, че този ужас няма да спре от само себе си. Париж ще бъде само началото и Лион няма да остане последното място на обезглавяване. И колкото по-дълго чакаме, толкова по-малко възможности ще ни остават. С други думи, вече е твърде късно.

Има ли право един носител на Наградата за мир да отправя призив за война? Аз не призовавам към война. Аз само посочвам, че в момента се води война и че ние като непосредствени съседи сме длъжни да заемем позиция, може би дори военна, но при всички положения много по-решителна от досегашната – на нивото на дипломацията и гражданското общество. Защото на тази война вече не може да бъде сложен край в Ирак или в Сирия. Тя може да се прекрати единствено от силите, които седят зад враждуващите армии и военните формирования, Иран, Турция, страните от Персийския залив, Русия и Запада. И едва когато нашите общества вече не могат да издържат това умопомрачение, едва тогава правителствата ще се раздвижат. Вероятно всяко нещо, което правим, ще бъде погрешно, но най-голямата грешка, която можем да направим, е да продължаваме да не правим нищо или толкова малко срещу масовите убийства пред прага на нашия европейски дом, извършвани от „Ислямска държава“ и режима на Асад.

„Току-що се връщам от Алепо – продължава отец Жак по-нататък в имейла, който е писал няколко дни преди отвличането си на 21 май. – Този град, който е заспал на реката на гордостта, разположен в сърцето на Ориента. Сега този град напомня на жена, разядена от рак. Всички бягат от там, най-вече клетите християни. При това зверствата не засягат единствено християните, а целия сирийски народ. Нашето предназначение е трудно изпълнимо, особено откакто изчезна отец Паоло, учителят и основателят на диалога в XXI век. В тези дни ние живеем този диалог като едно общностно, общо страдание. Тъжни сме в този несправедлив свят, който носи част от отговорността за жертвите на войната, този свят на еврото и долара, който го е грижа единствено за собственото му благополучие и вижда само собствената си сигурност, докато останалият свят умира от глад, болести и във войни. Изглежда, че единствената му цел е да се намират области, където да се водят войни и да се развива все повече търговията с оръжия и самолети. Какво е оправданието на тези правителства, които биха могли да спрат зверствата, но не предприемат нищо, нищичко. Аз се безпокоя не за моята вяра, безпокоя се за света. Въпросът, който си поставяме, е следният: „Имаме ли право да живеем или не?“. Отговор вече има, защото тази война дава ясен отговор, ясен като слънчевата светлина. Истинският диалог, който днес живеем, е диалогът на милосърдието. Смелост, мила моя, с теб съм и те прегръщам силно, Жак.“

Два месеца след отвличането на отец Жак, на 28 юли 2015 г., „Ислямска държава“ завзе малкото градче Кариатейн. Повечето жители успяха в последния момент да избягат, но ИД взе в плен 200 души християни. Месец по-късно, на 21 август, манастирът Мар Елиан беше сринат с багери. На снимките, които ИД качи в интернет, се вижда, че не е останал нито един връз друг от 1800-годишните камъни. Още две седмици по-късно на страницата на ИД в интернет се появиха снимки, които показват християните от Кариатейн на първите редици в някаква училищна аула или зала, всичките избръснати гола глава, някои само кожа и кости, с празни погледи, белязани от пленничеството. И отец Жак се разпознава на снимките – в цивилни дрехи, също така обръснат и изпосталял, с явна покруса в погледа. Държи ръката си пред устата, сякаш не иска да повярва на това, което вижда. На подиума в залата седи широкоплещест униформен мъж с дълга брада, който подписва договор. Това е т.нар. пакт зимма[15], според който християните стават подвластни на мюсюлманите. Нямат право да строят църкви и манастири, нямат право също да носят със себе си библии. Свещениците не могат да носят одеждите си. Мюсюлманите не бива да чуват молитви на християни, да четат техните писания и да пристъпват в църквите им. Християните нямат право да носят оръжие и трябва безпрекословно да изпълняват нарежданията на „Ислямска държава“. Те са длъжни да се подчиняват, да понасят всякакви несправедливости безропотно и да плащат поголовен данък – джизие, за да имат право да останат живи. На човек му призлява, като чете този договор. Той разделя Божиите създания съвсем открито на хора от първа и втора класа и не оставя капка съмнение, че има хора и от третата класа, чийто живот е още по-незначителен.

