0
1316

За любопитството, грешките и образованието

„Вие, вашето дете и училището. Намерете своя път към най-доброто образование“, сър Кен Робинсън и Лу Ароника, превод Десислава Бошнакова, издателство Рой Комюникейшън, 2018 г.

(LA Johnson/NPR)

„Подобно на ресурсите на Земята човешките таланти често са заровени под повърхността и трябва да бъдат открити, за да можем да ги използваме“, пише Кен Робинсън, английски писател, специалист по въпросите на образованието, оратор, удостоен с рицарско звание и не на последно място – експерт по творчество, както го наричат медиите. С американския писател Лу Ароника не работят за първи път в тандем – преди няколко години те издават заедно „Елементът“ – изследване на различните проявления на интелигентността и силата на въображението, разказано чрез историите на талантливи хора – от Пол Макартни до Джилиан Лин, хореографка на „Котките“ и „Фантомът от операта“, т.е. все хора, които са изключително способни, но пък обикновено не се вписват в общата картина и не отговарят на очакванията на обществото или на образователната система. Сега Кен Робинсън и Лу Ароника работят отново заедно, но през цялото време в тази книга силно ще звучи гласът на Робинсън – „според мен“, „убеден съм“, „спомням си“…

Знаем, че Кен Робинсън е привърженик на идеята, че творчеството в образованието е също толкова важно, колкото и грамотността. И в тази книга той дава примери как изоставащите ученици – онези буйни хлапета, които бързо изпадат от училищната система и за които се казва, че е въпрос на време да се провалят и да влязат в затвора, успяват да стъпят на крака, когато попаднат в специализирани училища по изкуства. Едни от тях започват да рисуват, други стават дизайнери или се занимават с реклама, но при всички случаи изкуството понякога отваря врати там, където други изходи изглежда, че няма. Освен това дава възможност на тези деца да овладеят гнева си и да открият своя територия, в която не зависят от оценките.

И още нещо: Накарайте ги да станат. Важно е да накараме децата да си стъпят на краката и да се движат. Децата не са само глави, които понякога се реят из хола, настоява Кен Робинсън. Според него в тази физическа активност трябва да се включи и играта. Защото по думите му – играта в живота на децата е също толкова важна, колкото и сънят. С други думи – оставете децата да играят, колкото се може повече. Така правите най-доброто за тях. И ги оставете да спят, колкото им е необходимо. Това е още по-добро.

Като минус на съвременните образователни системи Кен Робинсън посочва намаляването на професионалните училища навсякъде по света – днес все по-малко деца имат възможността да усвояват знания как се обработва дърво, например, а по думите му някои хора се нуждаят точно от това – да създават нещо с ръцете си, да вложат творчество и да бъдат щастливи. За какво са абстрактните знания, с които затрупваме всички деца? Защо са им професиите, за които ги подготвяме в някой затворен офис, когато тази работа никога няма да направи щастливи част от децата? Персонализирано образование – това според Робинсън е логичният отговор.

Голямата битка според него е учителите да се научат да гледат на творчеството със същото уважение, както и на останалите способности, които трябва да развиват учениците. Въпросът е в кое образование вярва Кен Робинсън, защото днес почти всички знаят думите му, че образованието има нужда от революция, не от еволюция?

Във „Вие, вашето дете и училището“ той не е краен – не ни подканя към революционни действия, но ни посочва, че откриването на истинската ни страст променя всичко и може да ни направи щастливи. Като това се отнася в пълна сила не само за образованието, за учениците, но и за нас самите.

Знаете, че децата не се раждат като бели страници. Всяко от тях има вроден характер, таланти, индивидуалност и генетично са предопределени да живеят живота си по различен начин. Разбира се, някои деца си приличат, но характерите им не могат да се сбъркат. Какво означава това по отношение на начина, по който ги образовате, пита Кен Робинсън.

И да – той не е привърженик на нито една от теориите – нито, че съдбата ни е в нашето ДНК и това, което сме наследили от родителите си, нито на теорията, че средата, в която живеем, ни оформя и превръща в това, което сме.

Кен Робинсън и Лу Ароника цитират изследване от 2015 г., което проследява над 14 милиона двойки близнаци в 39 страни според 17 000 признака, за да достигне до заключението, че гените допринасят около 49 % за това какви хора сме. Докато на средата, в която живеем, дължим 51 %.

Ако това е ситуацията, един процент повече или по-малко не е от значение и не трябва да говорим за природа срещу възпитание, а за връзката между природата и възпитанието, посочват авторите. Това е и ключов момент в разбирането им за образованието – от училището трябва да взимаме най-доброто, за да развиваме онова, което е заложено в децата. Но и в това няма голяма изненада, защото Кен Робинсън защитава схващането, че танцът и физическата активност трябва да имат същия статут в училищата като важните предмети, които децата изучават – математика, наука и език, защото за много хора танцът също е важен инструмент за изразяване.

Една от опасностите на стандартизираното образование е идеята, че един размер е подходящ за всички и че животът е линеен. Истината е, че има много пътища за реализация. Животът на повечето хора не е следвал стандартния курс. Хората обикновено се движат в неочаквани посоки, откриват нови интереси или се възползват от неочаквани възможности, пишат Робинсън и Ароника.

И накрая – тази книга не е наръчник, който да ни посочи кое е правилно и кое е грешно. Но тя е пълна с научни изследвания, с бележки под линия и точно позоваване на източниците, с различни гледни точки, споменават се теории, цитират се педиатри, психолози, социолози и преподаватели. А Кен Робинсън и Лу Ароника приемат факта, че навсякъде по света образователните системи имат проблеми, но това не е повод за отчаяние, а за много работа. Очевидно промените предстоят, а ние трябва да дадем на децата си и правото да грешат, да се колебаят и сами да избират пътя, по който искат да вървят. Още повече че самите ние не знаем как ще се промени светът.

Можете да приемете, че някои предмети ще бъдат задължително по-полезни при намирането на работа. Но тъй като светът продължава да се променя, това може и да не е вярно, пишат Кен Робинсън и Лу Ароника.

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статияДве противоречиви метафизически мисли
Следваща статияЧовекът и силуетите