0
7886

Пандемията и границата на правата

фотография Жан Клотс

Зелените сертификати, въведени в много страни като част от мерките за ограничаване на COVID-19, са предмет на разгорещени спорове. Обществото, включително в България, е разделено между привърженици и противници, а съществена част от каузата на противниците е, че „ковид паспортите“ нарушават правата ни и унищожават индивидуалните свободи, без които няма демокрация. По подобен начин са разделени мненията и за маските, задължителните ваксинации и други противопандемични мерки.

Трябва ли да преосмислим нашите понятия и да поставим по различен начин границата между права и свободи, от една страна, сигурност, отговорност и грижа за общественото здраве, от друга? Какво включва „правото на живот“ и какво значи в него самата дума „живот“ – дали просто биологическо съществуване, или то обхваща и неизбежното социално качество на живота? Къде искаме да преминава границата между индивидуалната свобода и свободата на другите? А границата между свободата и други ценности като живота, здравето, икономическото развитие? Превръщат ли се неваксинираните в едно потиснато и обезправено малцинство? Оправдани ли са задължителните ваксини? Има ли условия или критерии, при които различните форми на здравен контрол са приемливи, и кои са те? Има ли дискриминация при въвеждането на ограничителните мерки? Застрашена ли е либералната демокрация заради ковид мерките?

Предлагаме ви част от изказванията в дискусията „Дали пандемията пренаписа границата на правата?“, организирана от Българската общност за либерална демокрация (БОЛД) и Културния център на Софийския университет, в която взеха участие Антоний Тодоров, Александър Кьосев, Здравка Калайджиева, Красимир Кънев, Димитрина Петрова, Стилян Йотов и Тодор Христов. Дискусията за пандемията и границата на правата е продължение на един друг дебат, организиран от Културния център на Софийския университет в началото на пандемията, през април 2020 г., и документиран в бр. 19 на сп. „Пирон“ – „Извънредната 2020“.

* * *
 

Антоний Тодоров, политолог, НБУ (модератор): Пандемията усили нетърпимостта в обществото

Какво се случва и как да мислим случващото се? Темата е достатъчно широка и тя наистина обединява много територии. Според мен най-бързото наблюдение на развитието на тази пандемия води до един извод, който не е много приятен – пандемията усили нетърпимостта в обществото. Някак си нравите се ожесточиха, почти забравихме онези жестове в началото на емпатия и съпричастност, когато затворените в къщите си хора ръкопляскаха по балконите на медиците. Сега това изглежда изчезна, медиците са по-скоро жертви на различни атаки. Разбира се, широко се обсъждат ограничителните мерки и виждаме, че след първоначалното им приемане – защото всичко беше твърде ново за нас и нашето общество, – днес имаме едно разделено общество. Има яростни спорове за и против. Разбира се, тези спорове са предизвикани преди всичко от някаква неизвестност, тъй като продължаваме малко да знаем, въпреки че знаем много повече, отколкото в началото за тази пандемия, за короновируса и за начина, по който да се справяме с него. Има нови ваксини, казват – набързо направени, да, добре, но и за тях не знаем кой знае колко много. Така че неизвестните са твърде много, да не говорим за търговската конкуренция и за всички съпътстващи съмнения за тези нови ваксини. Мерките, които се предприемат, често изглеждат много хаотични, цари една непредвидимост, която добавя масло в огъня на несигурността. Разбира се, основният въпрос е какво да се прави, как да постъпим като разумни същества в едни модерни общества. Най-често се опираме на някакъв исторически опит. И какъв е този исторически опит? Сещаме се за значението да думата карантина: 40 дни изолация на онези, които искат да влязат в общността, за да са сигурни тези в общността, че влизащите няма да носят зараза. Това е то историческият ни опит. Но все едно, историческият опит е от една страна, от друга страна, въпросите, които изникват, са: ами добре, налагат се ограничения, но колко и какви, докъде да бъдат налагани и също така не по-маловажно е кой и как ги налага. И тук виждаме едно смесване на политика, на медицина, тоест на науката, и на икономиката, разбира се. Понеже съм политолог, мога да кажа, че каквото и решение да бъде взето, винаги ще има недоволни. Няма как, така е в обществото, така е в политиката. И всъщност това прави политиката особено важна, след като винаги ще има недоволни, политиката се намесва, за да може да регулира този конфликт между доволните и недоволните. Най-сетне, струва ми се, макар че това е само една от многото мерки, знаменитият зелен сертификат сякаш концентрира спора за и против. Но забравихме защо е въведен. Той беше въведен всъщност срещу произволните ограничения на правото на придвижване в Европейския съюз. Някои правителства решиха изцяло да затворят границите. Зеленият сертификат им каза: а, не, не, все пак не може така. Зеленият сертификат всъщност се появи тъкмо против произволните ограничения. Сега доколко е ефективен, не знаем. Но колкото са прави може би едни да кажат: той е много ефективен, толкова вероятно са прави и тези, които казват: ама той не е толкова ефективен, или може би хич не е ефективен. Но все едно, сигурно е, че когато правителствата решиха да го въведат вътре в страните, той беше алтернатива на локдауна, на пълното затваряне, като се казваше: могат да работят онези бизнеси, които осигуряват този вход със зелен сертификат. Тоест той беше предвиден не толкова като забранителен, колкото като позволителен. Разбира се, има една политическа страна на въвеждането му – стимулатор за ваксиниране. И така, нека да си кажем – нямаме готови рецепти, обаче сме длъжни да мислим тази ситуация. Вероятно този разговор ще ни помогне именно в това – как да мислим тази ситуация.

