0
643

Несретната участ на художника

1
Автопортрет, 1904

Размисъл върху житейската и творческа участ на художника Никола Петров (1881-1916), живял в мизерните покрайнини на София, но пресъздал я пръв като европейски, модерен  град.

Според мен Никола Петров е  най-даровитият и единствено роден за художник българин.

Владимир Димитров-Майстора

Една стара романтична представа описва човека на изкуството като самотен и непризнат несретник – един  занесен мечтател и безпочвен идеалист, неспособен да се справи със сложните  житейски проблеми на едно време, което е неизлечимо заразено от груб меркантилизъм и етична безскрупулност. Понесъл мъченическия кръст на своето призвание под безучастните погледи на трезвите и практични съвременници, този несретник твърде рано завършва дните си сломен от равнодушието, мизерията и болестите.

Такъв трагически обречен образ на художника са ни оставили и някои наши майстори на перото и четката от началото на века, почерпили от собствения си живот или от обкръжаващата  среда достатъчно уверения, че това съвсем не е сантиментална измислица, а самата  тъжна реалност. В едно стихотворение от Епически песни Пенчо Славейков го намира за по-нещастен дори от просека и роба: в среднощна доба, невинният отрок е орисан да стане поет; същата участ прокобва и циганката орисница на гусларя Нено в една от известните идилии на Петко Тодоров: Желба да ти не остане – друг късмет теб е отреден. Всички ти ще веселиш, теб няма кой да развесели; всеки ще тебе да слуша, ти няма кого да чуеш;край теб хоро ще вият, по твоя свирня ще хепат, ти стожер насред ще стоиш, нивга хоро не ще люлееш – на себе да се порадваш…

Към поета и музиканта, естествено, не пропускат да прибавят и художника: в началото на 20-те години  на ХХ век Иван Милев ще го изобрази като екзалтиран юноша, върху чиято глава, съдбата – представена с черна забрадка и дълги костеливи пръсти – му поставя трънен венец…

Невъзможно е да не си припомним тази романтическа идея за художника несретник, когато размисляме върху житейската и творческа участ на Никола Петров. Достатъчно е само да се приведат няколко елементарни факта, за да се разкрие покъртителната драма на неговия кратък живот. Тя сякаш започва с постоянната му спътница– бедността. Едва осъзнал се  като член от многодетна фамилия, той трябва да сподели материалното разорение на бащата – дребния кръчмар Петър Воднянски, причинено от коравосърдечен лихвар. Объркано от това бедствие и от мрачните перспективи, които то вещае, семейството бързо решава да облекчи „товара” си като се освободи поне от една „непроизводителна единица”,  изпращайки младия Никола да си изкарва хляба при видинския нотариус, дълго преди да завърши гимназия. Логиката е проста: той вече е проявил дарбата си на рисувач, следователно би могъл да се справи и с ролята на обикновен писар. И докато писарят мечтае посред досадата на канцеларското си всекидневие, майка му е намислила нещо по-солидно и по-респектиращо за него – кариерата на военен! Тя придумва съпруга си да запишат сина в софийското военно училище. Аргументите са неотразими: там подготовката не изисква никакви средства – храната, облеклото и квартирата са осигурени.

Убедително наистина, но сметката била направена без кръчмарския син. Кроткият младеж, спомнил си съветите на своя прогимназиален учител по рисуване Ганчев, охотно се съгласява да замине за столицата, но… за да следва в Рисувалното училище. В писмо той виновно успокоява майка си, че разстоянието между двете училища не е голямо и при нужда, много  лесно би могъл да се прехвърли от едното в другото училище.

