0
542

Катерина Ламбринова и битката да си млад

Младежката лига

катя-1
Катерина Ламбринова, снимка личен архив

„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал Култура ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…

Митко Новков

катя-2
Снимка личен архив

Катерина Ламбринова (19.XII.1989 г.) е завършила специалност „Кинознание“ в НАТФИЗ, в момента работи в сп. „Кино“ и в Студио „Екран“ на Българската национална телевизия. Нейни материали са излизали във в. „Култура“, списанията „Кино“, „Лик“ и „Алтера“, сайтовете „Въпреки“, „Festivalist”, „NETCINEMA.BG“, „Public republic“. Дъщеря е на писателя, кинокритик и сценарист Николай Ламбринов. Самата тя също пробва силите си в сценариите – скоро предстои да излезе късометражният филм по неин текст I don’t want to grow up (реж. Филип Андреев). Повод за интервюто с Катерина Ламбринова стана завършилият 20-и СФФ, за който тя сподели интересни и нетрадиционни наблюдения. В разговора си с нея Митко Новков може би за първи път усети колко тежко и неуютно е на младите в България, занимаващи се с култура и изкуство. Но въпреки непрекъснатите навеи от думите ѝ за безперспективност и задушаваща атмосфера, все пак утешението е, че не се е предала и продължава личната си битка с политическото и обществено неразбиране. Силно ѝ стискаме палци да устои!       

Мина София Филм Фест – какво гледа, какво хареса, какво не хареса?

Фестивалът беше с изключително богата филмова програма, но и със страшно много съпътстващи събития,  от изключителна важност – като възможността например да срещнеш Тери Гилиъм или Бела Тар. Имаше прекрасни срещи с тях в Дома на киното, наистина запомнящи се. А програмата беше толкова изобилна, че съвсем не можеш да изгледаш всичко, което ти се иска, а и аз имах конкретни задачи – трябваше да гледам определени програми…

Кои?

Международният конкурс за първи и втори филм, където имаше три български дебютни филма – и трите доста интересни: „Жажда“ на Светла Цоцоркова, „Сняг“ на Венцислав Василев и „Жалейка“ на Елица Петкова, предишния герой на твоята поредица.

Кой ти хареса най-много?

Харесвам много „Сняг“. Много силен дебют на Венцислав Василев – искрен, жесток. Жанровата форма е надскочена и се достига до сериозни философски обобщения за природата на човека, за злото и прошката. „Жажда“ на Светла Цоцоркова също е много впечатляващ със своята цялостност и промисленост, с визуалния си стил.  Имах големи очаквания и към „Жалейка“, но той по-скоро ме разочарова. Замислям се, че Балканите, по-специално България, все още продължават да са интересни на Запад с тази тематика, от която новите поколения все повече се отдалечават и не познават:  селски сюжети, крави, кози (усмихва се)… Тъжното е, че в „Жалейка“ има нещо, което не мога да доловя докрай, защото съм градско дете, но ми се струва, че има фалш и пресиленост по отношение на представянето на ритуалите и живота в малката общност. За съжаление, „Жалейка“ ми се струва много вторичен…

Вторичен спрямо какво?

Спрямо темата, която третира, според мен. Темата за сблъсъка на един млад съвременен човек с изостаналостта на живеенето в малката общност е безспорно важна. Интерпретирана е успешно например в „Каръци“, но без екзотиката на „балкантуристките“ баби. Много силното качество на „Жалейка“ все пак е неговият минимализъм и скромността, която излъчва. Елица Петкова показва, че наистина е много талантлива – има интересни режисьорски решения, усет към визуалното, но на филма му липсва цялостност. Въпреки това съм сигурна, че от нея можем да очакваме много интересни неща за напред.

Ти какво кино харесваш?

Харесвам кино, което е искрено и което говори за неща, които вълнуват авторите.

А как се познава искреността?

По това, че има лична позиция.  Усеща се авторското присъствие вътре във филма. През тези 6-7 години, в които се занимавам с кино, е съвсем нормално да съм преминала през различни направления, които са ми били интересни повече в даден период, но в крайна сметка рекапитулацията е, че киното наистина трябва да е искрено, умно, ангажирано…

Имаш ли си любим филм? Или филми?