* * *

Александър Кьосев, културолог, Културен център на Софийския университет: Права и грижа

Също като моите колеги ще кажа, че аз не съм експерт епидемиолог и вирусолог, нито съм статистик, който изследва кривите на заболяването и ефективността на мерките. Това е извън моите компетенции и няма да се занимавам с това дали мерките са неизбежни, ефикасни и пропорционални, нека това бъде преценявано от този, който разбира. Но проблемът има не само конкретни, а и философски, етически и морално-правни измерения, максимално абстрактни. Напълно съм наясно, че хората в момента не обичат абстракции, но все пак две думи. Защото става дума за основанието на всичко, за което говорим и спорим, понякога дори крещим.

Културният център на Софийския университет беше един от първите, които реагираха с теоретична и философска дискусия за пандемията, извънредното положение и правата, издадохме я в брой на електронното списание „Пирон“, някои от тогавашните участници са и днешни. Беше може би малко прибързано, защото още не ѝ бяхме сърбали истински попарата на пандемията. И би било крайно интересно да се види какво се е променило оттогава досега, как са се променили фактите, как са флуктуирали политиките и мерките, както и резултатите или отсъствието на резултати от тях, как са се променяли обществените мнения и тълкувания, включително как са се размествали фронтовете на конфронтациите. Дали нещо е станало по-ясно от преди? Не мисля. Мисля, че тревожната неяснота около пандемията не само се запази, но се увеличи, особено в България, и все повече разделя обществото на враждуващи лагери и фрагментарни балони. Но за истински анализ на това тук няма време и възможност.

Аз ще се опитам да продължа моите собствени разсъжденията по този проблем от май 2020 г., които по-късно излязоха под заглавие „Граждани и популации“ в „Пирон“. Те се базираха върху една тогавашна дискусия на Хабермас и конституционния съдия Клаус Гюнтер, която се опитах да надградя и да формулирам проблем, който тогава не можах да реша. Не знам дали днес ще мога, но ще се опитам да продължа.

И така предишният философски проблем на правата беше „bios или zoe“, кое да защитаваме – фундаменталното право на живот (физическо опазване, оцеляване) или произтичащото от него, но не по-малко право на „достоен живот“ (т.е. социален живот с другите при опазване на права и свободи). Дискусията на Хабермас и Гюнтер беше показала дефектите и на двете бързи и елементарни решения. Опазването на zoe, на първо четене, беше бременно с опасността да се опази едно биологично живуркане, което няма истинска човешка ценност, живот, но който не си струва истински да се живее. Опазването на социално-достойния живот пък, в който не са нарушени права и свободи, беше не само бременно с опасността да унищожи собствения си биологичен фундамент, а попадаше и в парадокси. Истинското решение за това дали свободата или оцеляването е по-ценно по принцип може да бъде взето само от индивида, а не от някаква упълномощена инстанция над него. Но медицински експерти от своя страна са принудени да решават проблемите на населения и популации, и те правят това без да питат индивидите, носители на правото на трудния избор: това изначално отнемаше достойнството на живота.    

