0
1974

„Записки“ от Милко Коларов

Или за „най-важните неща”в битието на музиканта интелектуалец

Панчо Владигеров инеговият ученик Милко Коларов

Макар че съм професионален литератор, животът ми в/с музиката датира от детството. Когато бях ученичка в шести клас, баща ми ме заведе при близката му от студентските години и до днес диригентка на Хора на варненските девойки и жени Захарина Милкова-Никитасова. И досега не съм се разделила – било като изпълнителка, било като слушателка, с хоровото изкуство. Оттогава датира и задочното ми познанство с Милко Коларов – възпитана съм с неговите великолепни песни шедьоври, сред които „Идеше есен“ по текст на Иван Давидков, „Пролет“ по текст на П. К. Яворов, „Родината е в моето сърце“ по текст на Лили Ябанджиева, „Баба Яга“ по текст на Валери Петров. Нашият хор ги представяше на конкурси и фестивали у нас и в чужбина. И сега – с удоволствие и с респект се трудим над сложната за изпълнение, но по еклисиастовски светло-печална, есенно-резигнирана, изящна, красива като фактура и звучност, емоционално вълнуваща пиеса „Идеше есен“.

Доста по-късно, около началото на новото хилядолетие, вече бях на щатна асистентска работа във Великотърновския университет, се запознах лично с проф. Милко Коларов. Връзката направиха едновременно две важни за мен личности. От една страна, проф. Светлозар Игов, който по това време четеше лекции и във Варненския свободен университет и с когото бяхме установили трайни и дълбоки учитело-ученически взаимоотношения, белязали завинаги изследователския ми жизнетворчески път. И от друга страна – Захарина Милкова-Никитасова, с която през десетилетията поддържаме топла и семейна, и професионална близост и която с присъщия ѝ творческо-педагогически ентусиазъм ни внуши, че между словото и музиката съществува извечна, трайна, неразривна връзка, въплътена и в редица от произведенията за хорови изпълнения на М. Коларов.

проф. Милко Коларов

Те двамата – професорът по литература, мислителят хуманитарист от европейска величина, и яркият варненски хоров диригент, носител на престижни национални и международни награди, ме въвлякоха в компанията на маестро Милко Коларов. Срещите и разговорите с него се превърнаха в почти всекидневни изповеди, беседи, спорове, но и в споделени мигове, свързани с чудото, наречено изкуство. Така че повечето от рефлексиите, откровенията, питанията, присъстващи в Записките, са част от вече почти двадесетилетните ни делнични диалози с маестрото. Може да се каже, че съм сред верните му слушатели, нерядко и опонент, но винаги разбиращ и съпреживяващ съмненията и вълненията на твореца събеседник.

***
„Записки“[1] са своего рода М.-Коларовият дневник – там, където музикантът, педагогът, гражданинът щрихира хрониката на деня, но и дълбае философската проблематика; „подрежда“ хаоса на душата и света, но и стига до крайните, неразрешимите въпроси на битието. И нерядко – до собствени милкоколаровски прозрения за смисъла и/или безсмислието на живота и на смъртта. За-писът на важни интимно-семейни или социокултурни събития, лични открития, тревожещи въпроси, субективни вълнения, екзалтирани откровения, драматични апории е присъщ за хората на духа – поети, философи, учители, богослови и пр. Днес ги наричаме интелектуалци (а дядо Вазов – „даскалите и килимявките“), които, по определението на Калин Янакиев, са хора с базисна интуиция, т.е. успели да изградят себе си така, че да имат свободното от прагматика време, за да се задълбочат в блаженото вглеждане в нещата, в търсене на смисъла им“ (Янакиев 2012:1).

Така и Записките на М. Коларов са своеобразен хронотоп, който, предизвикан от всекидневното, отвежда отвъд обичайността и обикновеността на делничното. Записките са онези междусъбитийни паузи, онези „привилегировани мигове“, в които се раждат откритията, измъчват дилемите, безпокоят изборите. Защото Docto homini et erudite vivere est cogitare („За учения и образования да живееш, значи да размишляваш).