Напоследък любимият ми филм е Naked („Голи“)  на Майк Лий,  през 1993 г. излиза и има две Златни палми в Кан. Изключително жесток филм – разказва за един маргинал, много циничен млад мъж, който се рее из улиците от Манчестър към Лондон и попада всред различни интересни персонажи. Филмът е много особен: сценарият е бил само няколко страници, в които е маркирано единствено действието и всичко останало е импровизация. Много е жестоко, но философски жестоко. Обичам много и „Ловът“ на Томас Винтерберг.

Винаги ли си искала да се занимаваш с кинокритика?

Аз всъщност съм наследствен кинокритик и още от училище знаех, че ще се занимавам с някакви вид хуманитарни науки. Не за друго, а защото това беше единственото, което ми се удаваше (смее се). Не знаех обаче точно с какво искам да се занимавам, не можех да го формулирам. Затова кандидатствах в Софийския много специалности, като междувременно изкарах и изпитите в НАТФИЗ. В крайна сметка трябваше да избирам между специалностите „Културология“ в СУ и „Кинознание“ в НАТФИЗ и реших, че кинознанието е по-конкретно поне. В началото бях много щастлива, защото веднага след като си завършил училище, попадаш в много по-различна учебна среда, артистична, в която единственото, което правиш по цял ден, е да гледаш филми, да пиеш вино и да пушиш цигари (смее се). Та в този смисъл първите две години от следването бяха много бохемски, но после започваш да порастваш и да разбираш, че да се занимаваш с култура в България е много трудно и понякога дори безперспективно начинание, което изисква силни вътрешни усилия и мотивации, до които трябва да стигнеш сам. И настъпва един период на криза, срутване, катарзис (смее се) и после, ако решиш, че има смисъл, продължаваш.

Ти кога реши, че има смисъл?

На мен ми е много интересно това, което правя, и всъщност работата ме сблъсква с много различни неща. Тя не е свързана само с кинокритиката, имам по-широки занимания – работя в продуцентското студио на БНТ, както и по различни фестивали и културни проекти, сценарист съм на няколко кратки предавания. Разбрах, че не трябва да очаквам на всяка цена да съм добре заплатена или пък да се появи мечтаната, идеалната работа. Трябва да си готов да правиш много неща, дори често без пари, и постепенно започват да се подреждат нещата, обогатяваш се, придобиваш опит и знания, става ти все по-интересно и това е единствената и основна мотивация (смее се). Да ти бъде интересно… И то наистина може да бъде.

А кое ти е интересно – повече да правиш или повече да коментираш?

И двете. Вярвам, че кинокритиката е безкрайно нужна в свят, в който се демократизират каналите, чрез които всеки може да изказва мнението си. Това автоматично прави  по-необходими и по-ценени експертността и компетентността. Образованието, което съм получила, включва много повече неща, познаване на целия филмпроизводствен процес. Трябва да разбираш от всичко. Тъй като медийната среда в България е силно ограничена и няма къде много да се пише за култура, или по-специално за кино, повечето от студентите, завършващи тази специалност, съвсем естествено се преориентират в сродни области – правят фестивали, занимават се с продуцентство, с артмениджмънт. За мен е интересно предизвикателство да се опитвам да съчетавам повече различни дейности – да пиша критика, но и сценарии, да трупам продуцентски опит.

Колко от твоите колеги се занимават по специалността си?

Конкретно с кинокритика малко. Въпреки че списание „Кино“, в което работя, има политика да привлича млади автори. Пък и на повечето им се налага да работят на няколко места, за да се издържат, и писането общо взето се превръща в едно професионално хоби (смее се), нещо за удоволствие. Но е хубаво, че има възможност, ако искаш, да правиш много други неща. Просто трябва да можеш първо да ги откриеш тези неща, които искаш да правиш.

Как успяваш да го канализираш това искане на нещата?

На мен ми е много трудно (смее се). Това е някакъв непрекъснат процес да търсиш себе си през нещата, които правиш. Да се идентифицираш с тях и доколко, с всичко ли, което правим, се идентифицираме докрай… Това е сложна (усмихва се), сложна задача.

Как реагира баща ти, след като разбра, че ще учиш кинознание?

