0
1722

Поет и съвременност

Из патологията на нашите критически нрави

kiril hristov

Къде всъщност е мястото на Кирил Христов в историята на новата българска литература? Какъв е реалният му принос? На 23 юни 2015 г. се навършват 140 години от рождението на поета.

СПОМЕН ВМЕСТО УВОД

Моето първо по-сериозно запознаване с лиричното твор­чество на Кирил Христов датира от гимназиалните ми годи­ни. „Посредник“ ми стана Пенчо Славейков, чиято поезия много обичах и който с литературните си преценки мe респектираше със своята проницателност, остроумие и критическа категоричност. Имайки навика да не щади никого, когато става дума за литературни принци­пи и вкусове, авторът на Епически песни с изненадващ възторг приветства дебютните прояви на своя по-млад колега и дори сравнявайки го със себе си и с останалите български поети, го поставя над всички: „Другите сегашни наши поети – пише драстично той през 1897 г. в сп. Мисъл – или сантименталничат на чужд маниер и блеят като г. Вазов (…), или пък го опяват на вересия, като г-н П. Славейкова (…), или пък плашат читателите си, като г. Михайловски, който пише сатири, а в бележки под тях сам си ги опровергава. Г-н Христов не се лови за пеша нито на едно от тях. Той пее не за онова що мисли, а що чувствува и преживява, затова неговите песни се четат с наслада. [1] 

Като илюстрация на аргументите за тази своя безпощадна преценка, Пенчо Славейков посочва Скитник, и квалифицирайки го като „може би най-хубавото лирическо стихотворение в нашата поезия“, както и Молба – възкликва: „Запалете диогеновски фенер и тръгнете да дирите у другите български поети такава проста задушевна песен, написана с такъв език! [2]“.

След подобен авторитетен атестат трябваше незабавно да се запозная с поезията на Кирил Христов. По лавиците на книжарниците в родния ми Бургас виждах неговата Антология, издадена през есента на 1944 г.; използвах именния си ден, за да я получа като подарък, и я зачетох, но макар и подготвен, възхищението ми надмина очакваното. Четях и препрочитах с неизразима наслада лиричните миниатюри в Химни на зората и Тихи песни, докато много от тях вече знаех наизуст – изпитвах непреодолимата потребност да си ги повтарям безмълвно щом пожелая.

Към възхищението обаче с изненада усещах да се примес­ва и едно друго сложно чувство – отначало като колебание, но по-късно превърнало се в убеждение: по чистота и блясък на ли­рическия талант, Кирил Христов наистина надвишаваше Пен­чо Славейков, защото успяваше да респектира и да те държи на дистанция, до­ри когато си готов да го следваш навсякъде, докато другият Кирил Христов те увлича стихийно, шеметно, неудържимо и те кара да потъваш в неговия свят на бушуващи чувства и раз­ноцветни образи…

Проследявайки отношенията между двамата именити писатели, не можеше да не се забележи и нещо друго – първите симптоми на един назряващ конфликт, който ще играе решителна, ако не и фатална роля в творческото развитие на Ки­рил Христов. Хвалейки го тъй въодушевено, все пак Пенчо Славейков си позволява и да предупреди: ,,Но недейте само го хвали, че ще го изхайлазите!“.

Защо е това предупреждение? Нека допуснем, че болният, недъгав поет е бил лично уязвен или най-малко смутен от дръзката, предизвикателна демонстрация на хедонизъм и на жаждата за първични наслади в стихотворенията на този 22-годишен, поетичен събрат. Но той, ученикът на Гьоте и Фолкелт, е шокиран и от нещо друго, далеч по-важно и по-обективно: тази емоционална експанзивност – толкова увличаща и заразителна – не може да не се окаже опасна заплаха за художника, който (към вродени­те си наклонности) бе длъжен да култивира у себе си самообла­дание, воля, хладнокръвен самоконтрол и разумно владеене на таланта, а не лекомислено отдаване на капризните си вдъхно­вения:

