Беше преди няколко години, през лятото. Обади ми се Галин Никифоров да ме пита дали имам някакви координати на писателя Димитър Паунов. Галин тъкмо беше издал книгата си „Лятото на неудачниците”, една книга-поклон към творчеството на Димитър Паунов, блестяща кавър-версия на иначе невъзможния за подражание слог на Паунов, на когото моето поколение също беше изчело всичките немного на брой книги и на свой ред изпитвахме почти мистичен възторг пред тях. В интерес на истината и аз се бях питал нееднократно къде изчезна Димитър Паунов, не знаех нищо за него; и обещах на Галин да се поинтересувам.
Разпитах тук и там, но моите по-възрастни колеги писатели също не знаеха нищо за него и вдигаха рамене.
Скоро след това се чухме за нещо с Любен Петков, аз му разказах за молбата на Галин и двамата решихме да проведем един детективски рейд из София.
Видяхме се с Любчо на „Славейков”, уточнихме информацията си и се отправихме към ул. „Любен Каравелов”, към последния известен адрес на автора на „Малки състезания”.
Качихме се по просторното, миришещо на котешка пикня и яхния стълбище, до третия или четвъртия етаж, звъннахме. Отвориха ни някакви хора, сегашните обитатели на апартамента, трудно се сетиха или май направо не се сетиха за кого питаме, но в крайна сметка ни отпратиха към нов адрес.
И там ударихме на камък. Междувременно, може би от срещнат човек, научихме, че и Димитър Паунов обичал да се отбива в онази кръчмичка по „Евлоги Георгиев”, в близост до театър „София”, която се беше прочула с факта, че служеше за нещо като приемна и офис на Христо Калчев, докато той беше жив.
С Любчо се отправихме натам. Не бързахме, времето беше лятно, хубаво. Вървяхме и си говорехме. Намерихме кръчмата, влязохме, пихме вътре по едно кафе и разпитахме и за Христо Калчев, и за Димитър Паунов. Съдържателят ги знаеше добре и двамата, показа ни масата на Христо Калчев, още със следи по дървото, изровени от синия ротманс на Калчев, от запалката му и от дъното на чашата му, спомена пътьом и Виктор Пасков. Доколкото знаел, Димитър Паунов отдавна бил в чужбина, в Испания ли, в Португалия ли, виж, за това не бил сигурен.
Така, без успех, завърши нашата обща с Любен Петков мисия по издирването на Димитър Паунов. Обадих се на Галин Никифоров и му казах, че трябва да го разочаровам, но двамата с Любен Петков не сме попаднали на никаква следа.
Мина време. Един ден ми звъни Любен Петков, името му се изписва на дисплея, вдигам.
– Току-що срещнах на „Славейков” Митко Паунов. Дошъл си от чужбина за кратко. Минавам през „Славейков” и изведнъж гледам насреща ми – Митко. Не може да бъде! Взех му номера на телефона. – И ми го издиктува.
Аз се обадих на Галин Никифоров, зарадвах го на свой ред.
Сигурно за това и аз толкова често минавам през площад „Славейков”, почти всеки ден. Защото от този случай с Митко Паунов знам – там ненадейно можеш да срещнеш писатели, които са изчезнали, няма ги.
С годините забелязвам, че страниците от живота ни от чернова се превръщат в белова. Затова със същото упорство ще продължавам да минавам, ако не всеки ден, то през ден през площад „Славейков” – защото знам: там можеш да срещнеш писатели, които ги няма.
Ето, иде насреща, с шапката с козирката, с платненото яке, едно и също винаги, сух, пъргав, с мускетарската си брадичка и с тези свои обичащи и разбиращи целия свят очи; човек, който умееше да говори и умееше да слуша.
Без неговият ненатрапчив, но сигурен заслон суховеят на времето стана много по-страшен.