Дневникът, позовавайки се на очевидното, търси тайния смисъл на битието. И може би неслучайно М.-Коларовите „записки“ са в по-голяма степен екзистенциално-скептични. В съзвучие с тях е и приказно-носталгичната картина „Зима“ на корицата от един от приятелския кръг на автора – великолепния художник Милко Божков. Писани в часове на самотност и крайна напрегнатост на мисълта и чувствата, фрагментите са лаконични и афористични. Както знаем, афористичността е сред най-сложните и трудни начини на изразяване. Тя е словоизказът на есенциалното и сентенционално концентрирано мислене, на мъдростта от натрупания опит. Познаващ най-високите образци в българската афористична традиция – от Ат. Далчев до Св. Игов – М. Коларов в редица от своите лапидарни размишления не им отстъпва. Някои от „миниатюрите“ звучат като старозаветни паремии, други съдържат в себе си кратки истории със запомнящи се поанти, трети наподобяват лирически импресии, четвърти са по-разгърнати опуси, посветени на важни, съдбовни за пътя му на интелектуалец личности. Други пък са просто спонтанна реакция на мига, без претенция за афористична дълбочина. Всички те обаче са лично преживени, изстрадани в дългия, противоречив, мъчителен, но и донесъл часове на удовлетворение и радост път на музиканта в полето на духа. Може би тук е мястото да спомена, че оформлението на книгата е изключително концептуално – то рамкира именно пътя на музиканта – от въодушевената младост до есенната мъдрост.

Един от първите фрагменти по атанасдалчевски ще формулира: „Простата човещина – това всъщност е смисълът, универсалният смисъл на живота“ ( Коларов 2018:6). Натрупаната ерудиция, акумулираното знание на вековете разкриват хоризонти, дават свобода, но и отнемат обикновената човешка радост от „простите неща“. Всъщност в много от страниците на книгата авторът проблематизира драмата на постмодерния, свръхинструментализиран, хипертехнологичен човек, подменил естествеността, природосъобразността на съществуването с нови, плашещи цивилизационни постижения и тъкмо поради това безвъзвратно изгубил способността да обича.

Друго, рефренно преминаващо съждение през Записките, е свързано с перманентната преходност, кръстопътност, извън-редност на българската (балканската) съдба, в която съществуването е изравнено с оцеляване. В такава социосфера на максимална неопределеност и отвъд-нормалност „изтича“ биографическият живот, разположен в десетилетията между XX и XXI век. Това постоянно положение на спешност, по думите на Джорджо Агамбен (Агамбен 2019:16), това превръщане на извънредната мярка в постоянен режим води до радикална трансформация на живота: „Едно непрекъснато пътуване с някакви куфари – 60–70 години преход… Българският „преход“, както се вижда, ще бъде безкраен и все по-мъчителен“ (Коларов 2018:9) – ще изповяда в регистрите на един нововековен скептицизъм авторът на „Записки“.

Разочарован от няколкодесетилетния преход, от перманентното състояние на обществения живот отвъд закона и особено на институционализираното „право“ на политиците да бъдат „освободени“ от закона, М. Коларов диагностицира българския социум с болести като „културен и ценностен вакуум“, „нравствен погром“ и т.н. И тъкмо поради това бленува за „държавата на духа“ по определението на Дмитрий Лихачов за старобългарската литература. Защото единствената алтернатива в безприютния свят на историческото остава изкуството с неговите непреходни духовни чудеса. Безпокоен от цивилизационната криза на днешните времена, от живота без фундаментални опори и универсални норми, композиторът търси „най-важните неща“ именно в изкуството – при Илия Бешков и Райко Алексиев, при Йозеф Хайдн и Рихард Вагнер, при Славка Славова и Асен Кисимов, при Петър Алипиев и Радой Ралин.

***
Тръгвайки от сентенцията на Оскар Уайлд „Цялата прелест на миналото е, че е минало“, М. Коларов в немалко от дневниковите страници пътува в страната на златното детство, сънува някогашното, изпълнено с мириса на здравеца и мушкатото, с мъждукащите светлини на селските прозорци, със сияещите звезди в коледната нощ. За М. Коларов миналото е сигурност, идентичност, дом. Между другото цялата книга на композитора е обгърната от патината на миналото, която стопля и придава един особен блясък на равносметките, на годините, които се „трупат върху години“ (Лоуентал 2002:265).

