0
515

Как видяха бял свят „Задочните репортажи” на Георги Марков

Загорски

Събирах репортажите един по един, някои от тях имах на касета. Българската емиграция не прояви голям интерес към начинанието, но ние не се отказахме и издадохме Задочните репортажи. Тъжното е, че и малкото, сторено в емиграция, потъваше в безразличие.

Интервю на Тони Николов с инициатора за първото издание на Задочните репортажи

корица009Господин Загорски, през последните години, след кратка забрава, отново се заговори за Георги Марков. Още повече, че обстоятелствата около неговото убийство все още не са изяснени докрай. Задочните репортажи на Марков са вече факт от най-новата ни история, ето защо е интересно да разкажете как се стигна до тяхното първо издаване?

Много харесах Задочни репортажи на Марков, още щом ги чух по Радио „Свободна Европа“. През август 1978 г., тоест малко преди неговото убийство, му написах писмо в Би Би Си, но той не ми отговори. Не знам дали го е получил. Питах го дали е издал репортажите си и му заявих, че ако е така, съм готов да разпространя няколкостотин бройки. И още, че ако не ги е издал, трябва на всяка цена да го стори и че съм готов да му помогна с каквото мога.

Защо ви развълнуваха толкова Задочни репортажи за България на Марков, че да решите да ги публикувате, след като никога не сте се занимавали с издателска дейност?

Казах ви, че много ми харесаха. Някои от тях си бях записал на касети, докато вървяха по радиото. Ще ви разкажа и една случка. В дните около убийството на Марков – на 9 септември 1978 г., цар Симеон II покани българската емиграция на панихидата на дядо си цар Фердинанд в Кобург. Навършваха се три десетилетия от кончината на Фердинанд, а и датата бе близка до смъртта на цар Борис III – 28 август, така че панихидата щеше да обедини двете годишнини. Отидох в Кобург с приятели, там пък срещнах Христо Огнянов, с когото се знаехме от преди това. Интересното е, че на връщане от Кобург пътувахме заедно с Огнянов, а разговорът се завъртя около Георги Марков. Предложих на Христо Огнянов да се заемем с издаването на репортажите, но той ми каза: „Знаеш колко мъчна работа е това. Необходими са средства, пък и нямаме издателство“. Аз обаче се амбицирах.

Не сте и подозирали, че в това време срещу Георги Марков вече е извършено покушение?

Не, никой не знаеше за това. Едва когато се върнах в Цюрих, се обади брат ми от Виена и каза, че чул това в някаква информационна емисия. Звъннах на Огнянов в Мюнхен и той потвърди, че са съобщили новината в „Свободна Европа“ на сутрешната редакционна колегия. А на 11 септември Марков издъхна в една лондонска болница. Отново предложих на Огнянов да се заемем с издаването на репортажите. Но той ми каза: „О, знаеш ли, това е много тежка работа. Въпросът не е само в средствата, текстовете трябва сериозно да се редактират. Марков ги пишеше набързо преди всяко излъчване“. Отвърнах на Огнянов, че текстовете на един вече покоен автор не могат да се пипат. И в крайна сметка реших сам да се заема с тяхното издаване.

Не ви ли беше страх, особено след убийството на Марков? Може би неслучайно друг не се е нагърбил с тази задача?

Имаше някои заплахи. Когато започнахме да издаваме Репортажите, тръгнаха да ме навестяват определени личности.  Идва едно лице от Франкфурт да ме пита вярно ли е, че ще ги издаваме. Съветваше ме да внимавам. После дойде друг и ми каза: „Жал ми е за теб, внимавай да не те очистят като Марков“. Въпреки това не се отказах.

Имахте ли съмишленици?

Двама приятели от Цюрих, също емигранти – Маргарит Велев и Георги Димитров.

С какво се занимаваха те?

Ако ме питате дали имаха опит в издателската дейност – нямаха. Единият беше тенекеджия, а Велев се занимаваше с електромонтаж. Но нямаше как – ние се заехме с това, щом всички други не искаха да направят нищо. Открихме банкова сметка за изданието, аз внесох в нея сто швейцарски франка и така се започна. Написах едно писмо, което разпратих на 60 адреса, които имах в Америка. Писах до „Свободна Европа“, до Би Би Си – Лондон, до „Дойче веле“. От тях само 6 души ми отговориха, сред тях цар Симеон II. Той ми писа, че намира идеята за великолепна и прати една доста значителна сума, някъде около 2000 швейцарски франка. Анабел Маркова също откликна, отказа се от авторските си права. И тя, и братът на Георги Марков – Никола, пратиха известни суми. Те не искаха хонорар, а само ако има печалба, да се създаде литературен фонд на името на писателя.

Фондът все пак е създаден и струва ми се е първият подобен български фонд в емиграция? Защо обаче той не успя да развие активна дейност?

Първо, защото от изданието не остана никаква печалба.

Били сте на загуба?

Да. Второ, българската емиграция не прояви голям интерес към начинанието. След известни спречквания около публикацията на Задочните репортажи, сп. „Бъдеще“ и кръгът около Ценко Барев не обелиха нито дума за книгата. Списание „Свободно земеделско знаме“ пък с главен редактор проф. Спас Райкин на цели 12 страници дори ни подложи на унищожителна критика, с каквато не излезе срещу нас дори комунистическата пропаганда.