6
Народният театър, 1912

Измерено в метри – да, това наистина е било така, но като призвание, разстоянието се оказва буквално непреодолимо – пътят от фуражката с блестяща кокарда, до трънения венец… И оттук нататък мизерията става прословута. За нея говорят всички, които са другарували или учили с Никола Петров: нехигиенични жилища из бедните покрайнини на София, систематично недояждане, протритият несменяем кафяв костюм с провиснали и натежали джобове – в единия е кутията с тютюн махорка, а  в другия – кутията с акварелни бои, безконечни заеми и изтощителните  усилия, за да ги погасява, изпълнявайки най-досадни поръчки, – изобщо,  липсата на всякакви най-елементарни условия за работа… Ето как писателят Стилиян Чилингиров, най- близък приятел и кум на художника, описва последното му жилище в Подуяне:

Заемаше две стаи – една северна и една южна.Северната му служеше и за кухня, и за ателие. И тази къща като къщата на бул.„ Драгоман” беше вътрешна и също като нея направо сложена на земята. Но тук дворът беше толкова мочурлив, че по него крякаха само патици, цапаха нечистата вода със сапуненка отгоре, която протичаше през целия двор и излизаше на улицата, ровеха тинята с човките си и често, любопитни, посещаваха жилището на Коля и оставяха петна по измитите дъски – визитни картички за тяхното посещение. Пред външната постройка, в канавката на улицата, също имаше застояла вода – сапунясала и жабунясала. А самата улица не можеше да се премине — лете от пепел, а зиме от кал, често пъти до над глезените.  Не по-благоустроени бяха и тротоарите, само тук-там посипани със сгурия. По-нехигиенични условия мъчно би могъл да си представи човек. Но Колю беше доволен. Имаше стая със северно осветление, а това не беше малко.

Представете си – това е жилището на художника, когато вече е създал цялото си творчество, когато оставя на българската живопис такива ненадминати, безценни шедьоври като Църквата „Света София”, Народният театър, Площад „Народно събрание”, София зиме, Лъвовият мост, Пожънати ниви,Чепеларе, Пещерски ливади…, – всеки един, от които днес би му осигурил спокойно и трайно благосъстояние!

5
Лъвов мост, 1911

* * *

Затънал в отчайваща немотия, какви начини е можел да измисли младият идеалист, за да я преодолее? Видяхме вече как той отхвърли външно привлекателната, но чужда нему перспектива за военна кариера; как десетина години по-късно отхвърля и възможността да се ожени за богата попска щерка, предпочитайки една бедна, полуграмотна домашна шивачка, само защото се е страхувал от един социално неравностоен брак. Тогава какво му е оставало? – Оставало му е всъщност, при тогавашните условия, най-несигурното: да уреди живота си чрез онова, което винаги е поставял над всичко – чрез изкуството. И в тази си амбиция той влага изключително старание и трудолюбие. Дъщерята на художника пази и днес негови подробни записки по история на изкуството, добросъвестни рисунки по анатомия с латински обозначения и една дебела тетрадка по конструктивна перспектива, изпълнена със сложни задачи и коректно решени чертежи, предполагащи умозрителни изчисления. Като прибавим към това многобройните етюди на глави и голи тела, изпълнени с молив, креда, акварел, туш или масло, ще се изправим пред любопитния и дори парадоксален факт: защо с такова искрено и прилежно усърдие младият Петров е трупал знания, от които бъдещият новатор в нашата живопис едва ли е могъл да извлече някаква съществена полза?

И дори, помогнаха ли му да реши навреме проблема за своето образование и като естествена последица от това да има поне един относително по-стабилен професионален статут? – Нищо подобно. Тъкмо материалната нищета го е принуждавала да прекъсва многократно академичното си обучение и непрестанно да го подновява. Той, който е копнеел да се отдаде изцяло на живописта, тъй както сам я  разбира – като свободен израз на личността на художника и  на неговите най-съкровени мисли и чувства – трябвало е да изпълнява просто за хляба, всевъзможни поръчки за илюстрации, винетки, декори, икони и дори тапети, при които често недоученият инвеститор е смятал като свое право властно да налага волята и вкуса си. Владимир Димитров-Майстора съобщава в едно свое писмо: Отивам в един от горните салони на Академията, дето работеха икони. След като прегледах общо работите, спрях се до Никола Петров и казах, че никога няма да правя икони, а той отговори:  А хлеб наш насущний?…