Носталгията при този автор не е поза, а състояние на ума и душата. Някак по прустовски при него се наслагват идеи, образи и чувства, родени от чара на „старовремското“ като по-добрия свят. Известно е, че за средностатистическия човек разочарованието от настоящето предизвиква носталгия по миналото. За М. Коларов обаче посетимото минало е не толкова социална алтернатива, обществена ретроутопия, колкото извор на творчески импулси, приказна страна.

В тази посока са и съжденията на една от важните фигури в битието на М. Коларов – Св. Игов, който, проблематизирайки някои философскоисторически генерализации, родени след краха на комунизма и края на Студената война, сред които и тези за „края на историята“ и „края на литературата“, отстоява трансисторичността, вечността на изкуството: „Във всеки случай историята не е свършила, а продължава. И човечеството винаги ще бъде недоволно от света „такъв, какъвто е“, мечтаейки за един свят, „какъвто трябва да бъде“, тоест между действителността и мечтата винаги ще съществува напрежение, което е вечният извор на изкуството“ (Велкова-Гайдаржиева 2017:484). Един от тези метаисторически пробиви, през които проблясва вечността, за М. Коларов е миналото, което за него е самосъзнание, усещане за завършеност и пълнота, но и самочувствие от извървения път: „Мисля, че всеки човек има свое призвание (път в живота, способност за дадена дейност, дарба). Необходимо е само да успееш да го чуеш…“ (Коларов 2018:29).

Може да се каже, че в някаква степен Записките на М. Коларов „опитомяват“, подреждат отминалите десетилетия, придават им кохерентност. Но това не е, както е модно напоследък да се казва, въобразеното минало, а живо, плътно, осезаемо. В страниците, посветени на изминатия път, се чуват гласовете, отстояват се позициите, отекват думите на едни от най-ярките личности от българската културна публичност за повече от половин столетие. В този смисъл книгата на композитора може да бъде четена като духовна панорама на една сложна, противоречива епоха.

***
Двата кратки ескиза, разположени в съседство и посветени съответно на Захари Стоянов и на Емилиян Станев, са показателни не само за задълбочените литературни интереси на музиканта, но и за неговите социополитически и философскоисторически възгледи. На първо място той е впечатлен от художественото майсторство на летописеца на „най-българското време“, но още повече от неговото безусловно отечестволюбие („Който не е осъмвал в Стара планина, който не е виждал как там изгрява слънцето, то той нищо не знае, не може да обича своето отечество, както би трябвало…“). На второ място са породените размисли, свързани с отклика на западната дипломация относно безсмислената жестокост и хилядите жертви по време на Априлското въстание. Но и с историческата необходимост от Априлската епопея, която доказва пред света, че българите могат да бъдат субект на собствената си история. Защото тук, на Балканите, „за да попаднеш в учебниците (и картите) по география, първо трябва да си бил в учебниците по история“ (Коларов 2018:21).

При това историята тук, на Балканите, е най-вече и преди всичко война, сблъсък. Неслучайно и в първото, и във второто издание на Записките М. Коларов излага съжденията си върху драматичните последствия от гражданската война през може би най-трагическата година в новата българска история 1923 г. и Ем.-Станевите художествени визии за „революционното ни минало“, което издълбава завинаги бразда на противопоставянето и омразата.

И наистина в Ем.-Станевото философскоисторическо визионерство светът е поприще на Хераклитовия polemos, според находчивото наблюдение на Св. Игов, светът е видян като вечна разпра, война, раздор, битка. Такъв е българският свят не само във времето около 1923 г., но и до днес. Древногръцката oikeios polemos (гражданска война) според размислите на граждански ангажирания композитор е почти перманентно състояние на българския обществено-политически живот. Така лелеяните хоризонти на помирението на „българите като братя“ се оказват една социална утопия. В поредицата от изблици на гражданско-политическа ненавист стават неразграничими братът от врага, домът от улицата. За съжаление българското общество не узрява за онази конструкция, която още древните гърци изобретяват, а именно – специфичната политическа идентичност или идентичността на гражданите, схващащи самите себе си на първо място като участници в polis. С други думи, това е съпричастието към общосподелимите ценности и интереси за ред, справедливост и труд за благото на всички. И както находчиво формулира авторът: „Българите отдавна приличат на една огромна „хайка за вълци“. Всеки изглежда примирен със съдбата си (съдба и орисия значи едно и също), но колко тъмна енергия, ненавист и злоба е натрупана в душите на това българско племе“ (Коларов 2018:43).

