0
819

Защо тези батковци викат срещу нас?

Отново за ромската интеграция и идентичност

За трудната интеграция и неясната идентичност, за асимилацията, изключването и стереотипите, за децата, образованието и пропуснатите шансове – няколко епизода от живота на ромите.

В края на 2013 г. в България бе показан най-новият тогава филм на босненския режисьор Данис Танович „Епизод от живота на събирача на желязо“, отличен със „Сребърна мечка“ на фестивала в Берлин. История за безизходицата и бедността на едно циганско семейство, предадена съвсем правдиво от истински роми, които играят себе си. Филмът обръща внимание на съвременните проблеми на хората, осакатени от войната не емоционално, физически или психически, а социално. Героите са загубили възможност да задоволяват ежедневните си материални нужди. „Епизод от живота на събирача на желязо” разказва историята на босненския ром Назиф и неговата съпруга Сенада. Назиф събира старо желязо, за да може семейството му да свързва двата края. Докато той обикаля и търси железни отпадъци, жена му Сенада се грижи за дома и двете им малки момиченца. Тя е бременна в петия месец с трето дете. След дълъг работен ден Назиф се прибира у дома и заварва Сенада да се превива от болки. На следващата сутрин той взема кола от свой съсед и откарва жена си в най-близката болница. Оказва се, че Сенада е пометнала, а мъртвият плод трябва да се извади чрез операция. Състоянието на жената е критично и тя веднага трябва да бъде оперирана в намиращата се далеч градска болница. Но Сенада няма здравна осигуровка и от болницата искат да плати 500 евро, за да я приемат. Това е цяло състояние за скромния събирач на старо желязо. Въпреки молбите на Назиф, от болницата отказват да оперират Сенада и я отпращат у дома в ромското селище в централна Босна. През следващите 10 дни Назиф ще направи всичко по силите си, за да спаси живота на Сенада – ще търси отчаяно повече старо желязо, ще се обръща за помощ към държавни институции… и ще се изправи заедно със семейството си пред грубостта и безсърдечието на съвременното общество.

Прожекциите на филма на Данис Танович бяха съпроводени от публични дискусии с участието на експерти в областта на правата на малцинствата, историята на междуетническите отношения на Балканите и др. Една от застъпените теми бе за образованието на ромските жени и деца. Вижте част от дискусията с участието на Димитър Георгиев (ромски активист, автор на проекта „Драматизация на ромски приказки“, реализиран в няколко столични училища и детски градини) и Теодора Крумова (зам.-председател на Център за междуетнически диалог и толерантност „Амалипе“).

Димитър Георгиев: Гледах този филм през очите на човек от квартал „Факултета“. Аз съм софиянец и съм от кв. „Факултета“. Някои хора, които не познават този квартал, а само са чели за него по вестниците или са слушали по телевизията, дори някои високообразовани журналисти го наричат и изписват като „Факултето“, защото смятат, че ромите се изразяват така. На ромски език такова окончание няма. Аз съм български гражданин от ромски произход и съм от кв. „Факултета“. Кореняк софиянец съм. Баща ми през 70-те години беше съветник и слагаше асфалт във „Факултета“. През 90-те години на мен пък ми се наложи да правя програми за ромите – нормативна база, лобиране за средства… Когато гледам този филм, ми е много мъчно, защото Танович разказва, че в Централна и Източна Европа през 2013 г. въпросът за осигуровките на ромите въобще не е решен. Когато се говори за тези проблеми обаче, често отпред излизат имиджовите, удобните за всяко правителство хора, които усвояват пари и отклоняват средства, за да не се стигне никога до нормално образование за ромите и до човешко общуване между децата.

