0
6020

Мъжка задушница

поп Минчо Кънчев

„Мъжка задушница“ от Емил Бонев по романа „Видрица“ на поп Минчо Кънчев, режисура Емил Бонев, сценография и костюми Виолета Радкова, музика Пламен Мирчев-Мирона, моноспектакъл на Николай Урумов с участието на Светла Петкова, ДТ „Сава Огнянов“ Русе, премиера на 28 октомври 2019 г., софийски гастрол в театър „Българска армия“ на 2 февруари 2020 г.

„Мъжка задушница“ е театрално събитие.

То дължи себе си най-напред на Емил Бонев, който дестилира разпрострелите се върху 2200 страници спомени и размишления на поп Минчо Кънчев (1836–1904), за да ги сведе до текст от общо 22 листа, оставайки при това верен на оригинала.

Самият поп Минчо тълкува заглавието: Видрица е каче с железни дръжки, побиращо 6–7 литра вода, каквото носят през рамо циганките, обикаляйки по къщите да просят. Такива са и неговите записки, по невъобразим начин въвели в себе си кого и какво ли не, извървяло се през живота му, давайки основания на всички придавани му определения – от „лудак“ и „смахнат поп“ през „безумен революционер“ до „велик патриот“ и „светец“.

Бонев следва само биографичната линия с нейните възходи и падения – от кашмерното детство в Арабаджиево и семейните криволици, през даскалъка и свещенството, революционното конспириране, годините на заточение и битието в свободна България.

Текстовият концентрат съхранява своеобразието на този „чешит“ с непрестанното му смесване на ниско и високо, глуповато и интелектуално, смешно и трагично. Резултатът е добре построена партитура за сценично действие. Спектакълът, несъмнено постижение на Емил Бонев, е триумф за Николай Урумов.

Оказва се, че текстът на Бонев е завършен през 2009 г. и още по първоначален замисъл ролята е предназначена за Урумов. Едва през 2019 г. разбират, че могат – единият да го постави, а другият да го изиграе. Днес признават тогавашния си усет, че не са били готови да го качат на сцена, че са имали нужда от време за движението към него.

В свои интервюта Урумов говори за подготовка, за период на чакане и узряване. С право. Той бе приет от театралната и филмовата публика с първите си изяви и от три десетилетия е в редицата на успешните български актьори, имайки зад гърба си вече огромно число роли. Но Урумов е от породата на мислещите и самокритични артисти, способни да се учат – колкото от успехите, толкова повече от грешките си.

Комедийният му талант беше забелязан още в самото начало. През 90-те години той бе избиран да играе роли в спектъра между простоватото и просташкото. Справяше се с тях най-вече чрез изобретяване и разработване на разнообразни „трикове“, на технически приспособления, бързо предизвикващи зрителския интерес. Внимателният поглед улавяше обаче, че остава външен, повече показващ, отколкото нещо друго.

Постепенно той започна да „прибира“ образите си, да намира вътрешни им конфликти, да вижда в тях драматизъм и даже да им го надгражда, все още обаче вървейки към същината на театралното. В едно скорошно интервю („Стандарт“, 24.12.2019) неслучайно твърди, че преди десет години не би могъл да „изживее трагиката на образа“: „Щях да изиграя представата си за героя – и нямаше да бъде толкова истинско“. И още: „Косата ми побеля малко повече, шамарите от живота са ми малко повече. Мога да понеса драматизма на героя. Подготвен съм за него“.

Сега Николай Урумов е на ниво, от което е способен да бъде едновременно органичен и саморефлексивен, постигнал е строго дисциплиниране на своя талант и верен усет за мяра. Смея да твърдя, че навлиза в етап на много високо майсторство и ролята му в „Мъжка задушница“ е най-силното – досега – потвърждение на това твърдение.

В центъра на този успех, настоявам, стои тъкмо безпогрешното следване на мярата. „Разхайтеният“, лишен от вътрешен литературен контрол език на поп Минчо и разказът му, наситен с ирония и несъкрушима самоирония, спонтанно извикват смях, който би могъл да бъде разливан до безкрайност. Бонев и Урумов не го допускат. Открита е точката на удържането – като се започне със стилизирания тракийски диалект и се стигне до психофизичното присъствие на актьора. Постигната е безукорна органична цялост.

Тя им дава възможност да изведат дълбочината в това „просто“ говорене и действане. Да я открият при уж дребните неща с не по-малка сила отколкото при големите, натоварените с отвъдличен исторически и социален смисъл. Смехът никога не е търсен заради самия него, благодарение на което и трагизмът не е плакатен.

Последните десетина минути наистина са заредени с трагизъм. Урумов говори за „катарзис“. Той живее обаче и него така, че финалното, обърнато към съвременниците му поп Минчово: „За тази България ли се бихме? Докога????“ прокънтява интимно, вътрешно в актьора. С което именно разтърсва.

Работата на Николай Урумов е деликатно подкрепена от сценографията и музиката. Прецизно е решението на Пламен Мирчев да се откаже от „консервирана“ звукова среда и да се довери на чисто вокално музициране (Светла Петкова). Изискана е и работата на Виолета Радкова, търсеща максимална декорна пестеливост. Според мен даже биха могли да отпаднат още два-три реквизитни обекта.