0
5483

„Петикоут Лейн“

„Тук не е само място за търговска дейност, тук е картинна галерия, тук е театър, тук е литература, тук е цирк, актът на продажбата носи всички белези на живот и на изкуство.“ Едно от британските есета на Георги Марков от поредицата му за Би Би Си. Публикува се за първи път.

В една прастара приказка се разказва как един цар в края на дните си, като се колебаел на кого от двамата си синове да остави короната, ги извикал и им казал: „И двамата ще заминете поотделно за двете съседни царства, за да видите и разберете какъв е животът там. Когато се завърнете, ще разкажете кой къде е бил и какво е видял!“.
Двамата синове изпълнили волята на баща си. На уречения час те отново се изправили пред стария цар.
„Ти къде беше?“ – попитал царят първия.
„О, царю, започнал той. Аз бях на толкова много места, живях в прекрасни хотели, ядох в прочути ресторанти, пропътувах надлъж и нашир страната, срещнах се с всички първенци и гледах интересни зрелища“.
„А ти?“ – попитал царят втория син.
„Ами аз бях на пазара“ – отвърнал вторият син.
„Короната е твоя“ – казал царят.

Тази приказка ми идва наум, когато подземната железница ни оставя на станцията „Олдгейт Ийст“, в самото начало на лондонския „Ийст енд“, и ние неочаквано попадаме сред гъста тълпа, която бавно се придвижва навън. Толкова по-учудващо е, защото е неделна сутрин и едва девет часа.
„Всичко това е „Петикоут Лейн“ – ми казва моят английски приятел.

Гледам хората около себе си. Мъже, жени, деца, очевидно повечето работници, дребни служещи и домакини с цветовете на всички раси, с белезите на много нации, с невероятното разнообразие на акцентите на английския език, всички, колкото различни, толкова и подобни – за последен път ми показват световния характер на този град.
Те отиват на пазар. Отиваме и ние.

Отвън ни посреща хладен вятър и топла миризма на печени кестени. И авангардът на пазара – няколко продавачи на ножчета за бръснене, които разцепват навалицата и напевно повтарят: “Девет за два шилинга!“

Неделният лондонски пазар „Петикоут Лейн“, който е взел името на малката уличка срещу нас, всъщност представлява огромно пространство, равно на цял квартал. Тротоарите на всички улици са задръстени със сергии.

Картината ми се вижда позната. По-старите софиянци веднага биха си спомнили за някогашните прочути софийски пазари – Женския пазар, Солни пазар, Бит пазар, всички ония сергии, строени по улица „Цар Самуил“ и наоколо или по булевард „Драгоман“, магазинчетата по улица „Търговска“ или по пасажа „Свети Никола“. Може би всички пазари в света си приличат, тъй като са продиктувани от една и съща необходимост.

Навлизаме между първите сергии. Сега тълпата ми се струва по-гъста и някак неподвижна, толкова бавно преминаваме напред. В самото начало на улицата стои един гражданин с две малки маймуни на рамената си. Предлага на желаещите да се фотографират с тях и говори с такава парламентарна убедителност, като че фотографирането с маймуните му е смисълът на днешния ден. Зад него една сергия с грамофонни плочи заглушава с високоговорителите си човешките гласове, за да остане само гласът на Том Джонс. Отвъд започва играта на чудните цветове на дамските шалчета, които са накачени на дълги жици. Вятърът ги размахва, едно движение, което превръща прозата в поезия.

За да дойде редът на панталоните. Човек трудно би могъл да си представи по-голяма изобретателност на цветове и кройки. Някакъв български репортер бе писал, че наредените панталони му приличали на строени армии, а пък аз си мисля, че това са панталони за работа, панталони за разходка, панталони за танц, че цветовете им отричат командата „мирно“, че кройките им отричат командата „свободно!“.

После хлътваме в грамадното хале на закрития пазар. Трябва да се провираме между гора от дрехи. И тук същото чувство за удивление пред тия чудесни дамски дрехи във всички фантастични варианти на мини-мини-макси модата.

За човек, който познава почти празните щандове на някои добре построени магазини, където изборът е между три или четири модела или разцветки, тукашното неизброимо богатство от хиляди възможности действа почти като шок. Още една демокрация на съотношението между резултатите на свободната инициатива и тия на служебното задължение.

