Минала седмица колонката на проф. Калин Янакиев „А кой е моят ближен” в Портал Култура беше илюстрирана с картината на Ван Гог „Добрият Самарянин”. Не бях я виждала, дори не знаех, че той е рисувал подобна картина. А картината ме порази. Дълго се взирах в детайлите, съпоставях ги с евангелската притча.
Порази ме напрежението във фигурите на самарянина и на пребития от разбойниците човек, усилието, с което го вдига, прегръдката, в която ги вплита съдбата. Но не сляпата съдба, а доброто сърце на самарянина, което приема чуждата съдба като своя, превръща съдбата на непознатия в своя лична.
Трудно е да вдигнеш пребит човек, изгубил съзнание, който дори с един свой жест не може да съдейства, дори една крачка не може да направи с нозете си, не може да се опре на ръката си. Повдигането му изисква концентрация на цялата твоя физическа и психическа сила, защото отпуснатото, безжизнено тяло тежи двойно.
Ето този момент на огромно напрежение между помагащия и ранения е уловил гениалният художник. Раненият като че ли би могъл и да повали с тежестта си самарянина, би могъл да се изхлузи от здравата му прегръдка, да се свлече върху него, да го премаже с бремето и раните си. Заплахата е осезаема, физическа. Не е безобидно да оказваш помощ на някого, защото само за миг и можеш да се окажеш на неговото място, сполетялата го беда може внезапно да се стовари и върху теб. Може дори ти да загинеш, а той да се спаси. Въпрос на живот и смърт е. Разбойниците могат да се върнат и разлютени от това, което вършиш, да насочат своите ножове и омраза към теб. Могат да те убият така, както са искали да убият и него.
Фигурата на самарянина, който повдига пребития пътник, е силна и напрегната. А в далечината, в гръб се виждат още две дребни фигури – свещеникът и левитът, те се отдалечават и смаляват. Те са в гръб, лицата им не са показани, безлични са, не са проявили милост и състрадателност, продължили са спокойно по пътя си и така са се разчовечили. Смаляването на техните фигури не е само заради перспективата. Те се изгубват и изчезват в далечината, те не са сторили нещо елементарно човешко, няма в тях нищо, което да бъде изобразено, те са сиви човешки силуети, дори разбитото и ограбено от разбойниците сандъче е на по-преден план. То зее разтворено и празно, усилва драмата, в него е завръзката – сандъчето с парите е станало причина човекът да бъде пребит до смърт, то е причина за разбойническата жестокост. Но трагедията на местопрестъплението продължава и след като разбойниците са си заминали, изпонараненият нещастник лежи на земята, потънал в кръв, а онези два силуета са отминали покрай него без да му помогнат. Разбитото сандъче сякаш подсказва, че ако съдържанието му не беше ограбено, ако в него имаше златни монети, двата силуета от далечината може би са щели да се наведат и да ги приберат в кесиите си, защото на хора като тях по-ясно говори гласа на златото, отколкото стоновете на ближния.
Винсент ван Гог рисува картината малко преди трагичната си смърт, в драматичен момент от своя живот, раздиран от душевни терзания. На 8 май 1889 г. той постъпва в клиника за душевно болни в Сен Реми дьо Прованс, която се намира в стар манастир. Прекарва там година, настанен е в две малки стаи, едната от които използва за ателие. Старае се да не изпадне в нова криза, рисува интензивно интерпретации по картини на свои любими художници. „Добрият Самарянин“ е интерпретация по едноименната картина на Йожен Дьолакроа. Дьолакроа е подчертал силата на Самарянина като го е изобразил в ярко червена дреха, а в платното на Ван Гог той е в по-светли тонове. Страдащата душа на художника търси светлината и я намира в пожертвователната доброта на Самарянина. Половин година по-късно Винсент ван Гог умира с думите „Иска ми се да мога да умра така“. Сякаш е намерил светлината и утехата, усетил е, че когато си в прегръдката на Добрия Самарянин, независимо дали ще умреш или ще оживееш, вече си спасен.
Всеки от нас може да е страдащият пътник, оставен в безпомощно състояние. Но всеки един от нас може да бъде и в ролята на Добрия Самарянин. Както и в ролята на безличните силуети, които се смаляват в далечината. Можем да чуваме тихия стон на нашия ближен, а можем и да си намираме извинителни оправдания за нашата глухота.
Дълбокият смисъл на евангелската притча е, че се отнася за всеки един от нас, във всеки момент от живота ни. Тук именно се крие нейният духовен драматизъм, предаден гениално от страдащия художник, който е рисувал винаги през сърцето си.