Така са оформи за мен тогавашната парадоксална дилема: достоен живот срещу биологичен живот, основно право срещу фундаментално право, суверенитет на индивида срещу управление на населения. Наричам я парадоксална, защото лесните решения в едната или другата посока водеха до парадоксални и нежелани следствия. Тогава се бях придвижил дотук. Да се опитам да направя няколко стъпки по-нататък.

За да можем да решим това противоречие, ни е необходим среден термин, някакъв посредник и мост между двата полюса на правата на суверенния индивид и задълженията на овластените експертите да управляват населения. Той трябва да бъде нещо като дървено желязо, право-задължение.

Ще твърдя, че такъв среден термин все пак има и той може да бъде открит в понятието „грижа“. Не го употребявам в смисъла на хайдегерианското Sorge, което значи нещо съвсем друго, а във всекидневен смисъл. Моделът ми е родителската грижа: родителите имат задължение да се грижат за своите деца, но едновременно и право да се грижат за тях. Те искат да полагат грижи за тях, защото обичат децата си, и да полагат грижи за тях е тяхно право; но ако не го правят, то се превръща в неизпълнено задължение.  

Много добре съм наясно, че „грижа“ не е ново понятие и че може да бъде и опасна метафора. Тук могат да се изброят много „грижи“, от които свободният индивид с радост би се лишил: грижата на Царя-Бащица, грижата на онази власт, която Фуко нарича пастирска (т.е. подобна на грижата на овчаря към овцете), в предел – грижата на Вожда и тоталитарния апарат към сплотените маси в тоталитарната държава. Т.е. в предел „грижа“ е отнемане на свободи, грижим се за несуверенни същества. Дори, както е известно, лекарската грижа може да носи в себе си такъв дисциплинарен момент, когато се превръща в безогледна власт над индивиди, които са загубили всяка суверенност и са станали чисти „пациенти“, потърпевши, които не правят нищо друго, освен да търпят. Така че в „грижа“ има тоталитарен потенциал, срещу който би трябвало да бъде всяка модерна еманципация: нейният принцип е, че трябва да се освободиш от онези, които се грижат за тебе, сякаш си непълнолетен.

В този смисъл се налага да модифицираме всекидневното понятие, да ликвидираме тоталитарния му потенциал, по възможност без да се лишим от парадоксалната му възможност да опосредява права и задължения. И мисля, че тук разковничето се крие в едно по-внимателно вглеждане в самото понятие за права.

Да видим каква е разликата между две привидно близки изказвания: едното казва: „аз имам интерес да бъде свободен“, другото: „аз имам право да бъда свободен“? Правото включва интереса да бъдеш свободен, но му дава универсално признание и задължава други да се грижат за него: например държавата или правозащитниците. Т.е. в правото има скрито имплицирано задължение, но то не е непременно универсално. Не е на всеки един от нас, а на властта и на онези, които контролират дали властта си върши работата. Само че може би нещата са се променили. Може би пандемията ни учи, че не само правата са универсални и неотменими, но и имплицираните в тях задължения са такива. Т.е. всички вече сме защитници на правата. Едновременно с това, че са универсални човешки права, те са и универсални задължения – всеки е носител не само на неотменими права, но и на вече неотменими задължения да браниш правата. При това не само своите, дори не само чуждите, а универсалните права.

Това вече може да бъде наречено не задължение, а грижа, защото като родителската грижа опосредява дълг и право. Аз се грижа за здравето и живота на себе си, на другите, на всички – грижа се за zoe. Но в същото време се грижа за правото на другите на достоен живот, за техните фундаментални права и свободи. И съм принуден от тази двойна грижа, с фокус едновременно към zoe и bios, във всеки момент да преценявам баланса, не мога просто така да застана на едната или на другата страна.