„Перспективата на неговото по-нататъшно развитие ни радва още повече, а няма защо да крием, и малко ни смущава – заявява Пенчо Славейков. – Смущава ни неговата невъз­държаност, жизнерадост, която, както всякой яд вземан в го­леми дози (у г. Христова не дози, а цели порции), действува разрушително, убива. Защото едностранчивата жизнерадостност е вече болезнен симптом. Една умствена дисциплина, като противовес на беса на темперамента, би подействувала благотворно. [3]

Както може да се предполага, мнението на Пенчо Славейков се споделя и от главния редактор на сп. Мисъл – Д-р Кръс­тев. Не по-малко строг и взискателен като критик, той приветства първата стихосбирка на поета, (Песни и въздишки, 1896), но по повод втората (Трепети, 1897), не се сдържа да прибави към похвалите и своите основателни резерви и опасения: тази „демоническа“, „стихийна жажда за любов“, „тоя всепоглъщащ афект“, толкова егоистичен в прояви и насока, биха довели до опасно са­моунищожение, ако не са балансирани от действието на по-дълбоки и по-общи хуманитарни мотиви:

k4

„Трябва само да скърбим – пише Кръстев – и горко да скърбим, че стихийната страстност на неговия натюрел заглу­шава неговия интелект, заглушава неговите социални чувства, чувства на алтруизъм, чувства на състрадание към страдущия брат, към окървавеното отечество (…). Личен, субективен до последните граници на позволената субективност, той сякаш не живее и не е способен да живее в друго, освен в най-егоис­тична затвореност. (…) Ако продължава така, той ще лиши сво­ите творения от оня възвишен подем на духа и от ония свеще­ни омаи, които са нещо по-велико и по-поетично от самата поезия, които й дават святост и я възвишават до божествено­то. Без идейния противовес тая поезия на емоции, на чувстве­ност и на елинска жизнерадост ще пресити, страх ни е, читате­лите, ще направи самия творец жертва на смъртелна досада и на потръс от живота в една възраст, в която животът е най- велико благо – защото е най-велик дълг. [4]

За да убеди и отклони младия поет от опасния път, д-р Кръстев прибягва до думата, с която си служи и Пенчо Сла­вейков: „противовес“. Той изисква от Кирил Христов сам да противодейства на стихийния си темперамент, на необузданата си виталност с „оная дисциплина на духа, оная стоманеност на творческата воля, без които нищо трайно не се създава, без ко­ито най-големият талант минува и заминува като безследен метеор“.

Само когато смогне да осъществи този морален и творчес­ки подвиг – завършва критикът – „българската критика с гордост ще поздрави в него най-мощния поетически талант и най-великия между живите и угасналите български лирици…“.

НАЧАЛО НА РАЗПРАТА

Когато четях за първи път тези редове, аз още не знаех, че Кирил Христов отлично помни отправените му похва­ли, забравяйки ония, които са го похвалили; както и много добре помни цял живот критиките или по-точно тези, които са го критикували. Се­га обаче е все още твърде рано за окончателен разрив: в новата си стихосбирка Вечерни сенки (1899) той пос­вещава на Пенчо Славейков в израз на братска обич баладата В пламъците на Стара Загора, а на д-р Кръстев – Епиникия, където поетично се моли Богу да му предостави възможност да се отблагодари за получените от критика добрини („тази смела твоя обич“), задето го бил спасил от „агония и умопомрачение“ и сьс „железния си дух“ го е извадил от гроба и т. н.