До 1989 г. политиката по отношение на ромите беше асимилационна. Онези, които имаха висше образование, можеха да скрият етническия си произход. Това се случва не само в България, така е и по света. Разбира се, това не означава, че те са по-малко роми. Когато има асимилационна политика и от това зависят растежът ти, личната ти кариера, семейството ти, ти избираш. Голяма част от моите роднини и приятели не искат да посочват етническия си произход поради тези причини. Друга част от ромите са съвсем наясно със себе си и искат да изразят своята идентичност, да я заявят, да покажат себе си. Това е от 90-те години насам. Има много хора, които с начина си на живот и с поведението си променят средата край себе си. През 90-те години обществото искаше от нас ромите да се образоваме. Трябва да кажа, че по това време, докато етнически българи и етнически турци спореха по отношение на голямата политика, ромите се самоорганизираха в третия сектор, в който се случиха работещи неща и излязоха доста идеи по отношение на образованието. В средата на 90-те години започна да се говори за десегрегация, тоест заедно да учим, да не сме отделени в училищата в ромските махали. Аз познавам този тип училища, в моя квартал има такова училище. Самият аз учих в друго училище и бях само един ром сред 30 българчета. Когато си един сред тридесет е много трудно да изразиш себе си и да имаш самочувствие. Но това беше политиката до 1989 г. – едно ромско семейство на долния етаж и целият останал блок може да го понесе. Така беше и в клас. Ние поискахме да променим тези неща в посока интеграция. Прочетохме, че ако децата учат заедно, че ако общуват и имат своите естествени връзки, те биха могли да спорят, да раждат идеи, да правят общи неща, да посочват различията си, без да се стига до конфликти. Какъв беше интересът на донорите? Интересът на донорите беше да влагат средства при ромите, защото те нямаха никакви политически амбиции. А и да имаха, агентурният апарат и големите партии не им дадоха такава възможност. В средата на 90-те години Мануш Романов се опита да влезе в политиката. Той беше единственият човек, който говореше за човешки права в тази държава през 90-те години, а Гиньо Ганев му се смееше през цялото време. После Гиньо Ганев стана омбудсман и се оказа, че той е великият патриарх на правата на човека в България…  А Мануш Романов си отиде и България дори не разбра кой е Мануш Романов, а той говореше за нещата, за които е проповядвал Ганди, той единствен ги отстояваше в парламента и в обществото. Един ром, който е български  режисьор. Така и не можа да направи големия си филм в България.

За последните 20 години над 15 хиляди роми са завършили висше образование. Като казвам 15 хиляди, имам предвид и асимилираните роми, и тези, които изявяват идентичността си. От това обаче не следва, че те попадат в управленческия състав на държавата. Вероятно тези, които са възможно най-удобните, влизат някъде на най-ниска позиция, за да слугуват и да носят папките от едно място до друго. Това няма как да промени политиката, няма как да промени отношенията помежду ни и да засили взаимния интерес, защото тези хора не са носители на идеи.

Теодора Крумова: Трудно ми е да говоря след този филм. Аз съм късметлийка, никога не съм живяла в тази реалност, която бе показана във филма. По стечение на обстоятелствата съм получила много повече шансове. Не че не ми е било трудно, защото винаги съм била на ръба на два свята, тъй като аз съм от смесен произход – баща ми е ром, а майка ми е българка. До един момент винаги бях изключена и от единия, и от другия цвят. После си дадох сметка, че по-скоро го правя аз самата, отколкото другите. Взех се в ръце и реших, че трябва да намеря това, което ме мотивира да бъда себе си, независимо кой как ме приема. Тогава тръгнаха нещата или поне на мен спря да ми пука какво казват другите. Винаги съм чувствала, че имам дълг да се опитам да предам на другите това, което направих със себе си, и да помогна на колкото се може повече хора. Защото много от нашите деца нямат този шанс, те не се лутат между два свята, а между много повече светове. А понякога им трябва много малко, за да успеят да намерят себе си и да постигнат нещо. Много се радвам, че тази дискусия я има, защото ние имаме нужда да излезем извън говоренето в нашия си ромски свят, имам предвид преди всичко света на активисти, организации и пр. Тази дискусия трябва да бъде извадена пред много повече хора. Обществото трябва да започне да възприема ромите не само като носители на проблеми, но и с техния потенциал и богатство. Трябва да говорим за това и да правим конкретни неща.