Давам си сметка, че когато всеки сам преценява баланса, това започва да бъде удивително близо до „всеки сам си преценя“, фамозна фраза, върху чиито основания трябва да се замислим. Те едва ли се изчерпват с българската безхаберност, а изразяват неотчужадаемата суверенност, на която всеки е носител. Трудността обаче е, че не всеки е способен на тази преценка, не всеки има компетентност за това. Търсеният баланс се преценява и контролира, но за него се грижат не само индивидите, а и експертите, и властимащите политици. Те обаче в определен аспект на своя живот не са експерти и политици, а са обикновени хора и граждани: затова не трябва да гледат на „всеки сам си преценя“ с презрение.

Какво се получава? Грижат се индивидуалните граждани, грижи се и държавата с нейните инструменти за управление на населения, грижат се медици и огромна кохорта от всеотдайни лекари, но също така професионалните правозащитници, дори и математиците, които правят модели на пандемичните вълни: нито една от отчуждените роли не бива да забравя, че в нейното основание стои гражданина. В идеалния случай различните инстанции на грижи, индивидуални и институционални, се контролират една друга, поставят си граници, създават резонанси – в предела на този идеал те конвергират.

Тогава би могло да се каже, че грижата се е превърнала в солидарност. Ще кажете, че да се апелира за солидарност не е нещо ново: не, сега солидарността има друг вид. Тя не е просто привързаност към съгражданите. Вече ни се разкрива като взаимна грижа, съединяваща право и дълг, и освен това тази грижа има двоен фокус: както здравето, така и достойния живот, както фундаменталното право за гарантиране на биологичното оцеляване, така и правото на свобода. Променено е съдържанието на клиширани понятия, с които сме свикнали – „консенсус“, „солидарност“. Консенсус може да няма, но въпреки това грижа може да има. А солидарността се състои от хиляди микроактове на грижи, права-задължения.   

Тогава пандемията би могла да създава солидарни общества от нов тип, в които е нормално всеки да се грижи за всеки, без да изпада цялото общество в тоталитарна зависимост от една монополизирала бащинския авторитет Грижа. При това микросолидарните актове на грижа са не само за здравето, а и за свободите: това е етос на солидарността, общо право-задължение на индивиди, на институции, на експерти.

Това, разбира се, е някаква утопия, но е важно да имаме утопии, регулативни идеи, защото иначе нашите мнения, нашите истерии, нашите „всеки сам си преценя“ нямат основание и плуват в субективния произвол. 

В други общества е възможно конвергенция да не настъпи, отделните грижи да не се балансират взаимно, да се разбягат и да доведат до истерични конфликти, държавата брутално да започне да нарушава свободи, индивидите анархистично да отхвърлят всички ограничения и мерки: това са общества с нарушена солидарност. Ще кажете, това също е краен, идеален модел.

Но кой знае защо ми се струва, че българското общество се приближава до втория модел. Не би ли било добре поне малко да го мръднем към първия?  

* * *

Стилян Йотов, философ, СУ: Знаем ли как (трябва) да се отнасяме към особено уязвимите групи?

Ще се спра на едно решение на съдия Здравка Калайджиева. Това, което ще представя, е организирано в три точки. Първата точка е свързана с едно решение, в което тя взима участие в началото на септември 2010 г., когато Германия е осъдена след много критики за свръхдълго проточване на съдебни процеси. Това довежда до ситуация, в която през 2011 г. Бундестагът приема закон за специфична правна защита при свръхдълги процеси. Нарочно говоря не с терминологията, присъща на правозащитниците, но си давате сметка, че едно протакане на процес или на досъдебно дирене е нарушение на човешки права. Въпросът обаче е, че когато Германия беше осъдена, се осъществи нещо, което наричам прехвърляне на властта в ръцете на засегнатите. Благодарение на този закон от 2011 г. хората получиха възможност да търсят тази защита, а не да се осланят само на написаното, че държавата е задължена или че държавата може да бъде преследвана. Въпросът е кой може да инициира тази норма. Само подобни закони дават възможност някои общи забрани да бъдат инициирани или приведени в действие не от друг властнически орган, а от самите граждани.

