0
515

Някой ме е разказал…

800px-Paul_Signac_-_Stilleben_mit_Buch
Пол Синяк, Натюрморт с книга, 1883

Есето на дванадесетокласничката от София Мария Страшилова е върху мисълта на Джулиан Барнс „Литературата е начин да общуваш с хора, които никога няма да срещнеш“.

В рубриката „Красив ум” публикуваме есета на ученици, отличени в националния конкурс „1000 стипендии” на Фондация Комунитас. В конкурса кандидатите представят под формата на есе знанията и разсъжденията си по предмета, в който се чувстват най-уверени.

Повече за проекта „1000 стипендии” прочетете тук.

Мария Страшилова e ученичка от 12-и клас в 164 ГПИЕ „Мигел де Сервантес“ в София. От четири години е стипендиантка на Фондация „Комунитас“, като на последния конкурс спечели Изключителна стипендия в област литература. Ето какво разказва за себе си: „Обичам театъра и добрата поезия. Пиша, защото така усещам ток в себе си и ясно чувствам, че съм жива, че имам какво да кажа на света. Искам да съм тук, за да правя хората по-добри един към друг.“

„Литературата е начин да общуваш с хора, които никога няма да срещнеш.

Джулиан Барнс

„Подреденото съзнание не е най-добрият вариант на вътрешен живот. Подозирам, че то прави човека скучен и безинтересен за самия него. И тогава той не търси нищо дълбоко в себе си.“

Калин Донков

Няма любов, където изненадите са пресъхнали. А спреш ли да се изненадваш от себе си…, то сам се погубваш. Подреденото съзнание е невежо за дълбочината на живота. Така успокоявам хаотичните си мисли. Но не е ли хаосът начало? Не е ли богат, непредсказуем? Все всява разруха, докато съгражда. В хаоса има дълбочина. Та и богатите души са хаотични. Не подлежат на рамкиране, не ограждат света с бетонни зидове. Приемат го ужасяващо непознат. Приемат абсурдите му, абстракциите. Хич не е лесно да се омесиш с непознатото. Но големите автори дръзват да обгърнат хаоса, да създават и пак да се разтварят в него, предали съграденото на другите. Големите автори са причина и следствие. Предците са написали „В началото бе словото“. Но Библията никак на противоречи на научните факти – и словото е безформен хаос в мислите на създателя. И там се гради, и там се руши като в първичен бульон. Докато творецът, разбира се, не започне да дълбае, все по-дълбоко под повърхността. Събира ли, събира пръст и глина, кал и камъни. Гребе все по-дълбоко в словото. И когато спре, леко и нежно издига фигурите си, придава им пластика, вдъхва им живот, страсти, увлечения. Залага в тях вътрешните си борби. И тогава ги изпраща да съществуват самостоятелно, непокътнати. Изпраща ги, за да се среща вечно с другите хора, по-малки, но пък жадни. А хората – и те са замесени от същата кал – словото, литературата. Написани са, пишат се непрекъснато. Умират като задраскани думи и се раждат като недобре изразени мисли. Само че ето, този хаос е надземен. Многопластов като безкраен люспест лук, до чиято сърцевина сякаш никога не се докосваме. След като написва „Чумата“, самият Камю казва: „През целия си живот никога не съм изпитвал подобно чувство на провал“. Провал да се докосне до същината на живота? Така или иначе тази недостижимост подхранва дълбочината на мислите. В тази връзка обичам поезията, защото е превод от абстрактното. Поетът общува с това, за което пише, неразривно свързано с човека. Среща се с човешката душа и се свързва с нея.

Убедена съм, че съм нечия мисъл. Някой ме е разказал. Изпратил е героинята си на Земята, в някоя книга. Може би някой ден ще я срещна, ще се прочета и ще се втурна в битката си с живота. Това се случи с едно момче в пролетен, задъхан от копнежи обед. То тичаше с търсещи очи, с измъчено лице и криви вежди. Едва го забелязвах, потънала в книгата. Четях „Дядо Горио“ и бях съвсем на края. Пръсти, впити в корицата от вълнение. И тогава то се появи. Сякаш излязло от кориците на роман. Точно както си го представях – с благородното му издължено лице, с тъмната му коса, с отчаяните от търсене очи. Нямо питаше нещо. Та Растиняк, както наум го наричам, щом се сетя за него, се приближи и запъхтяно прошепна: „Бързо! Кажи ми последното изречение от книгата си! Трябва да взема важно решение!“ Уплаших се, че няма да му помогна. Кой знае какво беше това изречение. Но прелистих страниците и ясно прочетох: „И за първата си схватка с обществото, на което бе обявил двубой, Растиняк отиде да обядва у госпожа дьо Нюсенжан“. Момчето се усмихна и каза: „Не можеше да бъде по подходящо! Благодаря!“ и изтича в тунела на метрото. Изчезна, а аз дълго си мислех за този млад човек, който така необяснимо приличаше на младия Йожен.

Предполагам, изречението не му помогна в контекста, в който беше вписано в романа. Може би бе влюбен в някоя Нюсенжан и се чудеше дали да й признае. Или се готвеше за схватка с обществото и негова ключова фигура? Беше 14 февруари и мислите ми дълго време се връщаха към странната тогава, почти директна връзка между мъртвия автор и живото момче. Как безначално и несъществуващо е времето всъщност! През гърлото ми Балзак сякаш изкрещя своя приятелски съвет на този човек. А за себе си – знаем. Необикновени и страдащи хора срещаме в книгите. Или пък веселяци с философски послания. Деца с кални обувки и дълги чорапи … Разбойници ни подканват да помагаме на бедните. Пухкави мечета и Малки принцове се смеят в очите на хладните възрастни. Ловци на хвърчила извикват сълзи по афганистанската участ, отдавна забравена от телевизията и вестниците. Лолитки и Хъмбъртовци, герои на Камю, на Кафка, Разколниковци и Швейковци – никога няма да ги срещнем, не бихме пожелали да ги заговорим – толкова незабележими изглеждат, докато сърцата им се свиват и разпускат – пулсиращи Вселени. „Добротата е като вятърът в платноходката – ти можеш да имаш платноходка с много хубаво платно, голямо, да си много добър моряк, но няма ли вятър – не става. И тоя вятър – добротата, защото тя е изначална за човека, грижата, състраданието, те дават голямото очарование на живота и големите хора са големи, защото го правят за другите.“

Това казва Камен Донев в интервю от 2013 -а. Такива са и авторите – големи хора с предълги сенки, които преминават вековете. Наскоро чух малка истина от Захари Карабашлиев. Не е важно какво правят нечетящите – твърде много внимание им се обръща, това е проблемът. Важно е какво правят четящите. Е какво правим? Дали ще впишем имената си в историята? Ще оставим ли резки в душите, жадни за слова и хаос? Ще предадем ли очарованието на живота? И дали ще бъдем достатъчно добри, за да станем големи моряци? Така искам да завърша есето си. Последното ми есе за 1000 стипендии. Така – с въпрос. Защото четящият човек се съмнява и търси дълбочината на хаотичния живот. В очите на несрещнатите герои. Но дали ще види своята сянка в нечии учудени очи?