1
2163

Музика от безмълвието

Arvo_Part

В музиката на Арво Пярт живее опитът на страданието и спасението, преди всичко на източното християнство. Със своя музикален език Пярт се стреми да преодолее разобщението на човека от Бог.

В Звезда на изкуплението[1] Франц Розенцвайг описва музиката като „път към мълчанието”.[2] От света на шума тя отвежда в онова неподвижно, сякаш „надвременно” настояще, определено като Presence. То определя не само литургичното пеене, за което говори Розенцвайг, но и новата музика: „музиката е прекъснато мълчание. Всяка нота, докато възниква и докато умира, остава в диалог с мълчанието.”[3] За Георг Щайнер, от когото е този цитат, сред човешките изкуства музиката е в най-голяма близост до Сътворението.[4]

Арво Пярт се изказва съвсем рядко и плахо за музиката, но и той я свързва с мълчанието и Сътворението. За Tabula rasa (1977), един от своите ранни шедьоври, Пярт отбелязва: „Когато говоря за мълчание, имам предвид онова „нищо”, от което Бог сътворява света”[5]. Музикалното кредо на Пярт гласи: „Зад изкуството да свържеш два-три тона се крие една космическа тайна”[6]. Ала преди Пярт да открие музикалния език, който му изглежда подходящ за тази тайна, минава време. Творчеството на един композитор не се създава без определени предпоставки. В съприкосновение с написаната от него музика, в творческо общение и критическо отстранение той изучава изкуството на свързването на тонове и така открива своя стил, „езика на своя занаят”[7].

Арво Пярт е роден на 11 септември 1935 г. в Пайде, Естония. Израства в градчето Раквере, източно от Талин, където получава основно музикално образование между 1946 и 1953 г. От 1957 до 1963 г. Пярт следва в талинската консерватория, сред преподавателите му е Хайно Елер, „бащата” на естонската музика. Още по време на следването си Пярт създава своите първи композиции. Става дума за клавирна музика в неокласицистичен стил, вдъхновена от Шостакович, Прокофиев и Барток. През 1960 г. Пярт пише Некролог, първото си оркестрово произведение: възпоменание за жертвите на Шоа. С произведението, написано в сериална техника, Пярт застава на върха на музикалния авангард в Съветския съюз. Тъй като в началото на 60-те години 12-тоновата музика и сериализмът се смятат за израз на „западен декаданс”, Некролог, чиято премиера е през 1961 г. в Москва, среща силна съпротива сред комунистическите културтрегери.

Произведението Верую изповядване на християнството

След следването си Пярт експериментира с пунктуализма, алеаториката, техниката на колажа и музикалния цитат. Между 1963 и 1966 г. бързо създава поредица от произведения: Перпетуум мобиле (1963), Музика силабика (1964), Първа и Втора симфония (1963, 1966), Колаж на тема B-A-C-H (1964), както и За и против (1966). Най-необичайното произведение от онова време е Солфеджио за смесен хор (1964). То вече позволява да се разпознае музикалният език, който по-късно ще направи Пярт световноизвестен.

Четири години по-късно се стига до т.нар. скандал с Верую. Под диригентството на Нееме Ярви на 6 ноември 1968 г. в Талин е изпълнена премиерно творбата на Пярт Верую за пиано, хор и оркестър. Този път вече не композиционната техника провокира режима, а откритото изповядване на Христовата вяра от Пярт, което в контекста на тогавашния държавен атеизъм е смело свидетелство за вярата. Конфликтът с режима се изостря. Вече не може да се пренебрегне фактът, че музиката на Пярт в края на краищата е религиозна. Неговото първо Верую, написано в колажна техника, е много лично и изповедално. Тоналното начало Credo in Jesum Christum, което същевременно е и завършек на произведението, сигнализира, че Верую не е творба, написана за литургична употреба. Текстова основа на атоналните части в средата съставляват критичните думи на Иисус към принципа на възмездието: „… да се не противите на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата” (Мат. 5:39).