Зарадва се, много дори. Имаме една семейна поговорка, че ако бащата е стигнал покрива, то детето трябва да се качи на комина (смее се). И да, той е щастлив, защото се катеря към покрива.

Няма къде да се пише, казваш, но ти къде успяваш да публикуваш своите текстове?

В „Кино“, във в. „Култура“, където имах щастието да публикувам първата си рецензия още като студентка в първи курс, и в различни сайтове, във „Въпреки“ например.

Май не могат да ти осигурят прехраната тези публикации?

Да, не могат. Точно затова мисля, че това е нещо, което стои пред нашето поколение – всеки трябва да успее да си осигури живеенето по някакъв начин, а всичко след това идва допълнително. И всичко това прави всекидневието много натоварващо, но от друга страна, е много интересно, защото можеш да се сблъскаш с много повече сфери. Това е силно обогатяващо, но понякога и много напрегнато.

С колко неща се занимаваш ти?

В момента работя на две места – в БНТ и в сп. „Кино“. Отделно се занимавам с няколко други проекта. Например с мои приятели работим над една платформа за популяризиране на българското кино във всичките му видове и форми – „Блок Кино“. Проектът се осъществява с подкрепата на Столична община и в концепцията му е залегнала идеята за достъпност на съвременното българско кино до широка аудитория чрез голям брой безплатни филмови прожекции на открито през лятото в различни отдалечени столични квартали, където не се случват почти никакви културни събития. Така пред блока, на стената на блока или в училищния двор се прожектират съвременни български игрални, документални, анимационни филми. Миналата година интересът на публиката надхвърли очакванията ни –  бяхме се подготвили със сто столчета и преди началото на първата прожекция бяхме сигурни, че никой няма да дойде. Обаче на всяка една филмова прожекция имаше средно по 300 човека! Като свършваха седящите места, хората започнаха да си носят столове, рогозки, табуретки… Страхотен интерес! Всъщност това показва, че българската публика реално би търсила българско кино, но въпросът е, че те трябва да пристъпват бавно един към друг. И ние с нашите наистина дребни усилия се стремим да върнем публиката към кината… Тъй като ситуацията с разпространението на българските културни продукти е трагична и за съжаление до голяма степен държавата е абдикирала от функцията си да изгражда културна стратегия и да канализира процесите, затова много млади хора, макар и частично, се опитват да запълват тези празнини.

Блок кино през август 2015 г. в кв. Хиподрума
Блок кино през август 2015 г. в кв. Хиподрума. Снимка ФБ

Откога е проектът?

Сега ще бъде второ издание, но много по-мащабно. Миналата година беше реализиран съвместно със сп. „Кино“, заедно с прожекциите включваше и текстове на млади социолози, културолози и критици, беше по-смесено като формат.  Тази година освен многобройните прожекции на игрални и документални филми в различните столични квартали, които предстоят през лятото, правим и филмова програма за деца в няколко столични училища. Пред ученици до IV клас показваме съвременни български анимационни филми, защото гледат само „Дисни“ и почти не познават българската анимация…

Използва думата празнина. Каква е празнината, запълвана от такава дейност?

Тя, празнината, е огромна и може дълго да се говори за това какви са причините. Това е една сериозна духовна празнина. То е един затворен кръг. Тъжното е, че няма далновидна и единна културна политика – това не може да бъде компенсирано. Наистина има много организации, които се занимават с популяризиране на българската култура, но тези усилия – макар и важни, са индивидуални. Без подкрепата на държавата, която да осъществи някаква стройна политика, това си остават дребни усилия, които имат значение, но цялостно не могат да поправят нещата…

Искаш да кажеш, че всички тези мънички, дребни, минималистични усилия въпреки целия си ентусиазъм не могат да компенсират липсата на цялостна държавническа визия и са всуе?

Те компенсират доколкото могат, отсъствието на такава визия.

Това прави ли те тъжна?

Ами да, макар че те са много нещата, които ме натъжават.

Какви са?

Живеенето в България е много трудна задача, но въпреки всичко младите хора, които сме останали, се опитваме да запълваме празнини и най-вече се борим да не загубим собствената си нормалност. Това си е битка.