Тук размишленията на музиканта се доближават до художествено-философския и социополитическия концепт на Св. Игов за робския (социален и национален) „ресантиман“. Става дума за философско-психологическото понятие на Ницше, обозначаващо злобно-паметливото накърнено самочувствие, превърнато от литературоведа в интерпретаторски инструмент за разчитане на ключови творби от националния канон. И понеже М. Коларов съвсем резонно, по аналогия, определя българското общество от 1923 г. до днес като огромна „хайка за вълци“, се сещам за един твърде епизодичен, но показателен герой от едноименния роман на Ивайло Петров – дядо Каньо, обитател на Деветаковия чифлик, оставен по милост, бездействащ и в пълна степен въплъщаващ идеята за „ресантимана“ на плебея – за дивата, необуздана злоба на роба. Същият дядо Каньо, който нищо не прави в чифлика, който живее без труд, по благоволение („На времето старият Деветаков го прибра по милост да надзирава работниците, но той излезе несретник, кавгаджия и пияница и сам крадеше и злоупотребяваше повече от другите“), надушвайки променящите се обществено-политически обстоятелства, безмилостно се заканва на благодетелите си: „… че като грабнем сопата, ще ги пречукаме, нема да има мое и твое, сички ще станем равни…“ (Петров 1987:156). И още: „Така, въодушевен от алкохола, дядо Каньо пръв в чифлика заговори за война и политика и провъзгласи принципите на бъдещата социалистическа революция“ (Петров 1987:157).

А междувпрочем, много от страниците на Записките са пронизани от един, бих го нарекла, антиреволюционен патос. Взривовете, радикалните промени, утопиите за „ново начало“ по никакъв начин не вдъхновяват композитора. Напротив, за него революционните сблъсъци предизвикват насилие, разделение. За М. Коларов приемствеността е върховен закон на Духа. За него унаследяването на знания и традиции, на умения и позиции от поколение на поколение е незаменим духовен капитал. Всякакви опити за прекъсване на вътрешната приемственост между епохи и генерации предвещават катаклизми в културното поле. В съществуването изобщо. Всяко творчество по някакъв начин е съ-творчество, интерсубективен диалог с традицията, „пренаписване“ на традицията. Защото „примерите учат“. За М. Коларов творческите инвенции са резултат от духовния континуитет. Ето защо композиторът отстоява идеята за приемственост в изкуството като общ порядък на ценности и достойнства. Редица съвременни творби, включително и неговите собствени, си говорят с безспорни шедьоври на класиката, като така не просто обновяват вече сътвореното, не просто го насищат с нови смислови полета, а убеждават, че изкуството живее своя надвременен живот.

***
Без преувеличение ще кажа, че М. Коларов е един от най-високо образованите не само музиканти, а изобщо български интелигенти, които познавам. Всяка негова творба, която можем да наречем и труд, е плод на вдъхновение, но и на съзнателна всекидневна работа, на новаторски идеи, но и на култивиран пиетет към големите представители на човешкия дух. М. Коларов е непоколебимо убеден, че творчеството не се създава ex nihilo, че то става възможно благодарение на онова, което го предхожда. Ето защо и проблемът за учителите, образците в изкуството е сред генералните въпроси, занимаващи музиканта. Естествено на първо място е Учителят, но и най-високият пример в българското музикално изкуство – проф. Панчо Владигеров. Връзката учител–ученик е екзистенциална, съдбовна. Общението, съкровеният духовен контакт с учителя прави времето, прекарано с него, най-щастливият отрязък от живота на композитора. И това е така, защото учителят не просто е покровителствал, а е благословил таланта на ученика. А Панчо Владигеров е въплъщавал действително авторитета на духовния баща (auctoritas patris) – онзи, който легитимира и гарантира по-нататъшния път на ученика. И тъкмо като баща той о-син-овява, о-дом-ява младия човек, приема го за неразделна част от фамилията си: „След като се дипломирах, почти пет години живях в дома му (бившата къща на Елка Владигерова) – „долната къща“, както я наричаше. Живеех съвсем сам, без никакви финансови условия, в малката двукатна къща с двор на тихата уличка „Чумерна“ (тогава се казваше „Коста Янков“), в самия „идеален център“ на София. Пак по това време Владигеров ми подари и чисто ново, разкошно пиано August Forster, което беше доставено от Германия (уж за него) – най-големия подарък, който съм получил през живота си. („Горната къща“, в която живееше семейство Владигерови, беше на „Якубица“ в кв. „Лозенец“.) Виждахме се почти ежедневно. Това са най-красивите, най-щастливите ми години.“ (Коларов 2018:109). Владигеров подарява на ученика си своите неподражаеми не само чисто професионални, лабораторно-музикантски, но и човешки – нравствено-психологически, творческо-философски – ярки персоналистки уроци: „Големият урок, който съм получил от проф. Панчо Владигеров, е, че човек трябва да има търпение, ако иска да се изгради като полезна личност, и че всеки човек, особено талантливият, е роден с мисия, която трябва да изпълни“ (Коларов 2018:110).