Естествено, че на Майстора не му е било никак трудно да взема подобни решения, защото както се знае, имал е поне за известно време осигурена стипендия от кюстендилските му меценати; но за Никола Петров, комуто са липсвали средства да си плати дори таксата в Рисувалното училище, (опрощавана му с безконечни „свидетелства  по бедност”), въпросът за „приложна” работа е бил и „въпрос на живот и смърт”. Имаме всички основания да предположим, че за нея именно той е бил принуден да отделя много повече време, отколкото за любимата си живопис. Нищо чудно следователно, че започнал следването си през есента на 1898, той ще го завърши 15 години по-късно, през 1913 – три години преди смъртта си. Всъщност дипломата му е била необходима, за да вземе учителска длъжност, която би му гарантирала скромни, но сигурни материални ресурси и повече спокойствие за творческа работа.

На пръв поглед това изглеждало лесно осъществимо: твърде рано художникът е получил обществено признание за своя талант; отзивите на критиците – доколкото тази дейност е значела нещо– са били много благоприятни, а понякога дори и възторжени; картините му се откупували сравнително редовно, макар и най-често на „магарешка цена” (както той обичал да се изразява) и дори през 1911 на международната изложба в Рим, (по случай 50-годишнината от освобождението на Италия) платното му Лъвовият мост е било наградено и откупено – една много висока чест, оказана само на 160 измежду близо10 000 участници. Ала изглежда, че тъкмо тези успехи са предизвиквали добре известната стихия – завистта, и  вместо да ускорят уреждането на неговото битово състояние, непрестанно са го осуетявали, а може би и утежнявали: колкото по-бляскаво се  разкривало дарованието му, толкова повече „старите влъхви” от Рисувалното училище, сиреч някои от неговите преподаватели, се опитвали на всяка цена да го омаловажават и поставят в сянка. Усещайки неговата сила и смутени от неудобното положение, в което ги е поставял със своите великолепни произведения, те са измисляли всевъзможни начини, за да му докажат, че въпреки всичко той си остава недоучен младеж; на пролетните и есенните изложби неговите картини обикновено са били поставяни в най- неугледните ъгли на залите, за да не бият на очи – доста стар, но все още използван трик. В своите Спомени Никола Танев възпроизвежда един разговор с вече смъртно болния художник, станал през 1915 в уредената  съвместна изложба на двете съществуващи тогава дружества – Дружество на художниците в България и Съвременно изкуство:

Никола Петров ме предупреди да се пазя от старите влъхви, които нареждат винаги работите по стената така, че те да бъдат на лично място, а хубавите неща на другите да бъдат скрити. „Ето виж ги и сега — добави той, привличайки ме в един ъгъл, откъдето се виждаше манипулацията по нареждането – моята работа  са я поставили на най-видно място. Тя там е много добре. Но това са направили само сега, за да ми замажат очите. А в последния момент, преди откриването на изложбата, винаги под някакъв претекст, разреждат всичко и си нареждат своите работи добре…; гледат да убият хубавото, за да може що-годе да изпъкне тяхното.

4
Църквата Света София

* * *

Разбира се, тази форма на подценяване, колкото и да е неприятна, все пак не е била най-потискащата. Очевидно художникът по-дълбоко е изживявал  опитите да бъде елиминирано неговото участие в изпълнението на по-значителни, респективно по-доходни поръчки. Не ще и съмнение, че и тук „старите влъхви” благоразумно са си запазвали лъвския пай за себе си, принуждавайки Никола Петров да обира трохите от трапезата им. Моралното угнетение от това пренебрежение се е допълвало и от рискованите за неговото крехко здраве условия за работа, при които не по своя воля е бил поставян. Чилингиров ни е оставил ценно описание на трудовата обстановка, при която се е осъществявала декорацията на храма „Александър Невски” (1912), където освен чуждестранните, са взели участие и мнозина български художници:

Тогава, когато се рисуваха иконите, черквата представляваше  хаос от греди. Беше страшно да се погледне на тия греди отдолу, камо ли да се покачи човек по тях и да се спусне надолу. Аз поне като любител не можах да достигна по-високо от сводовите извивки на главните колони. Зави ми се свят и почнах да слизам по обкованите с летви наклонени дъски. А горе чак до купола, встрани до прозорците и долу гъмжеше от художници и работници. Едни чукат, други мъкнат тенекии, трети размиват мазилка и бои, четвърти измерват пространството по стените, струпват се и пак се попиляват с втренчени погледи в стената, като съобразяват дали туй, което е в скицата изправена сега до коленете им, ще може да се побере в желаното съотношение по определеното пространство. Шум, а никакъв говор. Всеки е съсредоточен в работата си, без да усеща шума, обърнал се за него в атмосфера, без която не би могъл и да диша. И хлад, хлад!… Сред лято черквата приличаше на ледница. Вратите направени от едри, грубо заковани талпи, пропущаха въздушните струи отвън, за да се срещнат някъде из черквата и завъртели се на вихрушка, да се сбият горе към прозорците не вече като струи, а като цели течения. Отвореше ли се някоя врата за секунда, всичката вътрешност на черквата се задвижваше, заживяваше: започваха да скърцат другите врати, да се блъскат всевъзможни дъски и да се местят сами по себе си празните тенекии. И от всички страни проекнат едновременно сърдити гласове: „Какво отваряш вратата, ти, там! По-скоро я затваряй!” Ще, не ще, влизащият трябва не да мине, а да се промъкне странично през малкия открех на вратата. Слънчевите лъчи не можеха да проникнат долу до кръстосаните етажни скели и ако не стоплят, то поне да осветят пода, макар вече на жълти и дрипави петна.

Ето при такава обстановка беше принуден да работи и болният Никола Петров. И то към северната страна, гдето и сега не може да премине слънчев лъч, пожелал да види живописта му. Да работи облечен с тънко, отъркано палто и със също тъй тънки и оръфани панталони, когато мнозина от другите художници биваха навлечени дори с кожуси. Резултат – две икони и едно силно разклатено здраве. Оттогава насетне Никола Петров почва да кашля с оная подозрителна кашлица, която видимо не мъчи много, но почва да изкарва червенина по бузите на болния. Но той като че не искаше и да знае за настъпващата болест – млад е, ще я преодолее, пък има и кой да се грижи за него. Стига му, че Васнецов е във възторг от неговата работа, че му е предсказал бляскаво бъдеще пред намръщените лица на… знае се кои.

2
Площад Народно събрание, 1909

* * *

Злополучията не стигат дотук и ние днес и да искаме, трудно бихме могли да си дадем дори относително пълна представа за безчислените огорчения, които е трябвало да изживее този изключително талантлив и чувствителен художник. В края на краищата, след съсипващ труд, отчайваща бедност, унизително подценяване и коварните ходове на завистта, Никола Петров успява да получи диплома. Той е назначен за прогимназиален учител по рисуване със 130 лева месечна заплата и докато се е  надявал да бъде повишен, настъпва уволнението – тогава, когато неговото безнадеждно разбито здраве най-много се нуждаело от средства.

И всъщност, тук именно се крие най-дълбокият корен на злощастната орис на Никола Петров – неговата тежка, неизлечима болест, която носи в гърдите си и която го погубва толкова млад. Кога се е загнездила тя в него? Близките и приятелите му го помнят винаги блед, слаб и болнав момък, но ако се съди по спомените на неговата сестра Параскева, първите тревожни симптоми са се появили през лятото на 1907, след една простуда на планината. Такива простуди периодично след това художникът е прекарвал многократно; но по-важното е, че мизерията, недояждането, нехигиеничните условия, изтощителната работа, моралните депресии са подкопавали повече от всичко друго неговия крехък организъм.