Без съмнение, че тези и други подобни заричания, правени в състоя­ние на гореща поетическа екзалтация, са напълно искрени. А в случая е имало и сериозно основание за това: посрещнат с възторг от публиката, от стари и млади, търсен и изкусително канен във всички литера­турни кръгове с оформящи се враждебни лагери и списания – от Иван Вазов и проф. Иван Шишманов през Ст. Бобчев и Антон Страшимиров, до д-р Кръстев и Пенчо Славейков – с верен усет, но без да се обвързва с някаква идейно естетическа програма, Кирил Христов без да скъсва с останалите, се ори­ентира към най-авангардното, най-сериозното и най-автори­тетното списание Мисъл. Скоро той ще му стане негов активен сътрудник и съредактор заедно със „знаменитата четворка“. Строгият и „студен“ преподавател по философия във Висшето училище, д-р Кръстев, ще го обгражда с най-приятелски гри­жи, ще го насърчава, ще му помага във всичко, с което може, ще урежда (без да скъпи време и нерви) битовите му проблеми, ще му предоставя собствения си дом и вилата си в Костенец за работа, ще го предпазва тактично, по-скоро, ще се опитва да го предпазва от необмислени и опасни за творчеството му постъпки, ще задоволява желанията и капризите му, които за­едно с литературната му слава ще растат в геометрична про­гресия…

Ала изглежда, че за самочувствието на суетния и сприхав младеж това не е било достатъчно: едно почти невинно спреч­кване, (съответно с д-р Кръстев и Пенчо Славейков), ся­каш отдавна очаквайки този миг, той шумно напуска Мисъл. Но напус­кайки го, решава да си отмъсти жестоко на всички ония, които остават в него, за да го ръководят. Напълно забравил посвещения, епиникии и клетви за благодарност, Христов се нахвърля с отровни статии и стихове, (епиграми, сатири, поеми) срещу довчераш­ните си възрастни другари и благодетели. Не пести нищо, за да ги уязви възможно по-дълбоко и по- смъртоносно. Кога­то бесът най-после е уталожен, той трагично осъзнава по­ложението си, („Най-трагичното положение, в каквото някога някой български писател е попадал. Никаква опора – вън от себе самия. Литературният живот около ми бе пустиня.“) – така ще пише по-късно. Кирил Христов подава ръка за прошка, но тя бива отхвърлена с ледено презрение. Друг би се отдръп­нал и примирил, но не и той: неговото озлобление и чувст­во за мъст стават по-ненаситни, по-необуздани и по опасни. Поетът загубва равновесие: живеейки с творческите си вдъхновения и с чувството на „божи избраник“, той започва да петни името си с недостойни, дребнави вестникарски заяжда­ния и полемики.

Нападнатата страна, колкото и външно да е показвала олимпийско самообладание, естествено не се сдържа да реаги­ра. Д-р Кръстев престава да го споменава в своите статии и университетски лекции по българска литература освен вед­нъж през 1907 г., и то за да го изобличи в плагиатство (за дра­мата Стълпотворение[5]. Сьс същите основания преди него ина­че миролюбивият Яворов ще я нарече „грехопадение“ и ще из­ползва повода, за да подчертае, че „дяволското самомнение“ на Кирил Христов съвсем не отговаря на неговия неоригина­лен и подражателски талант [6]. От своя страна, Пенчо Славейков неумолим, когато трябва да урежда сметки, в една об­стойна беседа, „Българската поезия – преди и сега“ (1906), също не пропуска случая да постави на място развилнелия се неблагодарник.

Несправедливостта ражда несправедливост: сам отречен из­цяло от своя по-млад и болезнено амбициозен съперник, Сла­вейков сега не му признава почти нищо, дори и онова, което ня­кога е хвалел: любовните му химни, пейзажната му лирика, пое­мите във фолклорен стил и художествените му обработки на народ­ни песни – нищо! „А как дивно почна той! – пише с привид­но безпристрастие авторът на Сън за щастие. – Както слън­цето почва своя ход във ведрите зори на пролетен ден. Вдъх­новени химни на плътта запя той и навеки спря на тях. [7]