Така духът на мястото – долната двукатна къща на тихата уличка „Чумерна“ и горната къща на „Якубица“ в „Лозенец“, остава завинаги в съзнанието на М. Коларов като въплъщение на най-скъпите духовни преживявания. Не просто за допуснатия, а за посрещнатия, за приетия в дома на професора ученик те представляват привилегировани пространства на посвещението. Особено домът на фамилията на ул. „Якубица“, който се превръща в културен топос на представителната българска интелигенция, където се обменят идеи, защитават се тези, коват се модерните художествено-естетически ценности. Затова М. Коларов с огромна благодарност споменава тези две фамилни средища, превърнали се в свръхозначени интелигентски центрове, събиращи елита на българската и световната култура: „Мисля, че в неговия гостоприемен дом на ул. „Якубица“ – 10, където постоянно идваха много големи музиканти, художници, писатели, артисти (и български, и чужди), аз почувствах и разбрах смисъла на Honos alit aetеs („Почитта храни изкуствата“) (Коларов 2018:110).

През 2016 г. в интервю М. Коларов обявява своя творчески замисъл да посвети на учителя си П. Владигеров една виртуозна „Токата“ за голям симфоничен оркестър, която да бъде изпълнена от Софийската филхармония. И ето че верен на паметта на маестрото, но и на собствените си музикално-естетически принципи и вдъхновение – на 13 юли 2019 г. по повод 120-годишнината от рождението на Владигеров на фестивала „Варненско лято“ чухме блестящо изпълнено от Софийската филхармония това едновременно драматично и тържествено, бурно-развълнувано и възторжено произведение на Милко Коларов, съвсем резонно предизвикало възторга на ценителите.

Тук искам да подчертая, че с всички свои почтителни жестове към фигурата на Панчо Владигеров (и не само) М. Коларов задава през годините един особен тържествено-ритуален ритъм в националната култура не само на почит, а на диалог с бележития български композитор, пианист и педагог. Интимното, но и дълбоко респектирано общуване с класика на родната музикална школа превръща Панчо Владигеров в наш съвременник – сега и завинаги. Именно на М. Коларов принадлежи идеята всяка година фестивалът „Варненско лято“ да се открива с гениалната творба на Владигеров – рапсодия „Вардар“. Така М. Коларов сам създава необходимата за всяка висока култура традиция – онази, която сочи върховете, която възпитава и вдъхновява.

И другият светъл пример и стожер в пътя на М. Коларов като музикант, за когото той неизменно говори с поклон, е проф. Константин Илиев. Влязъл надълбоко в света на големия композитор и диригент, ученикът му формулира есенциалното за неговия жизнетворчески път: „… неговият огромен талант просто го теглеше към висините и не можеше да не бъде забелязан“ (Коларов 2018:152).

Както в почти всички страници на настоящата книга, и във фрагмента, посветен на Константин Илиев, за кой ли път М. Коларов не изоставя проблема за духовните наноси, за поколенчеството, за „баща ми в мен“ в средите на автентичната българска интелигенция. И съвсем резонно напомня, че бащата на Константин Илиев е доц. Никола Илиев, пръв приятел и съратник на проф. Димитър Михалчев (и двамата последователи на Ремкевото учение), издаващи заедно първото (от 1928 г.) философско списание у нас „Философски преглед“, където бащата Илиев публикува някои от най-ценните си текстове, жалонни за философската мисъл в България. Този припомнен факт от биографията на знаменития композитор и диригент е още един щрих към историята на българската интелигенция. Разбира се, М. Коларов няма да спести несъвместимостта, невъзможността за колаборация между големия талант, възпитан в завещаните през столетията естетически критерии, от една страна, и партийно-догматичните обръчи на новото социалистически дръзновено време, от друга: „… всичко това правеше от него един човек вътрешно разкъсващ се, който няма мир със самия себе си, и изпитващ огромни съмнения във всичко, което прави. Не беше щастлив човек“ (Коларов 2018:153) – ще поантира размислите си за сложната, драматична творческа личност и съдба на любимия учител неговият достоен ученик.

