Ако съдим по чудните рисунки на Ромина Беневенти, Питанка е момче с пилотска шапка, което иска да стане откривател поне на един природен закон; има си куче, понякога и котка; обича да наднича през ключалките, а около него често се разхождат лисици. Но по-важното е, че според стиховете на Петя Кокудева, Питанка говори езиците на птиците и цветята и разполага със безкраен запас от въпроси, които могат да затруднят всеки.
Има ли музей на истините? Как се учи чакане? За какво мечтае дъждът? Кралят дали ще е крал без корона? Как си избираме родителите или как се изчислява възрастта?
Всички тези въпроси могат и да изглеждат с повишена трудност, но няма страшно – в книжката с детски стихотворения на Петя Кокудева номерът не е да се търсят отговорите. Тук никой не се вълнува от отговорите, защото те обикновено не са интересни или пък защото развалят всичко.
В „Питанки“ номерът е да питаш. И Питанка си пада по задаването на всички тези важни въпроси, които ни позволяват да видим как изглежда светът през очите на децата. И сигурно не е голяма изненада, че този свят твърде малко прилича на нашия – той продължава да е фантастично място, все още пълно с чудеса и с парадокси.
Да си виждал дърветата в парка
своите птици да дърпат в каишка?
А в небето нима се е мяркал
облак, вързан на тънка верижка?
Дали има акула с намордник,
или вятър, дресиран да сяда?
Да си чул за торнадо, затворено,
зад решетка или ограда?
(из „Могат ли да се дресират“)
В „Питанки“ няма много място за метафори, а Петя Кокудева не се отдава на словесни еквилибристики – тези стихове са естествени като разговор, който децата водят с останалите около тях. Изненадващи, понякога дръзки, но винаги честни.
Това са уроци по смелост:
зад мен ако сянка източи,
ще кажа гръмовно, дебело:
„Изглеждаш ми вкусен и сочен!“
(из „Дали ще станем приятели“)
„Питанка“ е третата книга на Петя Кокудева след „Лулу” и „Малки същества”, но този път вече говорим за детска литература – поне официално, макар че тук границата между стихотворения за деца и стихотворения за възрастни е съвсем условна. (Предишните две книги носят определението на авторката „детски стихотворения за възрастни“.)
А стиховете на Петя Кокудева не подценяват нито децата, нито възрастните и имат рядкото качество да могат да се четат на два гласа. А с рисунките си италианската илюстраторка Ромина Беневенти сякаш е „дописала“ стиховете, защото с всяко разлистване на страниците тръгват още сюжети.
Скоро ще стана на девет.
Още обаче не знам
дали да си тъжен е вредно
и трябва ли да ме е срам,
че скришом понякога плача,
а вече почти съм голям?
Това чувство може би значи,
че трябва за час да съм сам?
(из „Какво е да си тъжен“)
И накрая – в „Питанки“ има нещо от светлите и иронични детски стихове на Иван Цанев, но и от непослушните герои на Астрид Линдгрен и Виктор Самуилов. Или ако го кажем така – от традицията на доброто писане за деца.
