1
2942

Подвъпросната идентичност

и будните нощи на новия национализъм

 

 

 

 

 

 

 

Когато човек се затруднява да си отговори на въпроса „Кой съм аз?“ със сигурност преживява криза на идентичността си. Когато се затрудняваме да отговорим на въпроса „Кои сме ние?“ със сигурност преживяваме криза на колективната си идентичност. Това се отнася за всяка общност от семейството до нацията. Въпросът  „Кой съм аз?“ си задава личност, а не просто човешки индивид. И при двата въпроса положителният отговор е съвършено прост. При индивидуалната идентичност отговорът е  „Аз съм Аз“. Не е за вярване, но понякога човек наистина не може на самия себе си, в тишината на усамотението си, да каже просто „Аз съм Аз“. За общностната идентичност, малка или голяма, отговорът е „Ние сме ние“. Зад  привидната простота е скрит дълбокият кладенец на идентичността. В  състоянието на криза личността се озовава в  странно объркване и ужасена си повтаря „Не това не съм аз, не може да бъде…“. Драмите при колективните идентичности изглеждат са още  по-мъчителни, защото ближните не могат да те утешат и подкрепят.

Кризата на идентичността, особено на личностната/индивидуалната, е социална и екзистенциална болест на късно модерната епоха, на нашето време. Личност  и самоличност са синоними. Добавката  само- е измерението на рефлексивност (виждаш сам себе си). Личността  се проявява при непосредствена среща на друга личност, защото срещайки личност, се самоопределяш спонтанно като своята личност (не си безличие). Пред вещ човек е човек, но не е личност. Личността не се разменя. Театърът, подражанието и преструвките във всекидневния живот са друга тема. Обезличаването е най-тежкото падение на модерния човек. Това е истинската смърт на човека, останалото е оръдие в нечии ръце, овещняване (превръщане от субект във вещ), вегетиране и т.н. Кризата на личностната идентичност е невъзможното умиране.

В късната модерност членовете на обществото влизат в отношения, които са анонимни. Анонимното социално отношение не е отношение между личностни. То е  между социални роли, статуси, то е функционално отношение, взаимодействие и взаимоотношение според предписанията на безлични правила, а гласът на личността е глас в пустиня. Такива отношения са функционални или структурни, но не и междуличностни. Изглежда нямаме шансове да се избавим от нарастващата функционализация на нашия съвместен живот. Отделните човешки индивиди са едновременно членове на различни, десетки социални групи и респективно играят едновременно различни роли или им се налага да сменят ролите си. Хората предпочитат да не си задават въпроса „Кой съм аз?“. Всичките абсурди от разпадналата се личностна идентичност произлизат от загубената общност (безброй са хората и не-човеците, каквито са интелигентните машини около нас, но нямаме ближни). Е, има индивиди, които са в захлас пред автомобила си, ако можеха, биха го прегърнали като любимата жена, каквато нямат, галят го, но това е друг въпрос, различен от отсъстващия ближен. В криза е колективната (общностната) идентичност. Колективната идентичност е надиндивидуална. Тя  почива на органична, а не на механична солидарност. В  общността индивидуалната личност е в обкръжението на  личности. Личност без колективна идентичност е обречена на самоубийство.

Сюблимната  идея на изначалния проект на модерността, чиято родина е Европа, е общността на индивидуални личности. Да си признат и зачитан като личност е принцип на модерните общности. Не става въпрос за утопия, а за безкрайна задача на човешкия разум (разум на сърцето, разум на интелекта и в делата). Такъв е смисълът на „Свобода, равенство, братство“. Големият проблем е, че всяка от тези магически думи се разбира и употребява по различни начини.

 Човечеството се е натъквало на безнадеждни препятствия в стремежите си към един по-добър свят и е надмогвало ужасяващи пропадания. Не знаем какви изпитания ни предстоят. Това, което се вижда днес с невъоръжено око, е помръкващата  лична идентичност като висша ценност и на общностната идентичност(нацията) като висша социална ценност. Индивидуалната личност и нацията като колективна самоличност се откриват в зората на модерното европейско човечество.

В късната модерност тече безпрецедентен в историята на човечеството процес на глобализация. Социологът  Джон Ъри нарича обществото мобилно, Бауман определя днешната модерност като течна. Глобалните гледки се натъкват на  безформени процеси и явления. Нациите и националните държави не се ли превръщат фактически в изчерпващи се фикции? Глобализацията е безпрецедентен процес, защото на всичко отгоре не се ръководи от финални цели и ценности, което не е било никога по-рано. Нациите се раждат в началото на модерната епоха и тяхната родина е Европа. Нацията е par excellence колективна (общностна) идентичност, която се превръща във върховна социална ценност. Но свободното движение на хора, капитали, информация, ценности подрива нацията като върховна ценност. Дилемата е тежка. Ето къде зейва кризата на колективната и личностната идентичности. Нужно е анализът да отива докрай, а не да се тюхкаме и вайкаме. Дърдоренето е губене на време. Без усукване, а ребром се поставя въпросът: Искат ли и готови ли са членовете на националното общество да го затворят? Знаят ли какво искат ? Чистата  национална идентичност означава край на отвореното общество (не става дума за Сорос, дори за Карл Попър, Бергсон и за тоя или оня). Възмущението е важно, но само с възмущение не се живее.

Бъдещето  става все по-непрозрачно и  неведението ни се увеличава. В такава ситуация нарастваща рефлексивност на процеса се превръща във фундаментално условие на неспирната модернизация. Но вече не може да се разчита на експертите. Необходимо е да се чува гласа на тези, които ще понасят последиците, което означава, че демокрацията не се обезценява, а  напротив нейната ценност става все повече значима.