Верую на Пярт се основава на Прелюдия в до мажор от Бах от първата тетрадка на цикъла Добре темперирано пиано. С мощната си конфронтация на тоналност и атоналност, както и с интензивната музикална техника на цитата то се явява връхната точка и същевременно краят на първия период от творчеството на Пярт. Освен това то маркира един рязък прелом в неговия живот: всичко, което дотогава е създал, му изглежда безсмислено. Преситен от конструктивизма, той за дълго време престава да композира. Кризата не е само музикална, а и духовна. В съответствие с естонската традиция Пярт е кръстен в лутеранството. По време на своята криза той се обръща в православието и преминава в Руската православна църква.

Пярт интензивно търси нов музикален език. Занимава се с източната и западната литургическа музика, с ранната полифония на Средновековието и Ренесанса, както и с камбанния звън. Най-голямо възхищение предизвиква у Пярт григорианският хорал, който Луиджи Агустони определя като „силна молитва”. Григорианският хорал е наречен на папа Григорий I (590–604 г.) и по времето на строежа на катедралите през XII и XIII век се превръща в самостоятелно музикално събитие в литургията.

Тинтинабули тризвучие като камбанен звън

Единственото авторизирано произведение от кризисния период на Пярт е Трета симфония от 1971 г. Става дума за една преходна творба, повлияна от григорианската хоралова традиция и ранното многогласие, която вече загатва за новия стил на автора. Ала Пярт открива пътя за излизане от кризата след осем години мълчание. На 27 октомври 1976 г. под програмното заглавие Сюита тинтинабули[8] са изпълнени поредица от седем самостоятелни произведения на Пярт: 1. Calix (става дума за музика на Пярт към Dies irae[9]), 2. Modus (по-късно преименувано на Сара беше на 90 години), 3. Trivium, 4. На Алина, 5. Ако Бах би развъждал пчели, 6. Pari Intervallo и 7. In Spe (по-късно преименувано на При реките Вавилонски там седяхме и плачехме). С тези произведения, особено с клавирната миниатюра На Алина, Пярт намира своя неподражаем музикален език. Ражда се музиката на тинтинабули.

Думата произхожда от латинската tintinnare – звъня, съответно от tintinnabulum – звънец, камбана.[10] Камбаната в готическите катедрали символизира често музикалния инструмент, удрян от изкуството на музиката, изобразявано като дама. В преддверието на катедралата във Фрайбург има една-единствена камбана, в катедралите на Лаон и Оксер се удрят пет и съответно три камбани. Езикът на Арво Пярт е музиката на тризвучието, което наподобява камбана.

„Открих – казва Пярт, – че е достатъчно да се изсвири само един-единствен тон. Този един тон, тишината или мълчанието ми вдъхват спокойствие. Работя с малко материал, с един глас, с два гласа. Строя с най-примитивен материал, с едно тризвучие, с една определена тоналност. Трите тона на едно тризвучие въздействат като камбана. Затова го нарекох тинтинабули.”

Пробивът на музиката на Пярт идва с премиерата и изпълнението на вече споменатия двоен концерт Tabula rasa (1977) за две цигулки, виола, струнен оркестър и подготвено пиано от Гидон Кремер, Татяна Гринденко и Алфред Шнитке в Талин. Tabula rasa с гениалния синтез на ludus и silentium, игра и тишина, е родена от копнежа на Пярт по чистия тон, до който вероятно най-много се доближава звукът на една камбана. След раждането на стила тинтинабули партитурите на Пярт са изтъкани от гласове на камбани, особено видимо в Кантус в памет на Бенджамин Бритън (1977).

Днес Арво Пярт е един от най-изпълняваните живи композитори. Многобройни отличия и награди удостоверяват голямото международно признание, което е получила неговата музика. Сред тях са Classical Brit Award, музикалната награда на Америка „Композитор на годината”, Европейската награда за църковна музика и титлите почетен доктор, две от които в Сидни и Дърам. През ноември 2007 г. му е присъдена международната награда „Брюке” на град Гьорлиц, а през 2008 – датската музикална награда „Леони Сонинг”.