Спокоен, ала напълно покрусен, безпомощен е погледът, с който отец Жак ни гледа от снимката, държейки ръката си пред устата. Собственото си мъченичество той беше очаквал. Но това, че общината му ще попадне в плен, че децата, които е кръстил, влюбените, които е венчал, възрастните, на които е обещал последно причастие, това трябва да го е подлудило. Дори за спокоен и вътрешно толкова силен, богоотдаден човек като отец Жак това трябва да е влудяващо. В крайна сметка нали тези пленени хора бяха останали заради него в Кариатейн, вместо да избягат като толкова много други християни. Отец Жак ще си помисли, че вината е негова. Но Бог, аз знам, че Бог ще отреди друго за него.

Има ли надежда? Да, има надежда, винаги има надежда. Вече бях написал речта си, когато преди пет дни, във вторник, ме застигна новината: отец Жак е свободен. Жители на градчето Кариатейн му помогнали да избяга от килията си, преоблекли го и с помощта на бедуини го извели от региона на „Ислямска държава“. Междувременно той се завърна при братята и сестрите от общността на Мар Муза. Явно мнозина са участвали в освобождаването му – всички те мюсюлмани, и всеки е рискувал живота си за един християнски свещеник. Любовта е преминала отвъд границите на религиите, етносите и културите. И макар да е прекрасна, да е чудо в прекия смисъл на думата тази новина, надделява грижата, която изгаря отец Жак. Та нали след неговото освобождаване животът на двеста други християни от Кариатейн е изложен на още по-голяма опасност. А и от неговия учител, отец Паоло, основателя на християнската общност, която обича исляма, все още няма никаква следа. Надежда има до последното дихание.

Един носител на Наградата за мир не трябва да призовава към война. Но може да призове към молитва. Уважаеми дами и господа, бих искал да ви помоля за нещо необичайно – макар че в църква не е чак толкова необичайно. Бих искал да ви помоля в края на речта ми да не ръкопляскате, а да се помолите за отец Паоло и за тези двеста пленени християни от Кариатейн, за децата, които отец Жак е кръстил, за влюбените, които е венчал, за възрастните, на които е обещал последно причастие. И ако не сте религиозни, то тогава бъдете със своите пожелания при отвлечените и при отец Жак, който се бори със себе си, защото единствен той се е освободил. Какво друго са молитвите, ако не желания, отправени към Бог? Аз вярвам в пожеланията и в това, че със или без Бог те имат въздействие в нашия свят. Без пожелания човечеството нямаше да положи камък връз камък от онези, които през войните така лекомислено се разрушават. И така, уважаеми дами и господа, помолете се за Жак Мурад, молете се за Паоло Дал’Олио, молете се за християните от Кариатейн, молете се или пожелайте освобождаването на всички пленници и свободата на Сирия и Ирак. Най-хубаво ще е, ако се изправите, за да можем да издигнем образа на нашето единство в отговор на видеата с убийства.

Благодаря ви.

Превод от немски Люба Пиперова-Карабаджакова

Текстът е публикуван в брой 108 на сп. “Християнство и култура”

 


[1] Католическият манастир Мар Елиан в Ел Кариатейн в Сирия, недалеч от Хомс, е построен през V век. На 21 август 2015 г. е унищожен от бойците на „Ислямска държава“. Б.р.

[2] На арабски „Аллахе велик“.

[3] Арабски суфи мистик, философ и богослов (1165–1240). Б.р.

[4] Персийски суфи мистик и велик поет (1207–1273).

[5] Арабски учен, историк и политик, смятан за основоположник на социологията (1332–1406).

[6] Персийски учен, граматик, изучавал арабския език, теоретик на литературата, умрял през 1078.

[7] Арабски философ, лекар, юрист и математик (1126–1198).

[8] Марокански учен и пътешественик, в пътеписите му се съдържат важни сведения за страните, които е посетил, (1304–1377).

[9] Египетски професор, тълкувател на Корана и литературовед, сред водещите либерални ислямски мислители, (1943–2010).

[10] Реза Пахлави (1878–1944), офицер, военен комендант, по-късно министър на войната и премиер, а през 1925 г. шах на Иран, започва да модернизира страната.

[11] Известна германска ориенталистка, изследователка на ислямския мистицизъм, преводачка на източна поезия (1922–2003).

[12] Президент на Египет от юни 2014 г. Б.р.

[13] Йезиди – религиозно малцинство от кюрдската група, първоначално населявало Северен Ирак, Северна Сирия и Югоизточна Турция. Б.р.

[14] Видеа със зверски убийства пред камерата. Б.пр.

[15] Зимма – статут на хората под покровителство, немюсюлмани. Пактът зимма урежда взаимоотношенията с немюсюлманите. Б.р.