Всъщност новите фрагменти, посветени на П. Владигеров и на К. Илиев, в преработеното издание на „Записки“ са показателни, че макар и намиращ се във възрастта на есенната мъдрост, композиторът не престава всеки ден и час да разговаря със „старите майстори“, с тези, които са го научили на „най-важните неща“ в изкуството и в живота. Но такива диалози са достояние на малцина, на избрани, а М. Коларов се чувства избран да бъде сред последните ученици на тези бележити фигури. Защото не само те, но и той е избрал учителите си. М. Коларов сам е избрал да се самообразова, да гради себе си, за да бъде равностоен на онези, които е имал смелостта да посочи за свои наставници.

„… Има едно необяснимо нещо, наречено призвание – мъчи се да разгадае тайната композиторът, – то се случи и в моя живот. Просто разбрах, при това съвсем рано, че трябва, длъжен съм да стана музикант…“ (Коларов 2018:29). Това е абсолютната власт на вътрешния повик на човешката натура, склонност на ума, зов на душата, устроеност на съзнанието. Целият 70-годишен житейски и творчески път на М. Коларов е показателен, че за него безспорно тази върховна вътрешна сила и поприще е музиката.

***
С литературата обаче е другата съдбовна връзка на музиканта за цял живот. А с Ем. Станев, един от най-мащабните и прозорливи художествени философи на драматичния XX век, е свързана и съкровената изповед на М. Коларов за любовта му към българската литература: „Струва ми се, че точно тази случайна среща и това, което чух от Ем. Станев тогава, определиха окончателно отношението ми към литературата и още по-точно към българската литература, на която отделих много време и с която (приятелите ми знаят това) аз имам католически брак, той не може да се разтрогва“ (Коларов 2018:22). Наистина, както гласи една от латинските максими, приписвана на Цицерон, всички изкуства, възпитаващи просветения човек, имат някаква вътрешна връзка и благодарение на взаимното си родство продължават едно в друго.

Няма как музикант от висша проба, какъвто е М. Коларов, за когото самотата и съзерцанието са основни състояния на ума и духа, да не разсъждава върху природата, същността на музиката като „божествена абстракция“, като „звучаща метафизика“. Музиката е изкуството, което озвучава неизразимото, което изразява неизговоримото. Но с метафизичната проблематика се занимава преди всичко литературата, другото любимо изкуство на композитора. В тази посока ще представя в съпоставителен план лапидарните размисли на музиканта Милко Коларов и на литературоведа Светлозар Игов за изкуството като език на метафизиката.

Милко Коларов

„От Бах и Хендел (а и преди тях) до наши дни, включая и така нареченото програмно течение, композиторите се мъчат да надникнат зад видимото, зад материята и дори зад чувствата. Музиката трябва да изрази онова състояние на човека, за което няма думи. Според мен музиката стои до религията, само с религията може да се сравни. И като казвам религията, мисля за това, което не можеш да пипнеш и видиш, което е отвъд и което миксира реалността и сакралното.“ (Коларов 2018:84)

Светлозар Игов

„Мисля, че именно литературата единствено ни дава познание за онова, което сциентизмът нарича „метафизика“, онова, за което според Витгенщайн не може да се говори. Метафизиката е познанието за онези неща, които не представят реални физически обекти, за „невидими“ неща. Платон, теолозите и мистиците обаче са смятали, че тези неща са „видими“ и постижими чрез „съзерцание“ (теория). Според мен тези неща са видими именно за и от литературата“. (Велкова-Гайдаржиева 2017:286)

В крайна сметка, независимо дали е музика, или литература, областта на голямото изкуство е „неизразимото“, метафизичните унеси на мисълта и духа…

Така и в двете издания на „Записки“ авторът не престава да се вълнува от фундаменталните въпроси на Духа – за Твореца и Времето, за Изкуството и Властта, за Изборите и Ценностите. Но и за творческото дарование и войнстващата посредственост, за бездарието и властта…

От Св. Игов зная, че за да си добър литературен критик, освен култивиран естетически вкус, интерпретаторски талант, оценъчен нюх, широки интердисциплинарни познания и т.н., и т.н., е нужно да можеш, да искаш да се възхищаваш на другия (другите). Смятам, че това важи в пълна сила за всеки голям творец. И обратно, посредственикът не признава чуждата дарба и никога не може да се зарадва и да се възхищава на другия. „Злорадството е „силата“ на бездарника“ – лаконичен е М. Коларов (Коларов 2018:24).

