Вариант на словото, изречено на 20 март 2023 г. при премиерата на книгата „Персоналистът: Михаил Неделчев“, съставител Пламен Дойнов, „Кралица Маб“ – Департамент „Нова българистика“ на НБУ, София 2022, 474 стр.
Непременно, непременно най-напред трябва да се кажат похвални думи за Пламен Дойнов и съставянето на този том. Той грижливо е събрал текстове за Михаил Неделчев, писани през годините, подредил ги е умно, дори е успял с композиционни средства да тушира повторяемостта на някои автори и техни теми. Мен ме няма в този том. Сам съм си виновен. Не съм публикувал досега текст, специално посветен на Михаил Неделчев. Сигурно затова съм поканен да представя сборника.
Томът обхваща чутовно многообразие от авторитетни гласове. Опитах се да проследя точките на консенсус между тях, на повторение, и то без каквито и да било претенции за изчерпателност. За тези точки ще става дума в моя текст. Ще се позовавам на твърдения, но без да споменавам имена. Не желая да фаворизирам или засягам никого сред авторите.
Почти всеки от тях е разказал как се е запознал с Михаил Неделчев. При мен това стана на две фази. Първото ми виждане на живо е епизод от неговото пътуващо проповедничество, някъде в средата на 70-те години. В Бургас, в препълнена зала с около 500 места, Михаил Неделчев със страстен жест откриваше за нас поета Вен.Тин. За него чувах за първи път. Сега на мястото на родната му къща има паметна плоча.Тя е на около 150 метра от дома, в който преминаха моето детство и юношество, на същата улица. Второто ни запознанство, вече лице в лице, стана в средата на 80-те. В сборника се налага обръщението „бате Мишо“. От самото начало аз му казвам Мишо, въпреки възрастовата разлика между нас, колкото и тя да не личи оптически. Какъв ти „другарю Неделчев“! А как ли би се събрало в устата му „другарю Каприев“?
Лесно е да се забележи, че повечето от авторите в тома, за да не кажа всички, се опитват да го определят чрез оксиморони. Този подход, нека забележа, е адекватен. Мишо е кълбо от многообразни, често уж несъвместими потенции, които влизат в действие и създават плътна мрежа: мрежата Михаил Неделчев, събираща световете в себе си и превърнала се в институция. Ще се опитам да артикулирам няколко базисни нейни характеристики.
Нека тръгнем от заглавието на тома. По екзистенцията си Мишо е радикален персоналист: персона, лице в пълния обем на понятието с всичките му възможни гещалти, с цялата му многоликост. Те пък се реализират (само наглед парадоксално, а всъщност съвсем естествено и органично) чрез перманентното му присъствие в кръгове, немалко от тях създавани или разгръщани от него. Кръгове, съставени от също така силни лица: кръжочни и семинарни, интелигентско-бохемски, литературни, концептуални и академични, политически и граждански в широкия и тесния смисъл на думата. Следването на орбитите на тези кръгове с техните кохезии и дивергенции би разкрило големи дялове от мрежата Михаил Неделчев, макар и далеч не цялата.
Мишо е на първо място и в целия обем на понятието гражданин. Градът е по началото си такава структура, че в него семейната история е най-вече отговорност, апел към съвестта. В града аргументът „синя“ или каквато и да е там кръв не работи. Достойната семейна история, каквато е и Мишовата, е потенциал, който обаче може да остане неразгърнат и тогава тя се превръща единствено в укор към нескопосния наследник. Въпросът в града е ти кой си и какви ги вършиш като гражданин. Оттук следва правомерността на онази му действеност, която някои гледат като хетерогенна. Градът изисква едновременно и плътната частна интимност, и убедителното присъствие на „агората“ – публичното отстояване на всички измерения и ходове, допринасящи за общото благо. Михаил Неделчев е в голяма степен модел за това: и за едното, и за другото ведно.
Гражданинът Мишо Неделчев не е интелигент. Той е интелектуалец, превърнал свободата си в поприще. Разликата между интелигенцията и интелектуалеца следва да е очевидна. „Интелигенция“ е дума, тръгваща от руската социална лексика и не е лесно преводима на всички езици. Интелигенцията е съсловие или прослойка, умна, образована, ерудирана, колективно активна и по същината си конформна, в крайна сметка обслужваща властта. Интелектуалецът е неизменно в единствено число. Дори в групови акции той е самодействен, заемащ привилегироваща гледна точка, критичен в първичното значение на думата: анализиращ нещата безкомпромисно от перспективата на същата тази гледна точка.
Задължителният персонализъм на Мишо, гражданина-интелектуалец, предпоставя по същина една само привидно противоречива позиция. Той е непоклатим патриот; той защитава, понякога с изгарящ плам, достойнствата и ценностите на своето отечество. Заедно с това той е космополит, европеец до последната си клетка (като североамериканската култура е за него очевидно дял от европейската). Това именно не просто му дава възможност, но и му вменява като дълг да подържа погледа си постоянно критичен спрямо девиациите и в близката, и в по-общата перспектива.