Бьорк интервюира Арво Пярт (във втората част на видеото, което е част от продукция на BBC).

Християнски музикален свят

Музиката на тинтинабули е нов феномен, който според диригента, певец и композитор Пол Хилиър много трудно подлежи на анализ с обичайния музикално-научен инструментариум. Заради архаичната звучност на музикалния език на Пярт, неговия религиозен характер и сакралната аура, която го обкръжава, отпадат първоначални определения като „минималистична музика”. С няколко изключения като Силабическа меса и Берлинска меса, музиката на Пярт не е предопределена за литургична употреба, а за концертно пространство и там тя среща вече над 30 години световен успех.

Ала написаната от Пярт музика би била погрешно разбрана, ако я наречем само „духовна” или дори причислена към една религиозност без Бог. За разлика от музиката на будиста Филип Глас светът на Арто Пярт е повлиян из основи от християнството. В Москва програмно са изпълнени Верую и Сума (1977), музикално въплъщение на голямото Верую на латинската меса за четири гласа. Пярт представя често изпълняваната версия на Сума за струнен оркестър през 1991 г. Също от 1977 г. е произведението Fratres, което в редакцията си за струнен оркестър и ударни (1991) получава може би своето най-голямо въздействие. Заглавието на произведението не намеква за съчетаването на гласовете, а трябва да се разбира в дълбоко религиозната му семантика.[11]

Религиозната тематика на произведенията утежнява все повече положението на Пярт в Съветския съюз. Откритото изповядване на християнската вяра, както и музикалното му верую са трайно несъвместими с комунистическата диктатура. На 18 януари 1980 г. Пярт емигрира със съпругата си Нора и децата. Отпътуването, планирано за Израел, обаче отвежда Арво Пярт във Виена при неговия издател, международното музикално издателство Universal Edition. Една година по-късно Пярт отива в Берлин със стипендия на Германската служба за академичен обмен DAAD, където основно живее и до днес.

Православна духовност и римска литургия

В същата година Пярт се запознава с архимандрит Софроний Сахаров (1896–1993) от манастира „Св. Йоан Кръстител” в Есекс. Софроний, наред със св. Силуан Атонски (1866–1938), е сред най-големите руски православни мистици на ХХ век. Софроний се превръща в духовен баща, старец, на Арво Пярт. Израз на близостта на Пярт до мистичната традиция на православието е Песен на Силуан (1991) за струнен оркестър. Основа на произведението е един текст на монах Силуан, който през 1988 г. е канонизиран от Руската православна църква. Вълнуващата начална строфа на текста: „Душата ми жадува за Бога…” отвежда към Псалм 41.

Вдъхновени от православната вяра са и Два славянски псалма 117 и 131 (1984), Псалм за струнен квартет съответно струнен оркестър (1985/1991/1992), Трисагион за струнен оркестър (1992, 1994), Триод за смесен хор а капела (1998) по текстове от едноименната литургическа книга със служби за великопостните седмици и накрая Литания (1994/1996) и Покаен канон (1997). С Литания за соло квартет, смесен хор и оркестър по молитвите на св. Йоан Златоуст за всеки час от деня и нощта Пярт се завръща повече от две десетилетия след своята Трета симфония (1971) към големия оркестър. Покайният канон за смесен хор а капела, изпълнен за първи път през 1998 г. за 750-годишнината на Кьолнската катедрала, е най-дългото произведение на Пярт, повече от 90 минути. Това е църковнославянски покаен канон, заради своята силно изразена мистичност той се смята за едно от най-прекрасните произведения на Пярт.[12]

Въпреки че естетическата чувствителност на Пярт е отчетливо повлияна от източната духовност, той е открил музикалните си изразни форми преди всичко в текстове на римската литургия. Още в годината на емигрирането си той пише страстното произведение De profundis (1980). Други характерни примери са Te Deum (1985/1992), Stabat Mater (1985) и накрая Miserere за хор и струнен оркестър (1989), където влиза музиката към Dies irae (Ден на гнева) от 1976 г. Пярт пише музиката към три от четири (по-късно пет) секвенции на Missale Romanum от 1570 г. (Victimae paschal; Veni Sancte Spiritus; Lauda Sion; Dies irae; Stabat Mater, 1727).

