0
3389

Очаква ни „капитализъм 5.0”

Пандемията изисква извънредни мерки. Каквито и да са страховете, че извънредното положение може да доведе до извънредна злоупотреба с власт, рисковете трябва да бъдат поети и приети. Когато става дума за човешки живот, ограниченията е по-добре да бъдат трансформирани в самоограничения. Но всяко изпитание като настоящето има свои граници и край. Би било добре да видим какви тенденции се очертават в мисленето на хората и в поведението на институциите, които ще наложат своя отпечатък върху общественото управление отвъд кризата с върлуващия коронавирус.

Извънредната ситуация, която преживяваме, засилва тенденциите към завръщане ролята на силната, интервенираща и регулираща държава. Нека припомним. През последните 50 години светът преживя вълна на глобализация, която мощно ре-легитимира свободния пазар не просто като основен – но и на практика хегемонен механизъм на обществено възпроизводство. От края на 70-те и началото на 80-те години неоконсервативната революция (реализирана впоследствие като всеобща идеология на неолиберализъм) отрече правото на националната държава мащабно да интервенира в преразпределението на обществения продукт, както по практични, така и по морални съображения. Големите данъци на социалната държава – твърдяха идеолозите на неоконсерватизма – потискат предприемчивостта и икономическия растеж. Същевременно получателите на пари и услуги от тази социална държава злоупотребяват със своя хедонистичен начин на живот, ерозирайки здравословната етика на капитализма, препоръчваща труд, спестовност, самоограничение.

Неоконсерватизмът бе идеологическата обвивка на мощния процес на глобализация – финансова, корпоративна, технологична и информационна, – който всъщност се стремеше да излезе изпод контрола на националната държава и националния пазар. Делегитимирането на кейнсианския тип регулация на практика се реализира като делегитимация на самото право на държавата да интервенира и регулира икономическия процес в полза на националните интереси. От основен агент на икономическия процес, регулиращ и смекчаващ полярностите на пазарния цикъл, държавата се превърна в агент за пласиране на националния интерес на глобалния пазар, контролиран от мощни наднационални сили. Неолибералната идеология мощно подкрепяше този процес, обрисувайки държавата като „лош стопанин”, а протекционизмът на националния пазар – като разновидност на корупция. Пазарът, и то глобалният пазар, бе интерпретиран като единствен източник, както на ефективност, така и на справедливост.

Кризата от 2008 г. модифицира значително тази простичка и хегемонна версия на пазарен фундаментализъм, която бе ключов компонент на либералния консенсус от 90-те години и първото десетилетие на XXI век. Поредица от крупни бенефициенти на глобалната пазарна свобода чинно се наредиха на опашка пред националните правителства на развитите страни, за да получат bail out-s – класическа кейнсианска схема за подкрепа на корпоративни структури, изпаднали в криза. Старшият мениджмънт на ключови корпорации – като трите големи компании автомобилостроители в САЩ – пристигна във Вашингтон да търси подкрепа с личните си скъпи самолети… Така светът отново се раздели на богати и бедни – хора и общества. Богатите получиха кейнсианска „мрежа за сигурност”, а бедните бяха призовани да спазват строг „остеритет” – спестовност и самоограничение. Така стигнахме до „капитализъм – 4.0” (Анатол Калецки), който се различаваше от епохата на „чистата” глобализация – „капитализъм – 3.0” – по това, че по-заможните национални държави бяха настойчиво призовавани да платят сметките на банкрутиралите конгломерати на глобалния финансово-корпоративен елит.

Вълната на националпопулистки консерватизъм, заляла Европа и Америка след 2015 г., причини допълнителна дезинтеграция в идеологическата легитимност на „чистия” пазарен глобализъм – след корекциите му в рамката на „капитализъм – 4.0”. Орбан и Качински станаха „лошите момчета” на Европа, но бяха бързо засенчени от лидерите на Брекзит и от „Америка на първо място” на Доналд Тръмп. Ерозията на пазарния глобализъм като икономическа ортодоксия вървеше ръка за ръка с оспорването на още две ключови реалности на глобалната епоха – единството на „международната общност” в системата на либералния консенсус и на глобалното обединение на култури – идеологията на „мултикултурализма”. Националпопулизмът преследва възстановяване на суверенитета на националната държава и на приоритета на националната общност спрямо процесите на културна глобализация.

Смяната на идейни и ценностни системи в обществения живот за съжаление най-често следва модели на радикална, а не постепенна трансформация. Твърде рядка е мобилизацията в умереност на едно общество, разбрало, че е прекалено увлечено от определена визия или ортодоксия, постепенно да смекчи и модерира своите възгледи и практики. Обществените поврати са обичайните инструменти, с които обществата се отказват от ценностни системи и вярвания, които са споделяли безрезервно в полза на нови – или добре забравени стари и противоположни възгледи. През 80-те години на ХХ век избуяващата идеология на пазарния фундаментализъм и глобализма изпрати „в музея” десетилетията на национално кейнсианско стопанско и държавно управление, донесли незапомнена заможност и обществена интеграция. След 40–50 години неолибералната ортодоксия на „свободния пазар” и мултикултурното единение на глобалния свят изпитват нарастващия натиск на ре-национализацията. Натискът на завръщащата се национална държава – както в икономиката, така и в останалите обществени отношения – се подкрепя от тези, които разглеждат себе си като жертви на глобализацията. Не мисля, че този процес означава край на глобализацията и завръщане към миналото на суверенната национална държава. Този, който пътува към миналото, пътува към утопията. Без съмнение обаче ни очаква един нов „капитализъм – 5.0”, който ще бъде доста по-различен от това, което наблюдаваме като процес на световно обединение през последните 50 и малко повече години.

