Този текст престоява на бюрото ми от януари 2006-а.
Сега, през юни 2016-а, може би е подходящ момент да бъде публикуван.
1. Кристо е голям и монументален. Кристо, практически, е почти изцяло дух. Творчеството на Кристо е до крайност символично. Личността и личната му биография – също.
Христо Явашев (известен в целия свят като Christo, „Кристо“) е единственият жив българин, способен да генерира в една световна метрополия художествено събитие СЪС СВОБОДЕН ВХОД, което да донесе приход от почти сто милиона долара само от туризъм. При това, без ефективността му да е зависима от неговата възраст или спортно-технически качества.
Кристо не може лесно да се превърне в национален художник на българите, защото нито изкуството, нито личността му служат за удобно оправдание на национални слабости.
2. Кристо е проблемен символ. Личността и делата му са свързани чрез динамика и противоречие. Това го прави за нас, хората от неговата родина, едновременно близък и далечен.
Кристо е отлична визитна картичка пред света. Но не само. Защото към определени неща е безразличен, към други напълно безкомпромисен.
Кристо не е политизиран.
Кристо не е свързан с религиозни различия.
Кристо не иска нищо от България.
Кристо не иска да променя нищо у българите.
Кристо не иска ефирно време.
Кристо не иска субсидия, данъчни облекчения, реституция.
Въпреки това или тъкмо заради тази комбинация от черти, в България има проблем с Кристо, доколкото Кристо е символ. Българското общество трудно интерпретира едрите символи.
2.1. Сред българите е установено мнението, че символът принадлежи на високото. Че със символите се занимава изкуството. Затова и всяко възвишено, символно и значимо говорене, мислене и събитие, се отхвърлят вън от сферите на практиката.
Символично се разминава с практическо.
„Символично” е синоним на „нереално, неистинско”.
Реалният сектор (икономика, политика) е забранена територия за абстрактни, символични стойности. Затова и в нашата политика (вече) няма никаква идеология.
„Абстрактно” също е синоним на „нереално, неистинско”.
Моралът е абстрактен. Изкуството е абстрактно.
Моралът и изкуството стават любопитни само в случай, че постигат (по парадоксален начин) някакъв „реален” икономически ефект.
Двата познати метода за материализиране на не-материални категории са:
а. политическа демагогия
б. изкуство, което възпява своя потребител
3. Кристо е считан за не-национален творец, за отродител. И преди, и сега. Може би защото не посещава всяко лято България през отпуската, а на есен не вари на село ракия; защото не морализаторства всяка неделя вечер по телевизията и не праща интервюта на българските таблоиди.
Кристо не иска да бъде всеобщ любимец като розовата пантера.
Тъкмо защото това е практиката на българския национален артист.
Масовото усредняване на стандартите и популизмът могат да бъдат репликирани само чрез определена форма на радикализъм.
Кристо запазва наивни позиции. Кристо е дете сред възрастни.
И докато той е такъв, остаряването на нацията ни все повече подранява. Децата пропускат етапа на наивно творчество и мечтателност. Децата на все повече българи растат, като се превръщат директно в копия на мечтите на родителите си, истински бизнесмени.
4. Користният мит
Самозалъгване и погрешен мит е, че на Кристо му е било лесно да бъде голям и световен, просто защото е бил „навън”. Че там е бил свободен, за разлика от всички други „вътре”. Невярността на тази логика е отпечатана в повтарящото се клише: че икономически Кристо е най-успешният български автор. Това не е така, не и от гледна точка на инвестираните усилия и поетия риск.
Десетки български творци от поколението на Кристо са постигнали високия си обществен и финансов стандарт многократно по-ефективно, по-ергономично, безболезнено. На тях не им се е налагало да работят в автомивка (като Кристо). Не е трябвало да бъдат емигранти с неясен статут (като Кристо). Да учат чужд език (като Кристо).
Но най-вече – в годините на своята „несвобода” те не са зависели никога от вкуса на широката свободна публика. Не са били оценявани от идеологически независими критици, нито от частни колекционери или обективни пазарни критерии. Напротив, получавали са държавна субсидия, държавна заплата, държавна пенсия, държавни жилища, ателиета, вили, почивка в летни и зимни курорти, платени творчески отпуски. И множество други привилегии. Разчитали са на идеология. Години по-късно такива творци разчитат на същото, трансформирано по разни начини, включително (и отново) като партийни поръчки.
5. Името е символ.
Христо е българин. С това име го наричат най-близките хора от неговия екип и братята му.
Но от всички нации, на които Кристо би могъл да бъде собственост, най-малко собственик е българската.
Проблемът около приемането и приобщаването на Кристо е емблема на символното обезличаване, до което България е доведена. Причината може би е дългото стоене в размагнетизирано поле. С гнусливо отношение към Изтока и с гузно отношение към Запада. Комплексите, позата на зависимо дете, уж нация-бунтар с топла южна кръв, но обременена от наследствен конформизъм. Съмнение в себе си, неувереност, травмирано пристъпване от крак на крак, все на прага, с колебание дали не я взимат за провинциален натрапник или храненик.
Непознаването на биографията на Христо Явашев и нежеланието да се опознае и приеме философията на творчеството му, това е проблем далеч извън художествените теми.
Животът и изкуството на българския артист Кристо е начин на високо, символично и практическо справяне с нашите трудни наследства. Справянето или поне усилието за справяне са признак на зрялост. Преди всичко зрелостта на артистичния и интелектуален елит на България.