Определяйки „свенливия реализъм“ за „основен елемент“ на народните ни любовни песни – една от характерните отлики между „старите“ и „млади­те“ български поети – съвършено тенденциозно с цел да отпрати младия и темпераментен Христов при уморените „старци“ и при „опълченското“ поколе­ние на Иван Вазов, Славейков продължава с унищожителен сарказъм: „Баналностите и диващините на „едно време“ – сега от тях се срамува всякой, освен певецът на Жени и вино, вино и жени, вечно неспокойният недоволник. Но не само в любовната си лирика, във всичко, що е писал той досега, личи същото без­покойство и неуравновесеност. Поезията у него се превърна бързо в дервишки вой – вой, стон и рев на беснуем. Великият копнеж на младите към другия бряг, към уталожване вътреш­на свобода е чужд на едно такова неспокойство, добре извес­тно на психиатрите. [8]

Пейзажните стихотворения на Кирил Христов – гордост не само на неговата поезия но и на новата ни лирика – са съ­що тъй безмилостно отречени: той бил описвал „само обикновени явления и случки от живота на природата, нехарактерно, фал­шиво възпроизведени“. „Изобщо – твърди с отмъстително пристрастие Славейков – г. Христов няма око за наблюдава­не природата и всеки опит за пряко нейно поетическо възсъз­даване е тром претрупан, крайно нехарактерен…“

hristov_350x350
Кирил Христов, Цветана Щилянова, 1939 г.

Уредени ли са вече всички сметки? Не, разбира се. Кирил Христов е дълбоко, непоколебимо убеден, че кампанията про­тив него е плод на злоба, а злобата – на завист: долна, под­ла, организирана завист спрямо неговия блестящ поетически талант. Той не се смущава да го изрази публично. В поемата си Зевксис и Паразий (1903), старият художник, (литературно пре­ображение на Пенчо Славейков), хром и угнетен от творческа­та мощ на своя млад съперник – Паразий, (Кирил Христов), признава горчиво пред себе си:

Ех, старост, старост! Няма по-позорно,
по-подло чувство от безсилний гняв
на преживян живот, oт завистта
на стареца!…

НЕУТОЛИМА НЕНАВИСТ

Колко дълго е траело, (не – траело, а чудовищно растяло с времето това напиращо мъчително чувство и убеждение), свидетелства публикуваният през 1941 г. (три години пpеди смъртта на поета!) откъс от дневника му Време и съвре­менници, написан някога по повод ранната кончина на Пенчо Славейков в Италия, (1912). Никога няма да забравя впечатле­нието, което произведоха върху мен (младия студент в първи курс) тези ужасни страници на Михаил-Арнаудовото списание Българска мисъл: бях поразен, зашеметен, объркан – такъв злостен порой от клевети, такава неукротима, сляпа омраза и кощунствено издевателство! Всяко изречение се забиваше в ума и сърцето ми! Какво не бе отрече­но на покойния вече поет – и човешки, и творчески добродете­ли!. Никакъв грях не му бе спестен. С кошмарни щрихи се ри­суваше портретът на един нравствен изрод и враг – сякаш един престъпник в духовната ни култура: „Твоят живот и твоето дело са изпълнени с богохулство (…). Светна ли поне пред смъртта в твоята безраса душа, баукала в хаоса на полуобразование и робски злоби? (…) Как си могъл да мислиш, че моят поглед прониква до първоизточника на не­навистта ти? О, нашата свада бе само един отдавна дирен по­вод! От първия още миг на моето появяване в книжнината ти ме обичаше с лютите болки на завистта: и за моето свежо из­куство, и за здравата ми, стремителна, пълна с радости мла­дост – радости, които ти бе само сънувал в запарения дъх на леглото на болник (…) Какво си ти като художник на словото? На своите книжни крила ти не можа ни веднъж да подхвръкнеш. (…) Ако парализата ти, сполетяла те в пубертетна възраст (…) не бе те години приковала на легло, ти би бил един нео­буздан вестникар, един бесен партизански нехранимайко (…). Твоята поезия е по-чудовищна от онова, което би ни дал с кра­ката си един безрък пианист. (…) Само страстта да хулиш, да клеветиш превъзхождащите те е родила (…). Неук и неограни­чен нахалник (…). Ти и твоята банда отровихте духовния залък на простия добродушен народ! Ти и твоята банда преследвах­те с най-голям бяс ония книги, които единствено можеше то­зи народ да разбира (…); вие размножихте стократно рушите­лите и гробокопателите на България (…). Жалко човекоподобие (…)! Не, съдбата с право нанася удар на един от най-голе­мите злосторници в българската книжнина. Няма да ми бъде чудно, ако тя претроши ръцете и на неговите сподвижници, ако не остане камък върху камък от разбойническия вертеп на си. Мисъл, отгдето бе изгонена всяка трезва мисъл! Има едно вър­ховно правосъдие! Не може да го няма! [9]