Една втора илюстрация – през 2008 г. в немалко страни на Европа бяха приети закони за защита на непушачите. Всички знаете, че и в България на много места има забрана против тютюнопушенето. Добре, но кой може да я приведе в действие? Опитайте и ще разберете. Въпросът е обаче, че тези закони, благодарение на които непушачите придобиват специфична защита, би трябвало да бъдат инструмент и когато някой се окаже потърпевш, те директно да задействат тези забрани и евентуалните санкции, свързани с нарушаването на забраните.

Как изглежда тази обща картина в български контекст? Ето как изглежда – когато ГЕРБ дойде на власт, може да ви изглежда като политическо изказване, но когато ГЕРБ дойде на власт, един от първите законопроекти, минал на първо четене, беше Законът за защита на пациентите. И тъй като всеки парламент има правото да следва собствената си воля, а не да надгражда над тази, която е била формирана преди това, какво направи ГЕРБ? Обеща, че ще приеме чисто нов закон. Ами то гербаджийските депутати бяха лекар до лекаря. И днес чуваме лекари да говорят за какво ли не, но някъде да сте видели те да са направили каквато и да е крачка в полза на правата на пациентите? Аз не съм видял. Между другото, понеже този закон беше минал на първо четене, ние имахме възможността да чуем по какъв невероятен начин са били докарани до синхрон осем законопроекта. И точно в този финален момент, в който ние чакахме второто четене, всичко рухна. Рухна и досега… Десет години! Десет години ние живеем в този законов вакуум и с едно неизпълнено обещание, което на всичко отгоре погреба и надеждите, и усилията на предните парламенти. В този смисъл днес, когато видим пушенето в заведения, когато видим пушенето край училищата, как можем да реагираме? Опитайте и ще разберете колко е трудно това.

Стигам до третата точка от моето изказване, която е посветена на заглавието на темата – как би трябвало да защитаваме особено уязвимите групи. Давате си сметка, че пациентите са не само граждани, това са онези от нашите граждани, които са изпаднали в някакво затруднено положение, за да придобият правото да бъдат и пациенти. Защото не забравяйте, че в Закона за народното здраве по време на социализма не фигурираше думата пациент, там се грижехме не за здравето на пациента, а за народното здраве.

Когато става въпрос за децата, понеже в България така или иначе училищата са задръстени, ние нямаме училища, в които децата от I до IV клас да пребивават в защитена среда. Те са оставени да попиват онова, което виждат от по-големите. Защо? Просто защото има един принцип, според който парите следват ученика. В резултат училищата са огромни, колкото повече ученици, толкова по-голям бюджет. Но според мен има истински проблем с това, тъй като малките деца би трябвало да обитават подходяща среда. Не че те няма да научат мурафетите на възрастните, но съвсем друго е, когато гледат батковците и каките да демонстрират съвсем безнаказано определено поведение.

Ще цитирам думите на майка ми, която казваше: „С дете хемофилик не става да играеш на Севилският бръснар“. Знаете, че има хора, които по естеството на своята устроеност имат утежняващи обстоятелства в живота си. И в този смисъл моята наивна идея, която искам да представя, е, че ако вземем двете възможни оси – на желание и нежелание, и на възможно и невъзможно, винаги можем да направим една четворна комбинация. И тогава ще видите, че поне в една от кутийките имаме уязвима група. Разбира се, има такива, които искат и могат да бъдат ваксинирани. Навярно това са тези, които отиват, правят си ваксини и т.н. Но особено характерна е групата на онези, които и да искат, не могат да се ваксинират. Какво да направим с тях? Сравнете тяхната група с онези, които не могат, ама и не искат. Те предполагам, че сами ще се изолират. Хем не могат, хем не искат, това си е техен проблем, те ще се опитват да пазят сами себе си. Но ние смятам трябва да дефинираме, че сред нас има хора, които не могат да бъдат ваксинирани и искат да бъдат ваксинирани. Ние нямаме право да изолираме тези хора. Нямаме право да отказваме на тези хора достъпа до кръчми и публични пространства. И тъй като те не могат, ние трябва да поемем това задължение или тази грижа, за която говори Александър Кьосев преди малко – те хем да са сред нас, хем ние да ги пазим. Това е моят аргумент защо трябва ясно да дефинираме, че както има еднакви граждански права, така има и позитивна дискриминация, защото имаме едни особено уязвими групи, за които трябва да се грижим.