Сред музикалните произведения на Пярт върху латински литургически текстове са също Magnificat (1989), Nunc dimittis (2001), Salve Regina (2001/2002) и Берлинската меса за хор и струнен оркестър (1990/2002), която обхваща допълнително към ординария една факултативна секвенция Свети Дух и два възгласа Алилуя (1990/2002). От тези творби на най-голяма популярност сред хоровете по света се радва Magnificat. Пол Хилиър пише за акапелното произведение, че е „превъзходен пример за дарбата на Пярт да обхваща същността на един текст и да изразява неговото значение – както изглежда – в един-единствен миг на вдъхновение”[13].

Едно необикновено произведение е малката кантата Dopo la vittoria (1996/1998) за смесен хор а капела. За основа на произведението, чиято премиера е на 1600-годишнината от смъртта на св. Амвросий Медиолански, е един текст от публикувана през 1902 г. в Санкт Петербург книга за историята на църковното пеене. Текстът напомня за окончателната победа над арианите и възникването на химна Te Deum laudamus.

Наред с православната и латинската традиция Пярт има интензивна връзка и с англиканската традиция. За 200-годишнината от рождението на Джон Хенри Нюман е изпълнена премиерно композицията на Пярт Littlemore Tractus за смесен хор и орган (2001). Текстовата основа е откъс от проповедта Wisdom and Innocence, която Нюман държи върху Евангелие от Матея 10:16 в Литълмор през 1843 г. още преди преминаването си към Католическата църква.

С Orient & Occident за струнен оркестър, чиято премиера е в годината на Милениума в Берлин, Пярт се отваря и за извънхристиянски религиозни и музикални традиции. В този случай Пярт хвърля мост между културите, разчетен от някои като „интеркултурен знак за мир и помирение”. Ала хвърленият от Пярт мост произхожда от библейската и християнско-литургическата традиция, която е и в началото на музиката на тинтинабули.

Никой жив композитор не придава такава тежест в своите произведения на текстове от Светото писание, както Пярт. Да назовем само като примери: Passio Domini Jesu Christi secundum Johannem (1983), I am the true Vine (1996), The Beatitudes (1990), както и голямата хорова и оркестрова творба In Principio по Иоан 1:1-14 (2003). Особено място в творчеството на Пярт заемат, също както в григорианското пеене, произведенията по псалми. Пярт пише музика по псалми на църковнославянски, латински, английски и испански език (41, 42, 50, 94, 120, 121, 129, 136)[14].

Мъка и копнеж

Пярт многократно се посвещава на псалми 41 и 42, които кръжат около мъката и копнежа, последно под заглавието Como cierva sedienta за женски хор, соло сопран и голям оркестър (1988). За началната строфа на Псалм 41 („Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе!”) Пярт пише:

„Душата ми” в Давидовия псалм е нашата всеобща душа, нашият жизнен път – път, изпълнен със страдание и драматизъм, път между утешението и крайното отчаяние, който може да стигне до битка с Бог, път, който въпреки това е изпълнен с копнеж по Него”[15].

Como cierva sedienta e сред поредица произведения, в които Пярт тематизира човешкия опит с греха, страданието и смъртта. Освен назованото произведение трябва да се припомнят преди всичко De profundis (1980), Miserere (1989) и Lamentate (2002). Lamentate за пиано и оркестър е вдъхновено от една монументална скулптура на бог Марсий в Тейт Модърн в Лондон. Митът за Марсий разказва за поражението и края на свирещия на флейта полубог Марсий. Митът не е насочен срещу изкуството, а срещу артиста, чието творчество не е израз на смирението, в което Пярт вижда предпоставка за композирането. В книгата Тинтинабули – бягство в доброволна нищета Пярт пише: „Ако нищо не може да бъде написано, знай своето място… Ти си никой и пиши”[16].