Много интелектуалци алармират за възраждащи се национализми. Широки обществени просветени демократични кръгове изпитват безпокойства от възраждането на старомодни националистични тежнения. Това, което се нарича на хладен аналитичен език превръщане на нациите в изчерпващите се фикции, е обезценяване на фундаменталната модерна социална ценност. Нараства  масата на будните в нощта нови националистите (нови, защото светът е променен до неузнаваемост) с прости „решения“ на сложни проблеми. Те  живеят с мисълта, че знаят къде е светлата част на този обществен живот. Те си мислят, че са будните в нощта. Трезвите, които не искат да бъдат безродни (безродният е Никой) не могат да остават с високомерието си. Необходим  е проницателен поглед, осмисляне на духовната ситуация на нашето време и мъжествена позиция по отношение на действителната криза на националната и екзистенциалната идентичности. Радикален проблем не са избуяващите и заплашителни неонационализми, а условията, които ги предизвикват. Радикалният подход означава  да се стига до корена на нещата.

Обезличаването на човека, загубата на личната идентичност е отчайваща криза на хуманизма. Родината на хуманизма  е  Европа. Сърцевина на хуманизма е самоценността на човека от плът и кръв. Ако човекът не е самоцел и самоценност, защото е превърнат и е допуснал да се превърне сам в инструментална ценност, ако хуманизмът се е превърнал в празен звук, това не е нищо друго от настъпилата смърт на Човека, последвала след няколко  века смъртта на Бога, за която говори още младия Хегел, а по-късно Ницше. Както  Ницше пита „Кой уби Бога?“, можем да питаме „Кой уби Човека?“. Но щом можем да  зададем такъв въпрос, това означава, че не всичко е загубено. Длъжни сме да разпознаем изминалите  пътища и пътеки на алиенация, довели ни в нощта на човешката безпътица. Щом нощта не е станала все още непрогледна, то е крайно време да започне преоценка на всички ония ценности, които са изместили човека като самоцел и самоценност. Задачата не е невъзможна. Достатъчно е да се събуди волята да бъдеш. Хората се нуждаят от сън, от онзи естествен и сладък сън за идното оживено бодърстване. Има обаче заспиване от леност и забрава на бъденето. Камбаната е за това. Тя събужда заспалите. Събужда ги в един дълбочинен смисъл. Пробуденият  слуша камбанния звук в екстатично състояние и неговата екзистенция трепти.

Настанало е време за преоценка на ценности, които са обезценили двете основни форми на идентичност – общностната(колективната) и личностната (екзистенциалната). Има примери на преоценка. Няма нужда от измисляне. Ако любовта е свързала двама души от различни националности, това не прави тяхното дете осакатено от колективна идентичност. Няма закон на колективната идентичност изобщо, който да диктува подобен резултат. Ако човешката личност не е отчуждена от ролята, функцията и положението си, тя вижда смисъл в тях да живее себе си. Тези примери не целят да отклоняват вниманието от тежките изисквания на деня пред които сме изправени. Но те могат да са зрънце вяра, нужда в началото на всеки труден и дълъг път в неизвестното.

 

Проф. Георги Фотев е почетен професор на Нов български университет и директор на Центъра за изучаване на европейските ценности при НБУ. Автор е на голям брой научни публикации у нас и в чужбина. Той е National Program Director на European Values Study/Survey. Той е действителен член на European Academy of Sciences and Arts от 1993 г. Репресиран е от тоталитарно-комунистическия режим. Семейството му е изселвано по политически причини. Дълго време не му разрешават да следва, бил е работник. Министър на науката и висшето образование (1991). Три мандата е директор на Института по социология към БАН. Сред основните му трудове са книгите: „Социологическите теории на Е. Дюркем, В. Парето, М. Вебер“ (1979), „Принципите на позитивистката социология“ (1982), „Социална реалност и въображение“ (1986, изд. на гръцки език в Атина, 1996), История на социологията, том 1-2 (1993), Другият етнос (1994), „Ethnicity, Religion and Politics“ (1999), „Криза на легитимността“ (1999), „Смисъл на политиката“ (1999), „Граници на политиката“ (2001), „Диалогична социология“ (2004), „Дисциплинарна структура на социологията“ (2006), „Дългата нощ на комунизма в България“ (2008), „Ценности срещу безпорядък“ (2009), „Българската меланхолия“ (2010), „Сфери на ценностите“ (2012), „Смисъл и разбиране“ (2014), „Човешката несигурност“ (2016) и др. В чест на проф. Г. Фотев е публикуван сборника „Светове в социологията“ (2006) с участие на негови ученици, колеги и на световни имена в социологията като Зигмунт Бауман, Едуард Тирикян, Майкъл Бъроуей, Джон Рекс и др.                                                                                                                                                 

На главната страница – Леделе Мое, Поетика на отношението, 2015 г.

1 коментар

  1. Скъпи г-н Георги Фотев,
    Вие, интелектуално знаме на Промяната в България, да се уморите и натъжите, когато българският и световният свят е в подем на свободното и себезащитно поведение. Когато усмивяния от либералната безличност Президент Тръмп призовава всеки да заяви интересите си и ги защити. Та зарбавихте ли, че ние УСПЯХМЕ. Превърнахме непроницаемия тоталитарен камък в глина за създаване на нов, потенциално-съдържащ-възможност свят на мечти. За съжаление много често провинциално-крадливо бедняшки провален.
    Но разтворихме географията на мечтите за безброй млади хора, чиято Родина е от Черно море до Ламанша и Харвард.
    Нека се възхищаваме на модерния красив свят, предлагаащ възможност на всеки от Гданск до Котел да допринесе.
    Радвайте се, покажете го, дайте пример. Да могат и по-свитите да разберат огромния демократичен прогрес на можещите.