Прожекции на българско анимационно кино в столични училища, април 2016 г.
Прожекции на българско анимационно кино в столични училища, април 2016 г. Снимка ФБ

А имаш ли за себе си усещането, че изпълняваш нещо като мисия да живееш в България?

Чак така не гледам на оставането си тук. Може би напук, може би поради някакви други причини, съм избрала да остана тук, въпреки че държавата сама се опитва да ни изгони. Между другото, всичките ми приятели, съученици, всички те са завършили или политология, икономика, европеистика или някоя филология, но работят в HP, което според премиера е ОК, но то не е… Разбира се, в подобни корпорациите изкарват нормални пари, докато аз, занимавайки се с това, което съм учила и което ми е интересно, не. Но това са изборите, които правиш. Това е парадоксът! Aко не бяха тези компании, за тези млади хора нямаше да има никаква, никаква работа! Това наистина е един затворен кръг, който всекидневно потиска всички мои връстници. Но реално това е: или избираш да не получаваш достатъчно, но да се бориш и да се развиваш в своята област, макар че тя е зле платена, или да отидеш в колцентър. Това е съдбата ти (смее се).

Спомена го няколко пъти този затворен кръг – ти така ли се чувстваш, сякаш в капан?

Хваната в капана на живота (смее се)…

То и сценарият ти на късометражното филмчеI don’t want to grow up („Не искам да порасна“) е сякаш затворен кръг. Това ли е решението – отпускаш ръце и оставяш нещата каквито са?

Това трябва да е история, в която нещо да се промени в персонажите, да израснат и да приемат света, и в крайна сметка (усмихва се и повдига рамене) това става до някаква степен… Впрочем, всички персонажи са истински – прототипите са наши приятели. Опитахме да направим скромен портрет на малък приятелски кръг от млади хора, които не са от крайния квартал – искахме да избягаме от това друго клише за лузърите… Всички те са много интелигентни, но въпреки това им е трудно, когато се сблъскват с живота, такъв, какъвто е. Този сблъсък е неприятен, груб, болезнен, защото и мечтите ти, и представите ти за света въобще не се покриват с действителността. Осъзнаваш, че няма да промениш света – нито си толкова гениален, нито си толкова специален, и единственото, което животът ти предлага, са две неща: или да се впишеш в социалната среда, или да откажеш, което значи да се маргинализираш. И разказът вI don’t want to grow up е точно за този избор.

А ти пред такъв избор била ли си изправена?

Това е писано преди около 4 години, бях на 21-22 години, когато човек излиза от черупката на домашната среда и се сблъсква с живота. И вижда – особено тук, където всичко е много по-мрачно и безперспективно, вижда, че нещата са далеч по-различни от това, което той някога си е представял. Че възможностите са много по-ограничени и спешно трябва да измисли подход към собствения си живот. Което със сигурност е трудна работа.

Минавало ли ти е през главата да отидеш някъде навън?

Да, минавало ми е, но може би не съм достатъчно смела… Може би пък съм прекалено свързана и дори привързана към този хаос… А може би и аз самата съм такава – да ми харесва чувството на безнадеждност и борбата с него (смее се).

Чувството на безнадеждност ти дава надежда, така ли?

Да (смее се)! Харесва ми борбата с него.

Но ти със сигурност срещаш и хора, които са по-различни от безнадеждната среда, които придават смисъл – на нея и на теб. Те не намаляват ли това усещане за мрак, което изпитваш?

Да, така е, със сигурност имам огромен късмет да се срещам с хора, които много ми помагат. Много учители имам и в професионален, и в житейски план, това ми дава някакво упование… (замисля се) Смисъл има, той е в пътя, който трябва да извървиш, и трудното е, докато успееш да го откриеш за себе си. Всеки трябва да открие личната си мотивация и личния си смисъл, извън обстоятелствата. Това обаче ни затваря вътре в себе си и наистина ние сме твърде изолирани, отдалечени един от друг, това пък ни пречи да бъдем общност, която да има по-големи общи цели, да си търси и отстоява правата. Оттук идва безнадеждността. Георги Господинов казва за апокалипсиса, че е лично дело, но се оказва, че и смисълът е лично дело (усмихва се).