И последното, което ще кажа – Красимир Кънев е много добре запознат с всички онези дела, в които речта на омразата се струпа върху малцинствата. Вие знаете, че в България на практика се преследват хора за неуместни изказвания, които не принадлежат към мнозинството. Съвременната теория за речта на омразата, доколкото мога да преценя, също се вълнува от тази диспропорция и асиметрия на силовите позиции. Малцинствата, както и онези, които са изложени на насилие в семейството, заслужават специално отношение, специална грижа. Това е моята позиция.

* * *

Тодор Христов, литературовед, СУ: Права и управление на рискове

Струва ми се, че е много важно да мислим критически отношението между зелените сертификати, натрупването на големи данни, капитализирането на живота, но аз ще се съсредоточа върху правата. За да формулирам тезата си, имам нуждата да изясня накратко две понятия, които взимам от един лекционен курс на Мишел Фуко – „Сигурност, територия, население“. Първо, население. Населението не може да бъде сведено до множество индивиди, защото се характеризира с феномени като раждаемост, смъртност, възрастова структура, чиито пресмятания изискват регистрацията на голям брой индивидуални случаи. Понеже основната характеристика на населението е численост, неговото тяло е съставено от числа.

Второ, когато говоря за апарат на сигурност, нямам предвид службите за сигурност, такива апарати са биополитически, те не отблъскват опасности, те управляват рискове. И не като ги нормират, а като ги нормализират, стимулирайки нискорискови поведения и увеличавайки цената на високорисковите. Тезата, която бих искал да защитя е, че благодарение на зеления сертификат правата са се оказали елементи от един апарат на сигурност, който видоизменя социалните им функции. Ще се огранича върху правото на придвижване. Зеленият сертификат позволява то да бъде обвързано с условия. Както съдия Калайджиева ни обясни, това не го нарушава, то дори не го ограничава, защото ние имаме избор, но алтернативите, между които можем да избираме, имат различна цена. Благодарение на механизма на публичния дълг цената на ваксинацията е прехвърлена върху бъдещето. Поради това аз мога да я получа почти даром при незначителни усилия, единствено с цената на известен риск. И когато казвам риск, имам предвид не че ваксините са опасни, а че дори когато клони към нула, рискът никога не е нулев. Но този риск изглежда толкова по-малък, колкото по-широко е споделен.

От друга страна обаче, бих могъл да се тествам, но това изисква значително повече време, усилия и средства. Ако приемем, че заболяването не е въпрос на избор, имам трети избор – да огранича сам свободата на придвижването си, което би отнело от социалния ми живот и би ме изключило от публични пространства. Но след като ваксинацията е толкова евтина, изгодна, лесна, да избера друго е неразумно. Нещо повече, след като медиите ме заливат с призиви, че да се ваксинирам означава да бъда отговорен, да поема отговорност за епидемичния риск, който представлявам за другите, да не избера ваксинацията е безотговорно. От трета страна, след като публичните, здравните и епистемичните власти ме уверяват, че това е добрият избор, да не го направя, би означавало да проявя недоверие. Ако по отношение на публичните власти, то е някак търпимо, по отношение на здравните и епистемичните то изглежда като непросветеност. Следователно, ако избера друго освен ваксинация и то тъкмо защото имам право да избирам, аз демонстрирам едно безотговорно, нерационално, непросветено поведение. Но благодарение на зеления сертификат аз няма да мога да укрия това поведение зад стените на дома си. Напротив, то ще бъде регистрирано и сумирано със серия, с маса други подобни поведения. Благодарение на това ще очертая профила на едно безотговорно население, който ще бъде допълнително уплътнен например с пресмятането на неговата склонност към конспиративни теории. И след като се приема, след като изхождаме от позициите, че ваксинацията намалява риска на епидемията, такова население би се характеризирало с повишен риск. А този повишен риск изисква контрол. Този контрол няма да има характера на нарушаване на права, напротив той би увеличавал постепенно цената на останалите избори, на алтернативите на ваксинацията и би могло да направи това по различни начини, например като разшири условията, ограничаващи свободата на придвижване, върху транспортната мрежа. Като ги прехвърли върху други права, например върху правото на труд. Но въпреки всичко той би правил живота на неваксинираните по-труден, без да нарушава правата им и същевременно, като увеличава цената на упражняването им. При това демонстрирайки, че те така или иначе, понеже са безотговорни, непросветени и неразумни, не са способни да ги употребяват, че те са тъкмо онзи сегмент, който не може и не иска, ако се позова на Стилиян Йотов. Нещо повече, това ограничаване на правата ще нараства експоненциално, защото колкото повече нараства цената на другите избори освен ваксинацията, толкова повече това безотговорно население ще се стапя до едно твърдо ядро, което оказва съпротива на ваксинацията, рисковете с него се сгъстяват и то изисква следователно повече контрол. Пак казвам контрол, който не надзирава, не наказва, но направлява поведение.