Аз съм учител и наистина вярвам, че пътят минава през образованието. Знам, че ще се намерят хиляди хора, които ще кажат, че когато няма какво да ядеш, образованието остава на заден план. За мен обаче образованието е не само това, което получаваш в училище, на ученическата скамейка, образованието е мотивацията и вярата да получиш знанията, които ще ти помогнат да се реализираш. Ние работим със 170 училища в страната и се опитваме не просто да променяме децата, а да променим учителите в тези училища. Защото колкото и добри условия за образование да има, когато никой не вярва в теб, няма как да успееш. Колкото и бедно да живееш, колкото и тежка да е ситуацията, ако имаш хората, които да повярват и да те подкрепят, тогава можеш да направиш абсолютно всичко. Ние се опитваме да убедим учителите, с които работим, че едно дете има нужда от страшно малко, за да успее да постигне чудеса в живота си. То се нуждае от това да му повярват.

Преди известно време се срещнахме с група жени от една традиционна общност. Конкретният повод беше, че седем момичета се бяха омъжили съвсем наскоро – най-малкото беше на 11 години. Всички учители казваха: „Какво да се прави, такава им е традиция, няма какво да направим. Ние информирахме социалните, те дойдоха в училище, размахаха пръст на момичетата, които бяха в клас, казаха им, че следващата, която се ожени, ще бъде изпратена в дом и си тръгнаха. Ние си свършихме работата, подадохме си сигнала. Толкова“. Ние обаче решихме, че не може да е толкова, не може да е толкова, че нещата не свършват дотам. На срещата с жените поканихме и учители. Пуснахме на жените един филм, който бяхме направили наскоро по програма на „Отворено общество“. Става дума за една програма за роми – студенти по медицина. Не знам дали знаете колко студенти по медицина от ромски произход има. Само по тази програма са 70. Иначе са доста повече. Един от студентите по тази програма изкара най-високи резултати по биология и химия на кандидатстудентския изпит в Софийския университет. Всъщност той е човекът, който разбива стереотипите. След като изгледахме филма, настъпи мълчание. Една от жените каза: „Ама тия не са цигани“. Аз й отвърнах: „Цигани са, защо?“. Тя каза: „Щом са образовани, не може да са цигани“. А момчетата и момичетата, снимани във филма, бяха по-мургави и от мен, на тях им личеше много повече, отколкото на мен. След това започнахме да си говорим, накрая жената каза: „Щом те могат, тогава и нашите деца могат“. И се оказа в един момент, че те никога не са се замисляли за възможността да направят крачката и да отидат от другата страна, никога не са помисляли, че имат тази възможност. Говорейки за ранните бракове, жените казаха: „Ние не искаме децата да се женят, те го правят“. Учителите пък от своя страна казаха: „Виждаш ли как ни лъжат и нас така ни лъжат, гледат ни в очите и ни лъжат“. Аз им обясних, че не ги лъжат, това е самата реалност – в случая децата бяха тези, които бяха избягали. Но жените не вярваха, че с техните деца може да се случи нещо повече и не бяха реагирали. Те казваха: „Няма какво да направим, децата са го поискали. И без туй какво може да стане от тях, ние нали сме си цигани, могат най-много да завършат VIII клас“. Те не вярваха, че с техните деца може да се случи нещо по-добро. После всяка една от тези жени започна да споделя мечтите, които е имала за децата си, но които никога не се е осмелявала да изкаже – първо, защото не е вярвала, че може да се случат и второ, защото си е мислила, че това ще й навлече гнева на останалата част от общността. Това е може би един от най-големите митове – да си мислим, че ромската жена става единствено за домакиня, че тя се чувства удобно и уютно само на това място, което й е отредено и от двата свята – и от българския, и от ромския. За мен обаче е радостна тази промяна, която виждаме в общността – това, че все повече жени се осмеляват да бъдат нещо повече от онова, което всички са очаквали от тях. Това, че има толкова много момичета в университетите го доказва. Може би малцина от вас се замислят колко много роми има около нас, които са извън този имидж, който виждаме по новините и в медиите. Замислете се за хората, които срещате на улицата или за онези, с които общувате, които срещате, например, в университета – колко ли от тях са роми. Както каза Митко, една малка част от тях ще си го признаят, но за нас е важно да дадем кураж на тези, които се осмеляват да го кажат, защото именно те обръщат света и стереотипните представи.

Аз се връщам от едно обучение, което правихме с над 70 учители, които бяха точно от тази група учители, които казват: „Не може, не става“, а ние им обяснявахме, че няма неща, които не могат и че не може да не може. Това, което имаме нужда да си повтаряме, е, че може, стига да вярваме достатъчно силно и стига да накараме децата да си повярват, че могат да успеят, че могат да променят себе си и света около себе си.