Lamentate, чиято премиера е в Барселона, е едно от най-въздействащите произведения. Който го чуе и има чувствителност за настроението, което музиката предизвиква, ще разбере вълнуващите думи на Пярт за Lamentate.

„Смъртта и страданието са въпроси, които занимават всеки човек, роден на този свят. От това как той за себе си отговоря (или не отговаря на този въпрос), зависи неговата позиция в живота – дали съзнателно, или несъзнателно… И така аз написах елегия, едно ламенто, не за мъртвите, а за нас, живите, които сами, всеки за себе си, трябва да решим този въпрос – за нас, които трудно се справяме със страданието и отчаянието на света.”[17]

Lamentate прозвучава за 70-годишнината на Арво Пярт (2005) заедно с музикалната творба по ранносредновековната мирна ектения Da pacem Domine (2004). С изпълнението на двете произведения възниква един значим музикален документ. Елегията на Пярт придава на скръбта, която тегне като сянка над нашето смъртно съществуване, същия първичен музикален израз, както мирната ектения – на човешкия копнеж по мир и спасение. Двете произведения показват, че от създаването на тинтинабули Пярт последователно развива своя музикален език с все по-голяма интензивност на музикалната чувствителност и още по-широка техника на композирането.

Музиката – език на молитвата

В музиката на Пярт живее опитът на страданието и спасението, преди всичко на източното християнство. Със своя музикален език Пярт се стреми да преодолее разобщението на човека от Бог. Пол Хилиър я сравнява с музиката на исихазма, чиято цел е „вътрешната тишина”, исихия, която се постига чрез медитативната практика на непрестанната молитва. В края на краищата музиката за Пярт, както за много композитори преди него, е език на молитвата. В своята концентрирана чистота и в своя покой музиката на Пярт напомня за литургическото звучене.

Светата литургия, когато е отслужена тържествено и с респект пред нейния естествен ритуален облик, притежава неповторима красота. Това се отнася не само за блестящата във висша степен източна литургия, но и за римската литургия с нейната класическа форма. Както своята източна посестрима, и римската литургия се стреми да е отражение на небесната литургия.

Самият Пярт свързва създадения от него музикален език с музиката на ангелите и чрез нея с небесната литургия:

„Размишлявах какво означават думите: Pleni sunt coeli et terra majestatis tua (Небето и земята са пълни с Твоята слава). Това всъщност е тази ангелска музика, която винаги е съществувала, която Моцарт е чул и записал; тази ангелска музика, която светите монаси са записали и която днес се пее в църквата. Такова нещо човек не може сам да създаде”[18].

Подобни думи казва Тома от Аквино за науката на теологията, която той сравнява с изкуството на музиката, смятана през Средновековието за математическа дисциплина. Музиката създава основата на архитектоничната концепция на средновековната катедрала. Тук се забелязва влиянието на платонизма, който вижда космоса подреден според музикалните хармонии. Както музиката предполага аритметиката, така за Тома теологията се основава на scientia Dei et beatorum[19]. Дял в тази scientia теологията печели чрез Божественото Откровение.

Един стар коледен текст, който е взет от Sapientia Salomonis и днес се употребява в римската литургия като introitus (вход), описва това Откровение с образа на Божественото Слово, което слиза от небето в най-дълбокия час на мълчание: „Защото, когато тихо мълчание обгръщаше всичко, и нощта в течението си бе стигнала до средата, слезе от небето, от царствените престоли, всред гибелната земя всемощната Твоя дума като страшен воин”[20].

От това Слово музиката на Пярт, музиката на тинтинабули, е пропита и до днес. Неговата сакрална музика е теология във формата на музикална поезия. Тя отвежда слушателя в безмълвието, където той може да долови един друг глас, различен от човешкия.

Б. пр.: През 2014 г. естонският композитор Арво Пярт, който е сред най-изпълняваните автори на съвременна музика, получи престижната японска награда Премиум империале, сравнявана с Нобеловата награда, но в сферата на изкуствата. „Неговото творчество се отличава с мощна духовна аура”, е един от мотивите на журито.