Всичко това показва що за „български нрави“ е имало в чужбина и защо българската емиграция винаги е била разединена?

Уви, да. Отначало, когато имахме идеята да основем фонд „Георги Марков“, си мислехме, че той може да има съдбата на руския емигрантски фонд „Толстой“, който дава помощи, разполага с огромни средства и е важен издателски и културен център на руската емиграция. Искахме да отпечатаме още три тома от предаванията на Георги Марков от „Дойче веле“ под заглавието „България в мен“ (фразата е на самия Марков). Но нищо от това не успя да се осъществи. Не ни стигнаха нито силите, нито средствата. А и както ви казах, нямахме необходимата обществена подкрепа. Ако знаете колко трудности имахме дори с осигуряването на самите му материали.

Защо? Нима „Свободна Европа“ и „Дойче веле“ не ви предоставиха ръкописите?

През декември 1978 г. отидох в Мюнхен. Един приятел, също бивш офицер, ме свърза с писателя Димитър Бочев, тогава журналист в „Свободна Европа“. Заедно с Бочев посрещнахме Нова година. Тогава той ми показа в една папка около десетина глави от репортажите. Прегледах ги и в мен се засили желанието всичко това час по-скоро да види бял свят. Помолих го да ги фотокопирам. Бочев се съгласи, но ме помоли да му ги върна, защото ги е изнесъл нелегално от радиото. С това отново се връщам към историята на репортажите – събирах ги един по един, някои от тях имах на касета. Междувременно Ценко Барев публикува някои от тях в сп. „Бъдеще“, без каквито и да е авторски права и без да иска разрешение от Анабел Маркова. Но както и да е – когато след година-две инициативата за издаването на текстовете назряваше, отидох официално в Радио „Свободна Европа“ в Мюнхен. Димитър Бочев ме представи на шефа на българската секция Методи Захариев.

Той съгласи ли се да ви предостави ръкописите?

Да, но първоначалната идея беше все още Ценко Барев, който имаше издателство, да публикува Задочни репортажи за България. Искам да подчертая, че всъщност ние се забавихме толкова с издаването на книгите на Марков, защото Ценко Барев безкрайно протакаше нещата. И сигурно щеше да ни мотае още, ако от един от бившите му сътрудници – Красимир Пеев, не бях разбрал, че всъщност той не прави нищо по въпроса, а само дава празни обещания.

Красимир Пеев е издател в емиграция, който, доколкото знам, загива при неизяснени обстоятелства? Знаете ли нещо повече за смъртта му?

Не, случаят някак се потули. Бяха го намерили обесен в банята на парижкия му апартамент. Помня, че те заедно със съдружника му Попов, който живееше, струва ми се, в Швеция, основаха издателство. То и така се водеше на тяхно име – „Пеев и Попов“. Малко съм общувал с Пеев, но си спомням, че го беше страх. Може и той да е получавал заплахи, не мога да ви кажа. Във всеки случай издателството им тръгна – издадоха „Люти чушки“ на Радой Ралин, книга на Владо Костов и мисля, че „С трева обрасли“ на Атанас Славов.

Нищо ли не се изясни около смъртта му?

Доколкото знам, нищо не е ясно. Съдружникът му Попов след това се отдръпна.

Вероятно мнозина са възприели тази смърт като още едно предупреждение срещу българската емиграция?

Имаше такива разговори. Във всеки случай ние не се отказахме и издадохме Задочните репортажи. Тъжното е, че и малкото, сторено в емиграция, потъваше в безразличие.

Сигурно това е и причината историята на българската емиграция да не бъде написана? Не мислите ли, че е крайно време това да бъде направено?

Петър Семерджиев ми е разказвал, че са говорили с Георги Марков да напишат история на българската емиграция. Но това не е никак лека задача – знаете, че българска емиграция има още след Първата световна война: емигрират по бедност, отиват на гурбет. След това идва ред на земеделците на Стамболийски, които бягат вече по политически причини. След Втората световна война има политическа емиграция, но и мнозина се озоваха зад граница просто за да се махнат от комунизма. Не виждам обаче кой ще напише тази история. Няма кой да я напише.

2001 г.

Йосиф Загорски е роден на 13 декември 1918 г. в София. През 1935-1937 г. завършва Морското училище. През 1940 г. става летец, учи в летателното училище в Карлово. През 1953 г. е уволнен и пенсиониран от армията като бивш царски офицер. През 1970 г., възползвайки се от една покана за гостуване, емигрира през Холандия в Италия. След опити да замине за САЩ и Канада се установява в Цюрих и дълги години работи там като електротехник. В историята на българската емиграция той е инициатор за издаването на Задочни репортажи за България на Георги Марков (2 тома – Цюрих, 1984 г.) и един от основателите на фонд „Георги Марков“. Умира през 2008 г. в Цюрих. Интервюто на Тони Николов с Йосиф Загорски е публикувано във в. „Демокрация“ през 2001 г.