3
1666

Краят на бъдещето (I)

Проф. Ричард Саква разговаря с Иван Кръстев

Ричард Саква: Може би направо да насочим разговора към перспективата за появата на един постдемократичен капитализъм, който започва да се очертава като едно от централните предизвикателства пред демократичната (а и всяка друга) политика днес. Наскоро на една конференция, посветена на 70-та годишнината на германски социолог Клаус Офе, говорихте за една от възможните негови прояви, която нарекохте „държава на лишенията”. Но преди това ви моля да обясните как се стигна дотук, какво се случи с модерните институции, наложили демокрацията –  политическите партии, структурираните идеологии, програмите за бъдещето?

Иван Кръстев: Парадоксът днес се състои в това, че от една страна демокрацията е общоприета като най-предпочитаната форма на управление, волята на хората, изразена чрез свободните избори, е единственият легитимен източник на власт, но същевременно се увеличава недоволството от демократичната политика, такава, каквато я познаваме.

Чудесен пример за тази нова реалност е началото на романа на Жозе Сарамагу „Виждане”. През дъждовния изборен ден в една малка страна чак до 4 часа следобед почти никой не отива до избирателните секции. След това, като във филм на ужасите, всички гласоподаватели едновременно се втурват към урните, а след преброяването се оказва, че три четвърти са пуснали празни бюлетини. Политическият елит (правителството и опозицията) са шокирани и парализирани. Страхували са се от протести, а се изправят пред нещо изумително. Опасяват се, че това е революция с епидемични измерения – епидемията на белите бюлетини, протест без идеология и без лидер. Правителството не знае какво да направи, защото не знае какво искат гражданите. Няма с кого да се преговаря. Така, след още една седмица на правителствена мобилизация, изборите са проведени отново и този път 83 % от хората гласуват с бели бюлетини. Това е политическа фантастика, която по възможно най-реалистичен начин улавя духа на модерната демокрация, каквато тя е в много европейски държави. Тази фантастика говори за появата на един свят без алтернативи. Капитализмът на ХХІ век създава общество, в което консуматорът всеки ден е изправен пред хиляди избори, но в което гражданинът практически е лишен от избор.

В страни като Италия или Гърция гласоподавателите осъзнават, че могат да свалят правителството, което не харесват, но не могат да променят политиката, срещу която се борят. Същевременно гласоподавателите в Германия се замислят, че собственото им благоденствие зависи от това как ще гласуват в Гърция или Италия. Единственият гласоподавател, който има някакво значение, е пазарът, но пазарът започва да прилича на капризен пред-демократичен монарх, когото можем да умилостивим, но на когото не можем да влияем.

Политическите експерти от дълго време ни обръщат внимание върху факта, че в развитите западни държави през последните тридесет години гласуват все по-малко хора, а тези, които участват най-слабо в изборите са тъкмо най-пренебрегнатите членове на тези общества – бедните и безработните. С една дума хората, които са най-силно заинтересовани от промяната са и тези, които са най-слабо убедени, че демокрацията може да донесе тази промяна. Демокрацията е единствената достъпна игра в държавата, но какъв е смисълът да участваме в нея?

Какво се обърка? Как се случи така, че живеем в най-свободните общества в историята, в които правата ни са защитени най-добре, в които имаме много по-голям достъп до информация и свободата да пътуваме, а в същото време хората губят доверието си в демократичните институции. Може ли искането за откритост и прозрачност да върне доверието в демократичните институции?

Преди да отговоря на въпроса какво се обърка и какво не, бих искал да спомена петте големи революции, които едновременно задълбочиха демократичния ни опит и ерозираха доверието ни в демократичните институции. Първата от тези пет големи революции, е социалната революция от 60-те години на ХХ век, която разруши репресивните структури на авторитарното семейство и постави личността и нейните права в центъра на политиката, но същевременно доведе до западане на усещането за споделена цел, отхвърляйки ценности като нация, класа или Бог.

