0
3370

Закъсняло чудо

Photograph © Gergana Damianova

Модулите на Боб Уилсън се задействат като перфектен механизъм, в който актьорите изпълняват с маниакална прецизност всеки един жест от предварително написана партитура.

„Бурята“ от Уилям Шекспир в Народния театър, постановка на Боб Уилсън, е безспорно събитие. Самото присъствие на осемдесетгодишния режисьор на наша сцена аз възприемам като чудо, което трябва да приветстваме. Много закъсняло, но чудо. Изглежда, че думата е пресилена, а и защо пък чудо? Защото, въпреки че България е част от ЕС и свободния свят, което също само по себе си е чудо, все още като че ли живее в някакъв постсоцпашкул и инатливо отказва да се приобщи и да стане част от него. Това се отнася и за културните ни дейности и техните протуберанси, макар и много хора да са уверени, че у нас културните събития са на световно ниво. Някак по интуиция, без сериозно съпоставяне и опит за разширяване на стеснените ни хоризонти. А те са такива по много причини. Ала парадоксалното е, че вече 30 години, след като се изтръгнахме от изолацията зад Желязната завеса, това не промени особено нагласите тук, нито провинциалната увереност, че и без кой знае колко усилия можем да бъдем в крак и адекватни на процесите. Нещо, което предполага постоянна информираност за световните тенденции, готовност за съпоставяне и анализ. Колко потънали сме в сладката нега на провинциално бeзвремие, разбираме, когато станем свидетели на мащабно културно събитие и макар неохотно прозрем и признаем, че се намираме в периферията на културните процеси. За съжаление, това става рядко. И признаването, и посещаването. Боб Уилсън е невероятно продуктивен творец, който и днес е активен и канен навсякъде. Казвам това, защото със сигурност ще чуем подмятания, че той вече е в залеза на кариерата си и че у нас идват артисти от този калибър, за да съберат последни хонорари. Скептицизмът най-често е компенсация за творческо безсилие. За да разберем по-добре явлението Уилсън, трябва да сме запознати с пребогатата му биография. Бързам да кажа, че той определя себе си преди всичко като „визуален артист“, а не като режисьор, както е прието да се схваща това понятие у нас. Ако това стане отправна точка за критика на спектаклите му, ще си спестим много излишни трактовки и подхвърляния, от сорта на това, че в представлението липсва дълбочина, страст и съдържание и намирисва на формализъм. На времето ни внушаваха, че формализмът е проява на криза на буржоазното съзнание. Този подход е типичен за театралите, отгледани в люлката на Станиславски, оформили критериите си по време на социализма и посветили се в нещо като сектантство, изследващо например океана Достоевски и дълбинностите на душата и духовността по руски маниер.

Уилсън е дизайнер, сценичен архитект, куратор, скулптор, актьор… А за да вникнем още по-надълбоко в корените на творчеството му, трябва да разберем на каква база стъпват търсенията му. Учи пет години архитектура, посещава и лекциите на Сибил Мохоли-Наги. Уроците на Баухаус. Минимализмът. Модернизмът. Все течения, познати и прилагани и у нас, но предимно по времето между двете световни войни, след което се спуска тъмата на соцреализма, властвал тук половин век. Информацията по онова време, която идва отвън, е оскъдна, закъсняла и зле интерпретирана. За първи път научих за Уилсън от списание „ЛИК“ някъде началото на 80-те и за неговата опера „Айнщайн на плажа“, и въпреки дребните черно-бели снимки, любопитството ми бе събудено. Десетина години по-късно имах възможността да гледам на живо негов спектакъл в Рим. Представленията на Уилсън са запазена марка, негов свят, изграждан години наред, в който се говори на специфичен пластичен език и където властва визуалното. Той не може и не бива да се сравнява с други театрални форми или да се критикува и анализира през познати постулати. Което и да е произведение, драматургично или оперно, взето от Уилсън, е само повод, за да бъде разгърнато въображението му, без ни най-малко желание за вникване в смислите по познатите и утъпкани пътеки. Модулите на Боб Уилсън се задействат като перфектен механизъм, в който актьорите изпълняват с маниакална прецизност всеки един жест от предварително написана партитура.

Ние гледаме „Бурята“ на Уилсън, не тази на Шекспир. Няма никакъв смисъл да търсим някакви специфични или изненадващи тълкувания, нито дълбок психологизъм, епоха или дълбоки послания. Той споделя, че никога не е казвал на актьорите си „как да мислят“. Първо е движението, светлината, отчетливото произнасяне на текста със специфична интонация. Трябва да отбележа, че за първи път успях да чуя всяка една дума, произнесена от българските актьори и то с перфектно озвучаване, нещо което почти никога досега не ми се е удавало в български театър. Изборът на актьорите е чудесен, а особено пасващ на Уилсоновата стилистика е Веселин Мезеклиев, в ролята на Просперо. Машината работи безупречно, дори и с българските екипи. Да, актьорите напомнят на роботи или марионетки, заключени в предварително прецизирани жестове, неоставящи място за импровизация и свобода. Но в тези безброй ограничения и може би точно благодарение на тях и напрежението, което пораждат, излизат контрастно индивидуалните способности на всеки от участниците, впрегнати в напълно необичаен експеримент за тях. Извадени от познатите схеми, в които се чувстват удобно, сега те са механизирани, подобно на костюмираните фигури на Оскар Шлемер, неудобно сковани и обездушени. Мисля си, че макар и много закъсняло, това приключение е от полза за българската театрална общност. Обикновено у нас съществува един солиден скептицизъм спрямо всичко идващо отвън, макар и да сме свикнали с не особено сполучливи имитации и ерзац производство, което на никого не прави особено впечатление и не бива подлагано на критика. Хубаво е, че почти по едно и също време колоси като Боб Уилсън и Питър Брук (на 96 години британският режисьор гостува с Tempest project, нов прочит на „Бурята“, направен от него и драматуржката Мари-Елен Естиен в Умбрия) поставят една и съща пиеса на европейска територия и ние сме част от това.

Чавдар Гюзелев е роден през 1961 г. Завършва Художествената академия в София. Живее седем години в Италия, където работи в областта на илюстрацията и графичния дизайн. Сътрудничи за списания като Vogue, Мах, Vanity и др. Връща се в България, където продължава да работи като графичен дизайнер и сценограф. Номиниран е многократно и печели някои от престижните театрални награди. Преподава графичен дизайн в НБУ. Има редица самостоятелни изложби у нас и в чужбина.

Photograph © Gergana Damianova