От година на година болестта му се усилвала; получавал е чести кръвохрачения, особено през късната есен и през зимата, когато острият планински климат и гъстите мъгли в Софийското поле за дълго са го приковавали на легло. Писмата до родителите му във Видин съдържат постоянно и не съвсем определено: Здравето ми е все така — ни по-добре, ни по-зле; кръвохрачения скоро не съм имал, но кашлицата ми е все същата. А в действителност това „все така” е било, ако не средство за  самоуспокоение, то поне за успокоение на близките. След краткотрайни подобрения през топлите и сухи летни месеци, когато е възкръсвала надеждата за оздравяване, състоянието му катастрофално бързо се   влошавало. Външният му вид внушавал потискащото впечатление за пълна обреченост: блед, с изпити бузи, отчасти скрити под изоставена брада, трескав поглед в тъмните очи, хлътнали гърди, които го правели да изглежда прегърбен, слаб сипкав глас , често прекъсван от суха и  мъчителна кашлица, бавна, задъхваща го походка… И това е видът на човек, който едва е достигнал 35- годишна възраст!

За да се съвземе (защото Никола Петров никога не е изгубвал вярата, че ще оздравее), той се опитвал  да спазва предписания му от лекарите режим, доколкото това е било възможно при неговата безизходна беднота; местил  се е  от санаториум  в санаториум, изчерпвайки и най-малките спестявания от всеотдайния труд на съпругата си или от все по-редките продажби на негови платна. В писма моли родителите си да не му изпращат колети с храна, защото нямало кой да я яде (Нали ме знаете, че и прясна храна мъчно ям.), да не му изпращат вино, защото възбуждало още повече кашлицата му (Трябва да пия повече мляко, даже кога ми се пие вода – мляко да пия.), да не го карат да пише често, защото това го изморявало – не намира сили дори за обикновените кратки честитки за празниците (Мина ми меракът от тия работи.);състоянието му го прави нервен и раздразнителен (Трябваше да стоя повече в санаториума, но се ядосах с докторите и ги оставих.); почти не работи – принуден е да прекарва дългите си дни и още по-дълги безсънни нощи в кревата, потънал в тъмни мисли за клетата си участ (Кашлям ужасно, но се надявам на лятото; Лошо болен човек съм, не ме бива за нищо, освен да лежа; сега съм намислил и много хора ми препоръчват да идем в Чепино – там е балкан – Родопите. Много болни ходят там – има хотели. Ще лежа и денем,и нощем на чист въздух и на спокойствие. Само малко време ще да работя – там имало чудесни места.)… И в последното запазено писмо (9 януари 1916): Аз прекарвам почти всичкото време в почивка и лежане….

3
Софийското равно поле

* * *

Всъщност ние днес знаем, че тази „почивка” е била бавна, мъчителна агония. Прикован месеци наред на легло, болният  гаснел в една от последните паянтови  къщурки на Подуяне – художникът, който пръв изобрази столицата ни като „модерен” град, измъчван от болестта, от безсилието си, от апатията на околните, от коравосърдечието на кредиторите и от меркантилната заинтересованост на т. нар. меценати, изоставен дори от приятелите си, които при много редките си посещения,  благоразумно са разговаряли с него „от дистанция” – през приземния прозорец. Никола Танев е описал едно такова посещение.

Отидохме в жилището на Петров в Подуяне. Намерихме го в отчаяно положение, отслабнал, изнемощял, вече не го приемали в санаториума, защото нямал с какво да плати. Наоколо личеше голямата оскъдица, почти мизерия. Жена му не знаеше как да свържат двата края, да шие и да гледа болния, а долу на пода играеше с една парцалена кукла момиченцето му. Наоколо картините му без рамки бяха наредени така, че да може от леглото си да ги гледа. Жена му казваше, че искал постоянно да ги сменява, за да може да ги гледа и да вижда това, което не е постигнал. Нашето посещение го зарадва много. Може би той мислеше, че му носим някоя отпусната държавна сума, но за жалост му занесохме само малко плодове, малко други неща, а скромната сума, която бяхме събрали помежду си, предадохме на жена му. Беше тъжно да гледаш как този голям художник си отива бавно, изоставен от всички – в пълна мизерия.