Втората революция, променила света на модерната политика, е пазарната революция от 80-те години. Тя наложи ценността на избора, отвори пространство за  иновациите, но същевременно до голяма степен делегитимира самата концепция за обществен интерес. Капитализмът положи големи усилия да увеличи избора на хората, като до голяма степен осигури свобода на консуматорите и гражданите, но един от страничните резултати беше налагането на идеята, че вече няма нужда да се интересуваш какво се случва в обществото. Той направи ненужни загрижените за обществото граждани; наложи се концепцията, че ако преследваш собствения си интерес в рамките на закона, тогава автоматично ще бъде защитен и общественият интерес. Намирам тази промяна за фундаментална, защото всички хора, които досега си губеха времето по участие в политически партии, четене на вестници или опити да бъдат информирани, бяха водени основно от идеята за защитата на обществения интерес, която беше пометена от пазарната революция. Ако искаш да променяш нещо, твоят естествен избор е предприемачеството, а не политиката.

На трето място, това беше идеята на 1989 г.  – за „края на историята”, от което следваше, че вече не се нуждаем от голям идеологически проект. Оказа се, че това беше не толкова краят на историята, колкото краят на бъдещето. По същия начин, по който секуларизацията ни лиши от концепцията за трансцедентното, 1989 г., ознаменувала края на съперничеството между капитализма и социализма, сложи край на идеята, че бъдещето има някакво значение. Основният въпрос в годините на Студената война беше на кого принадлежи бъдещето. Днес това измерение вече отсъства.

Четвъртата революция, която намирам за особено важна, е революцията в комуникациите, особено появата на интернет. Безспорно интернет ни прави много по-свободни, осигурява ни достъп до информация, която преди не сме имали, даде ни свободата много по-ефективно да разпространяваме своите идеи, както и по-лесно да се свързваме с другите хора. Но в същото време интернет-революцията доведе до появата на „стаите с ехо”, в които общуват хора, мислещи по идентичен начин. И, както отбелязва Кас Сънстийн, резултатът от това общуване е постоянната радикализация на техните идеи. Променена беше самата идея за публично пространство. За разлика от преди, вече не споделяме съвместен опит и тази нова свобода, наложена от интернет, направи много по-трудно функционирането на посреднически структури като политическите партии или профсъюзите. Те станаха ненужни. Сега вече имаме напълно различна представа за егалитаризма, която не се основава на разликите в доходите, а е една егалитарна утопия, основана на концепцията, че в интернет всички сме равни и свободни, че мнението на всеки е равно на мнението на всеки друг, от което се формира идеята за пряка демокрация, базирана на начина на функциониране на интернет. Дигиталният опит е в сърцето на модерния бунт срещу меритокрацията и управлението на експертите.

Един от основните парадокси на глобализацията е, че днес живеем в много по-обвързан, но и същевременно много по-фрагментиран и дори сегрегиран свят. Троицата от демокрация, пазар и интернет ни овласти да правим каквото искаме, а в отговор ние заживяхме в множествени светове, в които се радваме на мнения, много близко до нашите.

Петата революция е резултат от важните открития в неврологията, според които най-важните политически решения не се взимат на рационално равнище. Така политическите консултанти, които са сред най-активните консуматори на тези открития, предефинираха политическата игра и от съревнование на идеи я превърнаха в управление на емоциите. Така се оказваме част от политическо пространство, в което постоянните политически програми или политически идеологии вече нямат значение. Според мен тези пет революции по един парадоксален начин задълбочиха демократичния ни опит като общество, но същевременно направиха много трудно оцеляването на демократичните институции.

Ричард Саква: Но това отваря пропаст пред отговорността, а по асоциация и цяла дълга поредица от празноти и неясноти. Да, имаме появата на нов тип индивидуализъм, но индивидът-гражданин става все по-маловажен от индивида-консуматор. Това е полуактивна или пасивна роля. Всичко това предполага, че ние говорим за размиването на границите между разбирането за индивидуална субективност и политическите форми, което вероятно води и до по-голяма трансформация, чиято същност едва сега започваме да осъзнаваме. 