Виждате, че ваксинацията се оказва елемент от един апарат на сигурност. И благодарение на това, струва ми се, правата днес са се превърнали в проблем. Ние сме свикнали да противопоставяме правата на властта, да мислим, че те очертават границите, които никоя власт не може да прекрачи без правонарушение, границите на царството на свободата. Но след като правата са се оказали елемент от един биовластови апарат на сигурност, да продължаваме да мислим така, означава да ги превърнем в идеални нормативни понятия, които ще очертават вече не свободите, на които можем да се радваме на земята, а царството небесно. От друга страна, можем да открием трети термин, който да служи като реле – да запазва разликата между власт и свобода, власт и право, но същевременно да ги свързва. Александър Кьосев говори за грижа. Струва ми се обаче, че най-често като подобно реле функционира отговорност. Но ако направим това, то би имало два допълнителни ефекта. Първо, територията, очертана от правата, би се превърнала в територия на осъзната необходимост. В нея би имало елемент на принуда и колкото и високо да витае духът ни, правата биха се оказали царство на необходимостта, не на свободата. Нещо повече, те биха очертавали граница, отвъд която остава едно безотговорно население, което, струва ми се, е най-голямата заплаха за принципа на народния суверенитет и оттам за демокрацията. Понеже демокрацията според мен е заплашена не толкова от призраците на тиранията, колкото от опасността да решим, че суверенът е в значителна степен непросветен, неразумен, глупав и следователно неспособен да упражнява суверенитета си.

Разбира се, бихме могли да опитаме обратното, да запазим конкурентността на свободата и правата, като противопоставим правата на биовластта. Но има много проблеми, които биха възникнали тогава. На първо място, ние имаме нужда от едно абсолютно понятие за права, права, които да изглеждат абсолютна свобода. Но както съдия Калайджиева показа, правата винаги са били уравновесени с общия интерес, в много европейски законодателства – с принципа на солидарността. Докато не изобретим такова понятие, би изглеждало, че не знаем какво говорим. И дори медиите да препредават гласа ни, той би се превръщал просто в шум, на който ще се открояват гласовете на експертите, които, самоуверени в знанието си, винаги имат какво да кажат. Претенциите ни за права биха отзвучавали само в ехокамерите на социалните мрежи, където ще бъдат сумирани с други гласове – някои гневни, някои изключително странни, за да образуват нови точки на опасност, които изискват нови форми на контрол. Опитът ни да запазим конкурентността на свободата и правата на практика би усилвал контрола, срещу който се борим. Така че се намираме в ситуация на дисенсус, конфликт между две страни, едната от които не знае какво говори, няма какво да каже и гласът ѝ е просто шум. Такава ситуация изисква да преценим наново къде минава границата между смислената реч и виковете, стоновете, гневния ропот. И аз бих искал да призова да го правим внимателно, за да не се окаже, че територията на правата се свива под натиска на тревогата ни и желанието ни като шагренова кожа.