Превод от немски: Людмила Димова

Текстът е публикуван в бр. 95/2014 на сп. „Християнство и култура”

Проф. Хелмут Хопинг (род. 1956 г.) е професор по догматика и литургика в Теологическия факултет на Университета във Фрайбург. Текстът е публикуван в списанието за християнска култура, издавано от йезуитите, Stimmen der Zeit (т. 225 (2007), бр. 10, 666-674).

 

 


[1] Звезда на изкуплението е основното произведение на философа и немски историк Франц Розенцвайг (1886–1929), превърнало се в класическо произведение на немската философия на ХХ век. Б. пр.

[2] Срв. F. Rosenzweig, Stern der Erlösung (Frankfurt , 1988) 217-220, 273-277, 399-406, 412-415; срв. Th. Eicker, Einsäen der Ewigkeit ins Lebendige: Impulse der Ästhetik Franz Rosenzweigs für eine Theologie gottesdienstlicher Musik (Paderborn 2004) 308-312. Б. а.

[3] Срв. G. Steiner, Grammatik der Schöpfung (München 2004) 135.

[4] Срв. G. Steiner, Von realer Gegenwart. Hat unser Sprechen Inhalt? (München 1990); от същия автор, Sprache u. Schweigen (Frankfurt 1969).

[5] A. Pärt, Tabula rasa, в: Melos 47 (1985) 98-99, 99.

[6] За музиката на Пярт срв. P. Hiller, Arvo rt (Oxford 1997); C. Gröhn, Dieter Schnebel u. Arvo rt: Komponisten als Theologen (Berlin 2006); Arvo Pärt, Die Musik des Tintinnabuli-Stils, hg. V. H. Conen (Köln 2006).

[7] I. Strawinsky, Musikalische Poetik (Poetique musicale). Sechs Vorlesungen u. ein Epilog, Harvard University 1939/ 40, в: Schriften und Gespräche, Bd. 1 (Mainz 1983) 173-256, 215.

[8] Срв. H. Conen, Annäherung an den Kern der Musik. Systematische Anmerkungen zur Poetik Arvo Pärts, в: Arvo Pärt. Die Musik des Tintinnabuli-Stils (A. 5) 19-97, 24.

[9] Ден на гнева (лат), химн, част от католическата меса на Реквиема, написан от францисканския монах Томазо от Челано (1200–1260). Б.пр.

[10] Курт фон Фишер смята, че в tintinnabuli (-i вместо -a) е открил грешно образуване на мн. ч.: срв. ZurJohannesPassionvon Arvo Pärt, Kirchenmusikalisches Jahrbuch 75 (1991) 133. Но означението tintinnabuli може да се прочете правилно като генетив, а именно като музиката на тинтинабули. Б. а.

[11] Fratres – лат. братя. Б. пр.

[12] За Покаен канон композиторът получава Грами в категорията „Най-добро съвременно произведение”. Б. пр.

[13] P. Hillier, Booklet zu Da pacem (Harmonia Mundi 807/401), 25-26.

[14] Според Книгите на Свещеното писание на Вехтияи Новия завет, издадениотСв. зинодна Българската църква, София 1992 г.

[15] A. Pärt, Booklet zu Orient & Occident (ECM Series 1795), 19.

[16] A. Pärt, Tintinnabuli – Flucht in die Freiwillige Armut. – Sowjetische Musik im Licht der Perestroika, hg. v. H. Danuser, H. Gerlach, J. Köchel (Laaber 1990), 269-270.

[17] A. Pärt, Booklet zu Lamentate (ECM Series 1930), 4.

[18] R. Brotbeck u. R. Wächter, Lernen, die Stille zu hören. Ein Gespräch mit dem estnischen Komponisten Arvo Pärt, Neue Zeitschrift für Musik 151 (1990), H. 3, 13-16, 15.

[19] Срв. Thomas von Aquin, STh I, q.1, a.2.

[20] Прем. Соломонова 18, 14-15: Cum enim guietum silentium contineret omnia, et nox in suo curso medium iter haberet, omnipotens sermo tuus, de coelo a regalibus sedibus… prosivilit (Nova Vulgata).