Иван Кръстев: В момента се държим така, сякаш можем просто да върнем доверието в институциите. Вярваме, че прозрачността ще върне доверието в институциите, каквито и да те са. Но този сценарий е много малко вероятен. Демокрацията преживява драматична трансформация. Преди тридесет години, когато говорехме за демокрация, говорехме за гласоподаватели, работници, войници. Гражданинът – гласоподавател беше важен, важни бяха и гражданинът–работник, гражданинът–войник, гражданинът–данъкоплатец. В модерната демокрация и трите типа вече са маргинални фигури. Както показа американският политически философ Стивън Холмс, повечето от работниците не гласуват, защото са нелегални мигранти. В резултат на деиндустриализацията на повечето западни държави,  работникът до голяма степен се губи в общата картина. Неслучайно профсъюзите също започват да губят влиянието си. Същото се отнася за гражданина-войник, който вече повсеместно е заменен от професионалните армии и безпилотните самолети. Вече никой не очаква от вас да загинете за родината си. По-лесно е да си платите, за да загинат други. Армията, която някога беше водеща институция за образование и инструмент за формиране на граждански идентичност, вече не съществува. Между другото училищната система, създадена като инструмент за осигуряване на социална сплотеност, също до голяма степен е с подронени устои. Стигаме до данъкоплатеца – хората и особено политиците много обичат да говорят за данъкоплатците, но всъщност фигурата, която има същинско значение и която определя икономическа политика, е много повече инвеститорът, отколкото данъкоплатецът. Може да се обобщи, че читателят, работникът, войникът, данъкоплатецът са феномени на изчезване; днес значение имат консуматорът, инвеститорът, безпилотният самолет туристът. Една държава се опитва така да нагоди своите данъци, че да стане гостоприемна за инвеститорите, а данъкоплатците и преразпределението остават на заден план. От тази гледна точка съм съгласен с вас – наблюдаваме много сериозна трансформация на демокрацията на ниво практика, но и на ниво институции. Става все по-трудно да предвидите бъдещето на демокрацията, ако гледате назад към миналото.

Най-добрият пример за драматичните промени в представителната демокрация е популярната дискусия за прозрачността и отговорността. Нека дам един пример. Добре известно е, че в повечето от развитите държави доверието в избраните политици се намира на най-ниското си историческо равнище. Днес е много трудно да убедите един млад и интелигентен човек, че политиката е благородно занимание. Както в стария виц по-добре е да кажете на майка си, че сте пианист в публичен дом, отколкото член на парламента. За да направи политиците по-отговорни, Гугъл разработи специален софтуер, който проследява всяко изказване, направено от конкретен политик по определен въпрос, така че когато политикът реши да промени своето мнение, за да се хареса на гласоподавателите или на една група от тях  (наистина е трудно да отидете в Детройт и да обявите, че сте против спасителния пакет за автомобилната индустрия), този политик веднага ще бъде хванат. Няма спор, новата програма прави много по-трудно за политиците да извъртат, но става също толкова трудно за един политик да промени мнението си, когато се е променил контекстът или когато той е научил нещо ново. Истинските герои на демократичната политика са тези политици и гласоподаватели, които са способни да променят мнението си в резултат на разумен спор. В класическата демократична теория политик, неспособен да променя мнението си, не се приема за силен демократичен политик. А сега, чрез този нов софтуер, се налага такова отношение към политическата отговорност, което възнаграждава единствено постоянството в повторението на една и съща позиция. Оказва се, че навлизаме в един странен свят, в който, примерно, кандидатът за президент на Америка трябва да каже нещо крайно в кампанията за предварителните избори, за да получи гласовете на най-крайните от потенциалните си привърженици, а след това той трябва да продължи да поддържа същата позиция до края – вече няма значение кое е правилно и грешно, а дали той  постоянства в своите възгледи. Демокрация, която не възнаграждава политиците, способни да променят идеите си, изправени срещу убедителен аргумент, е различна от демокрацията, за която говорим.