В порядъка на неизбежната извънредност, наложена от пандемията на т.нар. коронавирус, процесите на идеологическа и институционална преоценка на половин век глобализация ще се засилят. Извънредното положение мощно връща държавата в нейната роля на разпоредител в обществените отношения. Слушаме все повече гласове на загриженост относно вероятната злоупотреба с институционална власт срещу правата на гражданите. Подобна злоупотреба – между другото твърде вероятна – е само част от проблемите на „завръщащата се” държава. Публичният институционален контрол над икономиката и всички останали обществени сфери се засилва не само за периода на непосредствена опасност от масова зараза с вируса. Този контрол ще остане и ще бъде необходим след отминаването на заразата. Той ще бъде необходим за възстановяването на обществата в криза – стопанска и морална, криза на неочертано бъдеще и трудно преодолима травма от близкото минало. Обществата ще имат нужда от солидарност, от споделяне на високата цена, която трябва да се плати за преодоляване на тази многоизмерна криза. Силното институционално присъствие на държавата в подобни периоди се предполага и окуражава от господстващите обществени ориентации.

Възраждането на интервенционистката държава създава специфични проблеми за общества като българското, където ефективността на държавното управление като политически решения и администрация не е особено високо. Ниската ефективност е покана за по-мащабни злоупотреби. Когато държавата е „малка” – с обществото злоупотребява безконтролната организирана престъпност. Когато държавата е „голяма” и неефективна – тя се превръща в благоприятен терен за злонамерено преразпределение на обществения ресурс във вреда на общественото мнозинство.

Един от най-важните въпроси за европейските общества е преобразуването на системата на европейската интеграция. Днешна Европа е не просто и само един от значимите резултати и успехи на системата на либералния консенсус, управлявала процеса на глобализация през последните десетилетия. Обединена Европа е проект, заложен в епоха, в която глобализацията е все още едно неопределено и неочертано бъдеще. Непосредствено след Втората световна война бащите на обединена Европа създават своя проект като средство за преодоляване травмите на европейската история от първата половина на ХХ в. и като път към споделен успех на европейските народи, решени да заложат на своята обща идентичност и цивилизация. Бъдещето на Европа не се крие в простата ре-национализация, в „Европа на нациите”, каквато предлага съвременният националпопулизъм. Когато Европа преживява криза, тя се поддава на натиска да възстанови разделенията вътре в самата себе си. Бежанската криза от 2015 г. спусна стени по границите на европейските държави. Стени днес спешно израстват и в контекста на опасността от пандемията.

Струва ми се, че няма по-опасно потенциално следствие на пандемията, която Европа преживява, от изкушението да бъде жертван процесът на интеграция. Кризата на европейския модел от епохата на либералния консенсус е неоспорима и неизбежна. Нужно е да пре-дефинираме европейския проект. Ако направим механична аналогия с историческите модели на капитализма на Калецки, Европейската общност беше моделът Европа – 1.0. Европейският съюз след Маастрихт е модел Европа – 2.0. Този модел също отминава в историята. Имаме предложения за Европа –  3.0, която да бъде „Европа на нациите”. Не мисля, че подобен проект е жизнеспособен. Европа се нуждае от нов баланс на национално и интеграционно съдържание – баланс, надграждащ постиженията на Европа 1.0 и Европа 2.0… Навлизаме в период на по-силна държава. Разпределението на пълномощията между националните решения и европейските общностни приоритети е възможно и все по-необходимо. Защото светът на бъдещето носи все по-сериозни предизвикателства, които малките национални държави няма да могат да посрещнат сами.

За страни като България европейското членство е и гаранция за нещо много значимо – за съхраняването на демократичната правова държава, която, ограничена или интервенционистка, трябва ежедневно да бъде изтръгвана от лапите на олигархичния контрол, ендемичната корупция и изкушението политическите решения да черпят сила за сметка на правата на гражданите. Без обединена Европа рискът да се върнем в тъмните епохи на безправно съществуване за съжаление е твърде висок.

Доц. Огнян Минчев е политолог, доктор на социологическите науки. Преподава Теория на международните отношения в Софийския университет. Директор е на Института за регионални и международни изследвания и председател на Управителния съвет на българския клон на организацията „Прозрачност без граници”. Автор е на множество анализи по вътрешна и международна политика, някои от тях са събрани в двутомника „Отломки от огледало. Преходът като текст“, 2016 г.
Предишна статияМолитва
Следваща статияВирусология и политология в ресурса на живота