Как обаче съвместяваш тия две противоположни неща: от една страна, усещането за генерално тъжната ситуация, а, от друга, в личностен план, че все пак смисъл има?

Смисълът идва с удовлетворението, че си се преборил с нещо или със себе си.

А кое те удовлетворява повече – успехът в някой проект, хайде така да го кажем, или публикацията на някой твой текст, който гилдията много е харесала?

Всичките дейности, с които се занимавам, ми носят удовлетворение. Сега ще се радвам, ако този късометражен филм има добра съдба. Планираме с режисьора Филип Андреев една трилогия за безнадеждността, която усеща нашето поколение, започваща с I don’t want to grow up.

Да нямаш и ти идеята, че и вашето поколение е загубено поколение, че много станаха?

Струва ми се, че всяко едно от последните три поколения нарича себе си загубено. Ние сме поколението на прехода…

Ха! Така ли се четете?

Ами да, аз съм родена точно в 89-а година, обаче ми се струва, че продължаваме да живеем в един объркан полусоциалистически-полукапиталистически наратив. Разбира се, много неща са променили за добро – най-фундаментално важното сред тях е възможността за свободно пътуване. Oчевидно дефицитът на смисъл и ценности е в световен мащаб, но тук, в България, се усеща по друг начин, понеже живеем в едно много объркано пост-време, с наследството на социализма. Въпреки това ние сме може би последното поколение, което има някаква жива връзка, разбиране или поне представа за социалистическото ни минало. Тоест, то, онова време, наистина трябва да се учи в училище, но това е друга тема…

А какви са характерните черти на това ваше поколение на прехода?

(Замисля се.) Отварянето на границите дава наистина огромна възможност. Ние сме поколението на Терминал 2. В огромната си част моите връстници се възползват от възможността да заминат, въпреки че повечето от тях живеят с копнежа да се върнат и да могат да се реализират в България. Но чувстват, че няма какво да постигнат тук – това е големият проблем (усмихва се). И този проблем е свързан с девалвацията и подмяната на ценностите. Обезстойностяване на нещата…

Да не би да сте обезстойностено поколение?

(Отново се замисля.) В този смисъл, че нашето поколение се чувства полуизгонено от собствената си държава. Дори и ректорът на УНСС се изказа в този дух. Това, което ме изумява, е, че непрекъснато се говори за демографската криза, откакто има европейски програми се говори много за младите, обаче няма смислена политика за интегрирането им. Едно HP няма да върне всички, които заминават. 70 % от младите заминават. А тук остава някаква неясна група хора. Много от моите познати, приятели заминаха и някои от тях се реализират чудесно в чужбина. Имам съученици, които работят в BBC, в галерии… Със сигурност те биха искали да имат тази възможност и тук, голяма част от тях биха се върнали. Отново се връщаме към затворения кръг, защото икономиката щеше да изглежда по различен начин, ако имаше млада сила. Но реално не личи никакво отношение и далновидност, ограничена политическа мисъл…

А ти? Намери ли си мястото?

Засега нещата, с които се занимавам, ми носят удовлетворение и се надявам и занапред да бъде така.

Въпреки безперспективността, за която говориш?

Тя е генерална, но особено силна като усещане за цялостното ни живеене тук, в България, защото атмосферата е задушаваща. И не е без значение, че за нашето общество културата и изкуството не са важни.

А кое на нашето общество му е важно според теб?

Нищо не е важно за нашето общество. Хората просто са много затворени в битието си, във всекидневната задача просто да оцеляват. Какво да бъде важно за тях?! При положение, че живеем в нищета. Не можеш да искаш от един човек да ходи на театър, на кино или да си купи книга, когато той се бори за социалния минимум. Всъщност в това се крие и парадоксът: ние всички се борим за всекидневното си оцеляване и когато най-после успеем да прехвърлим този праг и започнем да живеем по-достойно, по-нормално, тогава ще се отворят някакви други празнини в нас и в обществото ни. Екзистенциални празнини. Докато сега са чисто битови.

Киното може ли да запълни екзистенциалните празнини?

Киното предлага други сюжети, други измерения… Със сигурност изкуството ти идва на помощ точно тогава (усмихва се).

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияРаната
Следваща статияЗа тайния живот на обектите