***
В книгата има обособен корпус с кратки портретни щрихи на някои от най-големите имена в световната музика от по-далечното или по-близкото минало. Тръгвайки от познати енциклопедични или малко известни епистоларни факти, частни истории, културни сюжети, спонтанно изречени фрази, авторът стига до собствени психобиографични, творчески-характерологични открития, свързани с житиеписа на бележитите културни герои на света от ранга на Йозеф Хайдн, Рихард Вагнер, Фридрих Ницше, Лудвиг ван Бетховен, Антон Брукнер, но и Карлос Клайбер, Анри Дютийо …

Любопитен е щрихът, посветен на композитора Анри Дютийо, гордост за Франция. Ето и някои от впечатленията на М. Коларов от срещата им през 1985 г. в Париж: „Вече бях слушал неговата Първа симфония (1948), която диригентът Клюитанс често включваше в програмите си (изпълни я и при гостуването на Оркестъра на Френското радио и телевизия в България), Втора симфония (1959), балета „Вълкът“ (1963) и някои камерни творби, но тогава чух за първи път великолепния му, посветен на Мстислав Ростропович (и изпълнен от Ростропович) Концерт за виолончело и оркестърTout un monde loiutain („Съвсем далечен свят“). Заглавието е взето от стихотворението на Бодлер La chevelure (из „Цветя на злото“) и е още един пример за рефлексията между изкуствата…“ (Коларов 2018:150). Убеждаваме се, че подобни лапидарни записки наистина могат да излязат изпод ръката на потопен в дълбоките води на световната литература музикант.

В това второ допълнено и преработено издание на „Записки“ авторът обособява и цикъл с фрагменти, онасловен с топло-интимното, вокативно-изповедното „Скъпи приятелю…“. Тук са включени дневниковите записи на М. Коларов между 2016 и 2017 г., които представляват „другата“ равносметка на композитора, прехвърлил 70-годишната възраст и размишляващ върху „проклетите въпроси“ през оптиката на една, бих я определила като битийна, самота и тишина, резултат на изцяло контемплативната нагласа на твореца, обърнал поглед към тайната на смъртта, но и към чудесата на живота.

Сред най-силните текстове в „Записки“ са тези, поместени в дела „Три малки „портрета“ на литературни творци, направени от един музикант“. Неведнъж съм чела интелигентско-приятелския, съкровено-изповеден, но и посветително-съпреживяващ портретен щрих „За Светлозар Игов“. Той е израз на огромния респект на музиканта към един от неговото поколение, безспорно явление в българската литературна история, критика, хуманитаристика, превърнал се с времето и в доверен приятел. Срещата с подобни фигури наистина е за цял живот. Тя предизвиква у М. Коларов не само възхищението на интелектуалеца („Задочното ми общуване с този човек ме правеше щастлив“), но и вдъхновението на композитора („Посветих на Светлозар Игов моята последна (дотогава) оркестрова творба… Заглавието на тази оркестрова партитура е малко особено – „Елените. Ранният край на лятото“. Всъщност това беше (е) моето своеобразно посвещение, използвайки заглавията на две знакови книги на Светлозар Игов…“) (Коларов 2018:129). В делото и фигурата на Игов творецът е провидял живото въплъщение на онзи рядък за нашите ширини органически синтез на научно-дискурсивното и емоционално-образното, на философски-рефлексивното и творчески-артистичното начало. Още преди да го познава и преди да се сприятели със Св. Игов, М. Коларов не само чете и препрочита всичките му произведения, но остава завинаги фасциниран от неговия „светъл дух на интелектуалец и артист“ (Коларов 2018:129).[2]