Димитър Георгиев: Когато става дума за образование, много важна е темата за идентичността, защото ние сме различни по етнос и култура, макар да сме от една нация. Това е проблем на нашето общество поради предишната политика, която продължава да върви инерционно. Никой не поставя темата за идентичността, така че тя да се превърне в център на дискусията – нито в образованието, нито в културата. В момента кандидатствам за предаване в Националната телевизия и казвам – вижте, аз имам концепция, това е обществена телевизия, аз съм в националното, но мене ме няма етнически, няма ме идейно. Ако аз съм етнически вътре в националното, моето идейно ще дойде, от което ще се развие националното, защото ние ще спорим и от спора ще излезе това, което трябва да се яви като по-добро. Сега какво забелязваме – забелязваме, че хората се сменят един след друг, темата за идентичността обаче не се разисква и развива, тоест етнически хората могат да бъдат сменяни, но там идейни неща не се променят, от което обществото не се развива. Моят последен опит в училищата и детските градини, в който се опитвах да прокарам темата за идентичността с разумни учители и директори, беше в тази посока. Заедно да намерим пътя, така че децата да изразят себе си и да научат едни за други важните неща, които не знаят. А след това да запознаят и родителите си. И в голяма степен се получи – и в детските градини, и в училищата. Считам, че ето това не са просто хвърлени пари, за да се направи семинара, просто да мине и този проект. Защото 98% от проектите минават така – с едни пари, които се харчат и които не дават краен продукт. Споделям с вас, че сред ромите има и такива хора, които създават конкретни продукти. Последното нещо, по което работих, е дискът Тадж махала на РомаНено Проджект. Считам, че това е световен продукт на България по отношение на етноджаза. На територията на тази страна има роми, които са достатъчно талантливи. На тях трябва да им се даде възможност да се изявят, за да бъдат окуражени и останалите, които имат идеи, но се колебаят.

Теодора Крумова: Нашето образование продължава да е месомелачка, която вкарва хората в калъпи. Това, което се опитваме да правим като организация, е точно обратното. Българското училище може да бъде включващо и без да се опитва да асимилира различните. Това да бъдеш човек минава първо през запазаване на културната ти идентичност, а не през криенето от нея. Всички знаят, че има една голяма група от ромската общност, която не се определя като ромска. Тези хора се определят, например, като турци. Те са и най-уязвими, защото винаги остават ничии. Преди време направихме едно изследване, което кръстихме „Между Сцила и Харибда“, защото тези хора винаги остават засмукани в нищото между двете страни. Те не искат да бъдат роми, защото смятат, че е по-малко престижно да си ром, отколкото някой друг. В същото време всички останали ги приемат като роми. Ако се опитваш да се скриеш зад чужда идентичност, ти винаги ще си втора категория човек. Докато не се изправиш със собствената си култура, богатство и ценности, няма как да отстояваш себе си. Нашата кауза е да се опитаме да накараме колкото може повече деца да не се срамуват да го правят. Затова и продължаваме да се борим вече повече от десет години с образователната система в училищата, с които работим. Стремежът ни е там да се изучават ромска култура и традиции и то не само от ромските деца. Ромските деца определено имат нужда от това, за да повярват в себе си, да повярват, че има с какво да се гордеят, има заради какво да ги уважават другите. Останалите деца, които участват в тези часове, също могат да видят и усетят богатството на ромската култура. За нас това е начинът да избегнем засмукването от асимилацията, която по презумпция предполага българското образование. Виждали сме многократно как това наистина мотивира децата да постигат повече. Няма да забравя едно от първите училища, в което започнахме да работим. Тръгнахме експериментално, дори не знаехме какво точно искаме да направим, но знаехме, че трябва да направим нещо, свързано със запазване на културната идентичност. След първия час по ромска култура учителката – съвсем млада и без опит – ни се обади и ни разказа какво й се е случило. На следващия ден отишла на училище, а там я чакала цяла тълпа баби, които никога не били стъпвали там до този момент. Наострени и питат: „Къде е сега тази госпожа дето ще ни прави децата цигани, щото ние сме турци, не сме цигани“. Тя успяла да намери правилния подход, казала им да дойдат в час и да видят какво се случва там: „Ако ви харесва, ще го правим, ако не ви хареса, няма да го правим“. После им изпяла една от най-хубавите ромски песни – „Зекие“ – една много стара и тъжна песен. Тогава жените започнали да плачат. Свършила песента и една жена казала: „“Госпожа, що не каза, че и ти си циганка?“. Учителката отговорила: „Аз не съм циганка, аз съм си българка“. „А-а-а-а, не може да си българка, откъде ще ги знаеш тия нашите циганските песни тогава?“ Тя им казала: „Ама вие нали не сте цигани?“ „Абе цигани сме, ама не си признаваме, защото да не ни обиждат децата, ама ако на тия неща ще ги учиш децата, на старите неща, ние сами ще ги водим в училище“. Тези хора бяха толкова горди, че учителката, която е българка, изпяла песен на ромски език. Децата бяха  горди, че в училище могат да покажат нещо от себе си. Само година след това, говорейки с едно от децата, го попитах как е в училище, трудно ли е, как е с домашните, пише ли ги редовно, а то съвсем искрено каза: „Е, как? Аз ако не дойда с написано домашно, госпожата няма да ме уважава“. Оттам нататък тези деца правеха всичко възможно да запазят това пламъче, което са видели в очите на госпожата. Сега някои от тях са студенти – до този момент не беше имало студенти от това село. Те са голямата ни гордост, защото показват, че това е възможно. Вярно, не става за една година, но пък в момента те палят останалите след тях.