Ричард Саква:  Следователно променил се е не само гражданинът, но и политическият елит, или поне начинът, по който политическият елит (или професионалните политици) трябва да се държат. В миналото тяхното поведение е било ограничавано от външните сили на корпоративните и финансови фактори,

Докато сега самата основа за политическо поведение на елита е също ограничена. Така че едно от предизвикателствата, пред които сме изправени, е да помислим как и какво е легитимно за един политик. Как трябва да се държи един политик в новите обстоятелства? 

Иван Кръстев: Кризата от 2008 г. беше важен катализатор, откроил някои тенденции, които преди наблюдавахме, но все още не разбирахме дали са същински тенденции или мимолетни явления. Ще започна с по-общата картина. Тази криза естествено беше сравнявана с кризите от 30-те и 70-те години на ХХ век. Но има и една голяма разлика. През 30-те години както обществото, така и политическата класа изгубиха доверието си в пазара като средство за разпределение на ресурсите и за развитието на икономиката, и така, в отговор на тази криза, възникна нова парадигма. Доверието в пазара беше изгубено за сметка на засилването на доверието в правителството като икономически мениджър. Доверието в способността на правителството да преодолее деструктивната природа на пазара е убеждение, споделяно в Америка на Рузвелт, в Русия на Сталин и в нацистка Германия. По сходен начин през 70-те години западните общества изгубиха доверие в правителството като икономически актьор, но същевременно си върнаха доверието в пазара и неговите способности. Една от важните характеристики на настоящата криза е, че тя предизвика едновременно загуба на доверие и в пазарите, и в държавата, едновременно в бизнеса и в политическия елит.

Както е добре известно, днес е много популярно да се говори за популизъм и за надигането на популистки лидери. Ако се вгледате в многобройните политически изследвания, които се опитват да разберат какво се крие зад новите популистки движения, ще видите, че една от основните характеристики на привържениците на крайните популистки партии (като например Националния фронт във Франция), е, че техният гняв не се дължи на задълбочаващото се неравенство в доходите, а на все по-голямата културна несигурност. Привържениците на крайните партии в Европа по правило не са по-бедни или по-слабо образовани от средния гласоподавател, но са изпълнени с недоверие в демократичните институции.

Загубата на доверие в институциите е един от важните резултати от настоящата криза. И тази загуба на доверие може да обясни причините, поради които някои предишни прогнози за влиянието на кризата се оказаха погрешни. В началото на кризата два въпроса се задаваха постоянно. Единият беше дали кризата ще доведе до остър завой наляво, другият беше кой ще потъне в резултат на тази криза – нова авторитарна Русия, Китай или нововъзникналите демокрации. Тези въпроси до голяма степен се основаваха на предишния ни опит. Кризата от 30-те години погреба повечето от демокрациите в Европа, а Голямата депресия доведе до единственото „червено десетилетие” в американската история. Тези рецепти днес не работят. Днес не можем да кажем, че от кризата печели левицата или лявоцентристите. Всъщност в криза са както лявоцентристите, така и дясноцентристите, докато политическото пространство се населва от нови и по-крайни партии, които в повечето случаи преминават отвъд класическите разделения на ляво и дясно. До голяма степен без отговор остава и въпросът дали демокрацията или авторитаризмът печелят от кризата.

В този прекрасен нов посткризисен свят полярността между демокрацията и авторитаризма вече не работи като обяснение. Тя е заменена от две различни разбирания за „липсата на алтернатива”. В Европа това е идеята, че „не съществуват алтернативни политики”. Европейските лидери се опитват да наложат икономически решения извън демократичните политики. Те се опитват да наложат конституционно ограничение на бюджетните дефицити и публичния дълг. В резултат, европейските гласоподаватели могат да сменят правителството си, но не могат да променят икономическата си политика. В Китай и Русия доминира концепцията за „липса на политическа алтернатива”, която означава, че правителствата не подхождат догматично към предпочитаните политики, но хората, които са на власт, са без алтернатива. „Липсата на алтернатива” е съпроводена от смъртта на бъдещето. „Довиждане, бъдеще” е лозунг, еднакво популярен по улиците на Москва, Париж или Мадрид.