Още по-показателна е дейността на тия, които седят зад сергиите. Вместо намусените, вечно недоброжелателни лица на познати продавачи, които изпълняват някаква длъжност, отсреща на „Петикоут Лейн“ стоят хора, които живеят, за да продават и продават, за да живеят.

Трябва да се видят тези жени и мъже от всички възрасти с тяхната неизтощима енергия, с непобедимото постоянство на маниерите им, със своеобразната мелодия на гласовете им, за да се усети жизнената им вечност. Това са вечните продавачи, които идат от неизвестността преди финикийските тържища, прекосяват цялата човешка история и стоят пред очите ни като неизменни символи на онова, което се нарича свободна търговия.

Защото тъкмо от свободата произтича цялото разнообразие и страст, и смисъл на тяхната дейност. Затова тук не е само място за търговска дейност, тук е картинна галерия, тук е театър, тук е литература, тук е цирк, актът на продажбата носи всички белези на живот и на изкуство.

Отсреща, по улицата се разнасят трясъци и един силен глас известява на света: „Дами и господа, мислите ли, че е за един фунт? Не е! Мислите ли, че е за петнадесет шилинга? Не е! Мислите ли, че е за десет шилинга, не е! Пет! Повтарям пет! А за вас, господине, лично за вас, само четири!“

Виждам огромната му длан, която се стоварва върху пригодената за тия удари шпертплатова маса и се чува трясъкът, който трябва да продаде една порцеланова ваза за четири шилинга. Всички продавачи на порцелан удрят с длан по масите и човек може с часове да гледа шумния театър, който те разиграват.

Малко по-нататък един рус красавец ловко подхвърля във въздуха тава, пълна с порцеланови чаши, за да покаже тяхната здравина и същевременно на езика на лондонските кокни уверява многобройните си зрители, че ще направят най-голям пропуск, ако не купят тия единствени, тия невероятни чаши…

Всичко това е толкова жизнено и непосредствено, че аз си мисля, че не търговията е повод за артистичността им, а обратното. Но и в двата случая човек има свободата да осъществи себе си.

Моят приятел отбелязва, че е наблюдавал тия продавачи при най-непоносими атмосферни условия и дъждове, те винаги стоели на същите места и продавали, дори тогава, когато никой не купувал, те пак продавали. Те не могли да живеят, без да продават. Защото те са на своя пазар, на своите сергии, със своята стока, със своите интереси.

На ъгъла една жена с контраалтов глас предлага резачки за картофи. Резачките са примитивни и тя нищо не е продала цялата сутрин. Приятелят ми я попита защо продължава да продава, щом никой не купува. Тя ни изгледа снизходително и каза с непоколебим глас: „Но какво от това?“

На кръстовката на две улици стои странен човек. Целият е обшит с копчета. Всичките му дрехи, шапката му, обувките му са бродирани с копчета, самият той е пътуваща витрина. Някой го попита за вид копчета:
„О, моля, вижте на гърба ми!“ – каза той и се обърна. Копчетата бяха на гърба му.

Няколко крачки по-нататък продават наденици на скара, чиято миризма ни връща в епохата на българските пазари. Минаваме покрай обувки, часовници, чорапи, ковани предмети, очила, тромпети, тенджери, одеяла, плодове и зеленчуци, детски играчки, дамски украшения и какво ли не. Един истински народен пазар, един пазар на всичко и за всекиго.

Множеството продължава да пълзи между сергиите, да се спира, да тръгва, някакъв произволен организъм, гигантско влечуго, което вечните продавачи искат да победят. Внезапно се чува силен креслив глас, който пее маршово неразбираема песен. Виждаме мъж в габардинен шлифер, който крачи през навалицата, нарамил огромен плакат и пее. Всички му правят път. На плаката е написано: „Краят на света идва. Спасявайте се от Божия гняв!“.
Един малчуган вдига въпросително очи към майка си: „Майко, какво продава този човек?“
„Краят на света“ – отвръща майката.

Може би символично пътят ни завършва при сергията с цветята. Тъмнокосо момиче стои между огромни хризантеми, истинско цвете между цветята.

Обръщаме се още веднъж и поглеждаме „Петикоут Лейн“ – това царство на свободния дух на човешката инициатива, толкова английско, колкото и космополитно, вечно жив организъм в един вечно жив свят.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияЛогики
Следваща статияЗа уж-будителите и контра-будителите