Връщайки се обратно към филма – тъй като в него ставаше дума за една бременна жена, – като храна за размисъл и за разчупване на стереотипите, ще кажа само още нещо в заключение. Тези, които говорят ромски език, знаят, че ромският е единственият език, в който думата за бременна жена не е свързана с бреме или тежест. Единствено в ромския език бременната жена е хами, тоест слънчева. Това може да ни накара да се замислим колко малко неща знаем, да видим, че реалността отива отвъд предварително изградените ни представи. Така че провокирайте стереотипите си, защото отвъд тях стоят толкова много неща.

Димитър Георгиев: Аз се опитвам да споделя тази вечер с вас като човек, който иска да прави живота пълноценен именно чрез споделянето. Що се отнася до скандалите и проблемите – те са много. Преди четири-пет години, ако си спомняте, в „Красна поляна“ и „Факултета“ избухна конфликт между младежи за едно кафе. Едните наричаха другите цигани мръсни, а другите се сбиха. От цялото това нещо спечели нашият национален „герой“ Цветелин Кънчев, който отново се превърна в баща на всички цигани. Той бе показан като човекът, който е политическата фигура на тази общност. Докато вървеше този скандал, Цветелин Кънчев си вдигаше имиджа. И всичко това, защото журналистите са достатъчно ограничени и го канят, за да им стане предаването и да си вдигнат рейтинга. Ето това е начинът, по който се работи в България. Тогава трябваше да се организираме четири-пет човека в квартала, защото в продължение на една седмица децата не ходеха на училище, а родителите им не ходеха на работа. Пет хиляди роми бяха излезли срещу пет хиляди българи. До Западен парк имаше хора със запалени факли. Ако сте забравили, БТВ цяла седмица въртеше този конфликт. Това беше преди четири години. Преди две години вървях с дъщеря ми по бул. „Витоша“, когато срещу нас се появиха 16-17-годишни младежи с плакати: „Смърт на циганите!“ и „Умрете турци!“. Това бяха младежи от ВМРО и „Атака“. Моето дете ме попита защо тези батковци викат така срещу нас. Аз влязох в една от преките на „Солунска“, не знаех какво да обясня на дъщеря ми. После представители на академичната общност излязоха по частните телевизии и оправдаха исканията и лозунгите на тези младежи. Затова считам, че тази дискусия е важна, нашето общество се нуждае от нея. Защото всички тези негативи вървят по инерция и се затвърждават. Важно е да се знае, че има добри практики, но има и едни ужасни неща, на които сме свидетели. Нужно е да си дадем сметка накъде отиват нещата.