Другият портретен ескиз, който наистина впечатлява не само с емпатичното влизане в света на лирика, но и с интимно-емоционалната обагреност, е „За Петър Алипиев“. В него авторът отново, през призмата на поетовата личност, поставя проблема за неразтрогваемата връзка между словото и музиката, между различните изкуства: „Между впрочем, Петър слушаше музика като един истински аристократ. И това ми правеше много силно впечатление. Спомням си, когато за първи път му пуснах „Пролетно тайнство“ на Стравински… Бях донесъл от Байройт прочутия запис с Пиер Булез и го поканих да слушаме заедно. Пешо беше зашеметен, „ошашавен“ – това е точната дума. Изобщо той благоговееше пред голямата (особено симфоничната) музика“ (Коларов 2018:132).

Всъщност редица стихотворения на П. Алипиев са израз именно на това благоговеене пред голямото изкуство. В творби като „Бах“, „Дъждовна седмица“ музиката е осъзната като божествена благодат, като богодействие. Музиката като онзи магически допир между Естеството и Изкуството, постигайки удивително единство, „съвършена простота“, какъвто е и творческият идеал на Милко Коларов.

Но освен в слушане на класическа музика, всекидневието на двамата приятели преминава и в едновременното четене и последвалото обсъждане на великите книги на човечеството – „Престъпление и наказание“, „Мъртви души“, „Дон Кихот“ и т.н.: „Какво чистилище е отново да подредиш тези велики книги в главата си! Още веднъж виждаш докъде е стигнал човешкият дух“ (Коларов 2018:134).

Тук ми идва наум, че напоследък станаха твърде модни претенциите за деконструиране на канона, за пренаписване на литературната история, за ревизиране на „генералската линия“ в литературата. Но посоченият от композитора и поета „списък“ на една лична за двамата творци библиотека „Световна класика“ още веднъж сочи, че всякакви политкоректни, естетико-идеологически, пазарни и пр. заигравания с етажите на канона трудно могат да разместят автентичния, не-манипулативно конструирания ред на вечните имена и заглавия.

Сред тези вечни творби на българската култура са и произведенията на Милко Коларов „Оратория Април 1876“, „Концерт за цигулка и оркестър“, „Елегия за голям симфоничен оркестър и орган“, вокален цикъл „Позиции“, но и пиесите за деца „Най-щастливият човек“, „Палечко“, „Малкият принц“, „Защо чука капчука“ „Весела къщурка“, „Малка коледна приказка“, „Тиха нощ, свята нощ“, „Баба Яга“…

Двете издания на книгата „Записки“ на М. Коларов създават една собствена поетика – това са кратки фрагменти, синтетични миниатюри, лапидарни размисли върху „най-важните неща“, свързани с живота и творчеството, породени от „болките от текущото“, но и от срещите с трансцендентното – пронизани от етоса на един голям български музикант интелектуалец.

Използвана литература:

Агамбен, Джорджо. Homo Sacer II. София: Критика и хуманизъм, 2019.
Велкова-Гайдаржиева, Антония. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. Велико Търново: УИ „Св. Св. Кирил и Методий“, 2017.
Коларов, Милко. Записки (Преработени и допълнени). Варна: Славена, 2018.
Лоуентал, Дейвид. Миналото е чужда страна. София: Критика и хуманизъм, 2002.
Петров, Ивайло. Хайка за вълци. София: Профиздат, 1987.
Янакиев, Калин. Гласът на интелектуалеца? Дискусия. – В: Литературен вестник, бр. 10, 18-24. 7. 2012.

[1] Коларов, Милко. Записки (Преработени и допълнени). Варна: Славена, 2018.
[2] В началото ми се стори неуместно поредното препубликуване в настоящото издание на текста на Св. Игов „Послеслов към недовършена книга“ (2006 г.). Но след като се зачетох отново, напълно се съгласих с този жест на М. Коларов. Защото послесловът на Игов към една от предходните книги на композитора „Недовършена анкета“ е синтетичен портрет на музиканта, събрал в себе си физиономичното, същностното за Милко Коларов, но и за цяла една знаменита генерация на българското музикално изкуство. При това текстът на Игов е силно генеративен в концептуално, интерпретативно, културноисторическо, изкуствоведски типологизиращо отношение. Това е текст – партитура, ако мога така да се изразя, който поражда нови и нови идеи, нови и нови тълкувания.