Бъдещето изгуби силата си да оправдава политиките. Представата за бъдещето вече не е източник за легитимност на което и да било правителство. Китайската комунистическа партия няма проблем с това, че комунизмът никога няма да настъпи. Това е последната фаза на секуларизация на политиката. Общото между „демократична Европа” и „авторитарна Русия” е, че и двата режима са лишени от нормативна легитимност (идеята за добро и справедливо общество), защото правителствата правят това, което е единствено възможно да бъде направено. Глобализацията си направи шега с идеята за идеологическите избори. „Краят на историята” на Фукуяма се оказа „краят на бъдещето”.

Странната истина за държавата на лишенията е, че на нивото на прокарваните от нея политики, тя твърде много наподобява неолибералната държава. Но тя не е неолиберална държава от гледна точка на оправданията за тези лишения. Неолибералната държава е нормативна идея. Нейните защитници са убедени, че по-добро е малкото правителство, че държавата трябва да стои възможно най-далеч от живота на индивидите. Докато държавата на лишенията е нещо различно – всички основания за нейното съществуване се свеждат до твърдението, че друга политика или други мерки в новия глобален свят са невъзможни. Така вместо да възвести връщане към идеологията, кризата оповести същинския край на идеологията. Но за разлика от 50-те години, днес „краят на идеологията” не означава край на утопиите, тя означава политики без същински избор.

Следва продължение

Ричард Саква (род. 1953 г.) е британски политолог, експерт по Русия и комунистическия и посткомунистическия период на Източна Европа. Той е професор по руска и европейска политика в Университета в Кент. Автор е на множество книги, сред които: „Путин: Изборът на Русия“ (2004), „Кризата на руската демокрация: дуалистичната държава“ (2011) и др.


 

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияБуренът на нощите
Следваща статияЗавръща ли се Стамболийски?

3 КОМЕНТАРИ

  1. Уважаеми г-н Кръстев,

    Благодаря Ви, че предоставяте на по-широката публика БЕЗПЛАТНО стойностни материали. Това днес е абсолютна рядкост!
    Позволете ми,моля, да изкажа моето субективно-явно мнение, относно тезата Ви за важността на данъкоплатеца при съвременните условия.
    Според мен, тя не е вярна. Не е вярна поради много аргументи, но един от ясно видимите е факта, че днес за да съществува, на управленският елит му е по-лесно да събере 10 милиона евро(напр.), вземайки, по 1 евро от 10 милиона данъкоплатци (напр.), отколкото 10 милиона евро от 1-2 инвеститора (напр.). Поправете ме ако греша!
    Не мога да приема и изложените в статията аргументи, относно отричането днес на националната държава и институциите й. Първо, би трябвало да правите разлика между Идеята за националната държава и ефективността на нейните системи и подсистеми и от каква е корелацията по между им. Второ, логиката на Пазара днес, е в обратна зависимост от морала и етиката и следователно, залитането по Идеята за т.нар. от Ноам Чомски Корпоративна държава, може да ни върне в епохата на феодализма и крепостничеството, когато единствено вярното е това, което местният феодал счита за вярно. Трето, лягайки изцяло на принципите на Карл Попър, относно непостоянството на истините, не мога да приема самите теории на Попър за догма.
    Благодаря!

  2. Без да имам претенции за дълбоко познаване на историята на европейската интеграция имам чувството, че в момента Европа има дефицит на философски идеи, която да очертаят визията за нейното бъдеще. Управленските елити се лутат в лабиринта на историята и нямат твърда основа, на която да стъпят.
    А иначе с интерес следя пуликациите на г-н Кръстев. Възхищамвам се на блестящата му мисъл и логика още от политическите му коментари през 90-те. Май ни остана само чрез статии като тази да задоволяваме нуждата ни за култура и познание.