„Патриот и европеец“ при Мишо е съвсем естествена единна фигура. Той се ангажира тъкмо с европейския лик на отечеството си и точно като гражданин. Това се вижда с просто око именно в епицентъра на професионалното му осъществяване: литературно-историческия и литературно-критическия му етос. Той отстоява персоналния характер и персоналната същина на културата, включително на литературната култура. В същото време гледа персоналното осъществяване като мрежово: в тесния и широкия обхват на културните кръгове – синхронно и диахронно: в социокултурни, психологически, политически и всякакви опозиции. При това го прави със страст, както не забравят да споменат повечето автори, с мощен личен ангажимент, с личен залог. Затова и в най-скрупульозния академичен дебат Мишо е способен да стигне до най-високия възможен праг на възбудимост.
Възелът за мен в този хоризонт е неговата дистинкция между културите на „юрнатия темпорален прогресизъм“ и „стоическата нормалност“, безостатъчно идентифицирайки се с нея като норма. Тази е перспективата, през която той чете системно литературата от времето на комунистическия режим, която отказва да „нормализира“ в общ план. Но тя може да се разчете и в цялото му гледане към българската литература и култура. Нямам намерение да изреждам изброените в тома имена, стилове, сюжети, тълкувани, представяни, преоткривани от Мишо. Даже за Яворов ще кажа само – Яворов. И ще добавя, че в българската култура мисленето за Яворов, за мегатекста Яворов, винаги ще предполага съ-мисленето му с Неделчев. Във всички случаи, включително при действията по преосмислянето на т.нар. литературен канон, той, Мишо, практикува своето „въвлечено литературознание“: активния ангажимент с настоящето при историческата реконструкция. С историческото си изследване той конструира съвремие, а цялото му присъствие заявява предстоящето, онова, което има да се разгърне. При това всяко негово изследване и говорене има в последна сметка отчетливо автобиографичен характер.
Общо място е определянето му като либерален консерватор в съвременната ни култура. Такъв беше Мишо и при втурването му в сферата на собствено политическото, още преди падането на Стената. Той бе сред възобновителите на Радикалдемократическата партия, той възкреси „Демократически преглед“, който е далеч не само политически колектор. Като политик Мишо действаше от перспективата на ясно дефинирани принципи, базисни за демокрацията, за демократичното мислене и поведение. С радикална нетърпимост към конформизма във всичките му форми, политикът Михаил Неделчев търсеше говоренето лице в лице, често твърде нелицеприятно говорене. Той влезе с устрем в политиката и излезе от политиката на прехода и от самия преход в последна сметка невредим. Защото скочи в тях цялостен, ущърби се, но не се накърни. И напусна политиката с облекчение.
Мишо никога не е изменял на едно: на радикалността. Радикалност и в говоренето, и в действането, включително в литературно историческото говорене и действие. Словото при него е винаги действие: част от акция или самата акция. Той е неуморим автор и инициатор на колективно говорене. Той е дебатиращ литератор, политик, гражданин. Практически всички подчертават неговата диалогичност. Тя е медицински факт. Тук обаче следва да се направят уговорки и да се посочат граници, и то не само в политическата му битност. Един пример: при наша среща, веднага след като се появи „Социални стилове, критически сюжети“ възторжено го поздравих, при което обаче си позволих някаква дребна критична бележка. Беше нещо във връзка с тълкуването му на Елин Пелин, не помня какво точно. И тогава стана тя, каквато стана. Диалогичната търпимост на Мишо има строги иманентни граници.
Устойчиво дефинитивна за него си остава споделената публичност, която той устоява във всичките ѝ форми: дали ще става в разговор на улицата, в дискусия, семинар, конференция, премиера на книга или в каквото и да е. Характерното и силното в позицията му е едновременното удържане на дългата историческа перспектива и на момента, в който тя се осъществява. Затова именно той предпочита говоренето пред писането. Нещо повече: неговите текстове помнят своя устен произход. Дълго време се опитвах да го убедя в нещо и отдавна се отказах да го правя. Монографиите на Мишо имат ясно фиксирана структура, с вътрешна връзка между главите. В същото време той съхранява техния първичен характер на доклади, изказвания, бележки пред конкретен форум, в конкретен момент и аудитория. Аз също имам някакъв опит в жанра „монография“. Като всеки рискуващ с него знам, че тя се структурира от множество изследвания, често представени предварително. По дефиниция това им минало следва да се тушира, то в последна сметка е част от „кухнята“ на изследването. Не и за Мишо: за него кайросът на изричането е системен градивен елемент.
Същото важи и за неговия уж чисто приватен живот, за неговия бит, масово определян като артистичен. Не е пропуснато да се забележи контрастът между аскезата, презрението към лъскавия живот, и щедро пилеещото се бохемство. Отбелязва се страстта му към музиката, с акцент върху авангардната музика на ХХ век, неговото вегетарианство и чашата вино (обикновено бяло, но се споменават още розе, а и червено). Не съм вегетарианец и залягам на червеното. От тази си позиция държа да чукна чашата си с неговата и да му пожелая здраве и несекваща сила. С увереността да го направим и на следващата му кръгла годишнина. Обичам да съм съпътен на големите в българската и европейската култура.