Изпаднал в безизходица, чувствайки безсилието си да промени хода на съдбата, художникът отправя последен поглед към своите колеги и авторитетни почитатели. И изглежда, че има основателни надежди: този път те са се заели да организират изложба със собствени картини, чийто приход да му бъде даден като безвъзмездна помощ. В едно свое писмо, Владимир Димитров-Майстора съобщава, че бил поканен да вземе участие в тази благородна инициатива и изпратил от Свищов (където преподавал гимнастика и краснопис) – 15 творби. Окуражен от хуманния жест, Никола Петров пише на близките си: Сега, като съм болен, са се загрижили половин София за мене да ми издействуват пари. Това показва, че имам доста приятели.

Ала, уви, изложбата така и не се състояла, както по-късно няма да успеят и опитите, подети от неколцина люде на изкуството, да бъде отпусната пенсия на нещастната вдовица и невръстното й дете. Сякаш някакви тъмни, неведоми сили осуетявали всичко, което е можело да облекчи  страданията  на обречения, в последните му часове.

Най-сетне настъпва и краят: в мразовитата вечер на 10 декември 1916 г., посред кошмара на войната, угасва преди да навърши 36 години един от най-големите, най-топлите, най-нежните живописци, които е раждала  България. Погребението му е бедно като живота му: в ковчега го полагат с бели хартиени обувки – за по-скъпи не е имало пари.

Изпращат го до гроба неколцина негови приятели. Мястото е отпуснато „по бедност”, все същото – „наложено по бедност”, което приживе толкова го е унизявало. Ала тъкмо това последно „благодеяние” сякаш продължава  несретната участ на художника и след смъртта му: няколко години по-късно софийската община „по закон” си взема обратно „щедро” отпуснатото гробно място, продава го и в него погребват друг покойник. Така на художника, който пръв и единствен по сила, дълбочина и художествена внушителност, видя и разкри хубостите на нашата нова столица, който успя да убеди и нас, и чужденците, и всички, които са се наслаждавали на неговите вълнуващи платна, че тя е един европейски, модерен  град (докато в действителност, не е била нищо повече от прашна ориенталска провинция) – на този художник, тук бе отказано правото на „вечно жилище”. Не се намери педя земя за оня, който с неподражаемо вдъхновение възпя красотите й. Сякаш за него бяха написани думите на Пенчо Славейков  в портрета за Иво Доля от „На острова на блажените” – най-зрялата стихосбирка на поета, за която Никола Петров направи   великолепни илюстрации:

Величието твори непроумяно и мре забравено. То е самотен пътник в нощта и ония, които рано си лягат уморени от грижите на деня, няма да чуят самотната му песен,нито ще познаят къде са насочени стъпките на самотника. Не им и трябва да чуят и знаят: че други са, за които е неговият глас. Едно време хората са пили вода направо от извора. Сега трябват канали, филтри, чешми, стомни или стъкла и чаши – докато я доведат до устата ни: за кристалните струи от поезията на Доля трябва да почакаме  додето се приготвят средствата, които ще ги доведат до чувството и разума ни. Ще чакаме и надеждата няма да ни излъже!…

7
Пазар на добитък в Бяла Слатина

Текстът е препечатан с любезното съдействие на г-жа Мария Аврамова.

Проф. Димитър Аврамов (1925 – 2008) е сред най-ерудираните български изкуствоведи и художествени критици. Роден е в Бургас. Завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски” (1954). Редактор в сп. „Философска мисъл” (1955-1960) и заместник главен редактор на сп. „Проблеми на изкуството” (1968-1980). Научен сътрудник в Института по изкуствознание и в Института за литература при БАН. Чете лекции по история на новата българска култура в СУ. Автор на редица студии и статии върху проблеми на изкуството и литературата, на монографии за творци. Сред по-значимите му трудове са „Естетика на модерното изкуство”, „Българското изкуство и модернизмът”, „Шарл Бодлер”, „Летопис на едно драматично десетилетие”, сборникът „Диалог между две изкуства” и др.
Предишна статияИзобретателност и контраизобретателност
Следваща статияАндерсЪнови приказки