0
236

Лек срещу реализма

„Лудият от площад „Свобода“, Хасан Бласим, превод от арабски Мая Ценова, издателство „Жанет 45“, поредица „Кратки разкази завинаги“, 2015

hb_hole (1)
Photograph by: Katja Bohm

„Светът е просто хипотетична кървава приказка, а всички ние сме убийци и герои“, пише иракският писател и кинорежисьор Хасан Бласим, който днес живее във Финландия. Може би по този начин – като кървави приказки, трябва да се четат и разказите от сборника му „Лудият от площад „Свобода“. Те са написани на арабски, но излизат първо в превод на английски, а после и на финландски, италиански и полски. В съкратен вид тази книга е публикувана и в Ливан през 2012 г., но по-късно е забранена в арабските страни. Ето защо.

Freedom1Историите на Хасан Бласим са на ръба на документалното писане, но сякаш то не им е било достатъчно и за да се превърнат в истинска литература, Бласим е подсилил нещата – към ужаса е добавил нов ужас, към него – огромно количество черен хумор, и накрая – солидна доза ирония. Като през цялото време е увеличавал дозата, така както се преписва антиотрова.

Получили са се брутални истории за екзекуции, масови убийства, отвличания и рязане на глави, за пресичане на граници и атентати. Фантастични разкази, които обаче не повтарят вестникарските заглавия, а са разказани от първо лице, защото някъде там има хора, които така живеят. Истината е, че тези истории не са лесни за четене, но в тях има и поезия, и нещо от арабската разказваческа традиция, която не ти позволява да спреш преди да стигнеш до края на приказката. Още повече, че историите звучат болезнено истински. Което обаче не пречи на Хасан Бласим да има сила да се шегува с всичко.

Героите на иракския писател са събирачи на трупове по пазарите, бежанци, войници, влюбени момчета, шофьори на линейки и мъже, които приемат аранжирането на мъртвите тела като изкуство. Те са и жертви, и насилници. И въпреки жестоката действителност, те продължават да правят опити да бъдат нормални.

„Всеки от обитателите на Центъра за прием на бежанци има две истории: едната реална, другата – за архива.“ Това е началото на разказа „Архиви и реалност“ на Бласим. Тези две истории обаче са като ключ към нормалността – докато истинската история не може да бъде променяна, всеки има правото, пък и възможността да пренаписва другата история – не толкова да я прави по-лека или по-лесна за харесване, колкото да си даде сметка, че това е един от хилядите варианти, които биха могли да се случат. Сигурно така личната история се превръща в градивен материал, нещо, което може да се променя и да прави света наоколо по-нормален. Пък и зад фантастичните истории се чувстваме по-защитени.

„Можеш да направиш от продавачката на риба космически кораб, който се рее във Вселената, или да превърнеш патладжана в урок по философия. Важното е да наблюдаваш достатъчно дълго – като човек, който съзерцава от балкона собственото си самоубийство. Също така е важно да притежаваш фантазия – не показна, но цинична и пределно сериозна, както и да имаш дух на агонизиращ аскет“, казва един от героите на Хасан Бласим от разказа „Пазар на истории“– писателят, който цял живот пише истории за близкия пазар и накрая се превръща в разказ, който някой друг ще разкаже.

Допускам, че Бласим работи по друга формула – той приема, че ни трябва този ужас, за да се оттласнем от кошмара и да спрем да вярваме, че всичко това е възможно. Така, както не вярваме, че Грегор Замза действително се буди една сутрин и вижда, че се е превърнал в огромно насекомо.

Разказите от „Лудият от площад „Свобода“ могат да се четат като фантастични и гротескови истории, но също така и като абсурдни приказки. Те не искат да бъдат харесвани, не настояват за съчувствие, не ни карат да плачем над тях, те са прями и по-скоро ни припомнят въпроса – не е ли всеки ужас абсурден? И не се ли оказва свободата най-голямата лудост?

Не е изненада, че животът на Хасан Бласим е достоен за роман – роден е в Багдад, пише поезия, присъства на публични екзекуции, учи кино. Преди 17 години бяга в Кюрдистан, а оттам поема дълго пътуване към Европа и му трябват четири години, за да достигне до Финландия. Но както се случва с един от героите му в разказа „Карлос Фуентес“ – роденият в Ирак Селин Абдул Худейн, общински работник в бригадата по разчистването на отломките от бомбените атентати, дори да избягаш на другия край света, дори да научиш бързо езика и да приемеш друга самоличност, никога няма гаранции, че миналото и кошмарите няма да те достигат.

Между другото – в българския предговор Хасан Бласим описва една лична история от срещата си с българските граничари на турско-българската граница. И е въпрос на гледна точка коя история предпочитаме – истинската или тази за архива.

 

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статияЕхо
Следваща статияМоже би нова вълна