Това ли бе перото на толкова обичания от мен поет? Какво общо имаше съчинителят на този чудовищен памфлет с авто­ра на онези прелестни стихотворения, които бях учел наизуст? Колко нежност и трепетна обич към живот и природа имаше там, и каква груба, жестока, унизителна омраза – тук! При това, писано докато изгнаническият гроб на Пенчо Славейков в Комо Брунате още не е бил изравнен, а публикувано близо три десетилетия по-късно, когато името му е вече навеки гравира­но в литературния пантеон на България! Кой всъщност е бил жертва на ревността?

Значителна част от творчеството на Кирил Христов е вдъх­новена от неговите съпернически комплекси – да направи по-добре, по-майсторски, по-поетично онова, което другите пре­ди него и особено Пенчо Славейков са вече създали – баладите му, обработките на народни песни в Самодивска китка, поема­та Хоро, която повтаря с други мотиви и настроения структу­рата на Коледари, или пък Чеда на Балкана, най-амбициоз­ното му дело – първоначално закърмена в странното наме­рение да „поправи“ Кървава песен и после създадена, за да й отнеме първенството на модерен национален епос; дори невин­ната употреба в българската поезия на македонските предло­зи „со“ и „во“ вместо „със“ и „във“ държеше, че е негов па­тент, далеч преди Пенчо Славейков…

Кирил Христов преведе Ад на Данте само за да развенчае превода на Константин Величков; преведе Фауст, за да дока­же, че го може по-добре от Александър Балабанов, ако не и от Гьоте; създаде Боян Магесникът, за да покаже колко са оста­рели историческите драми на Вазов… Той трупаше съчинения от всички жанрове, сякаш бе убеден, че количеството също е убийс­твен удар срещу неговите врагове: то трябва да ги смаже със своята колосална маса – всички тези „литературни буболечки“. Днев­никът му, с който десетилетия наред плашеше българските пи­сатели и интелектуалци, трябваше да обхване цели десет тома…

Каква беше тази бясна, неутолима жажда за слава, за ду­ховна власт, за първенство! Когато дръзваха да му ги оспорят (или просто да не му ги признаят в желаната от него степен), той се нахвърляше необуздано срещу всички, срещу цялата ни интелигенция, която обявяваше за „гламава“, „въртоглава“, „умопобъркана“, „продажна“, срещу целия български народ, („Тук българи живеят; тям не трябва изкуства, песни: ежби дай им тям!“). И дори съчинява цяла теория за душевния му хаос – „Дервишки вой – вой, стон и рев на беснуем“!… Тогава по­етът „сварява“ и поднася наред отровната си билка „Чемерика“, пуска „запалените стрели“ на своите епиграми, ранява с тях безогледно приятели и врагове, съчинява дълги, много­словни поеми, за да докаже, че всички тези „тълпи“, тази „тъ­па, идиотска сган“, която снове по улиците на града са „ед­нодневки“, „прах“, който утре вятърът ще разнася накъдето си ще – безплътни „призраци в мъгла“, докато той, Кирил Христов е безсмъртен:

Ти призрак блед си – не за тебе, не:
за мен ще спомнят всякога, когато
за славни българи се спомене! (…)

И в четири милиона, що живеят
в този миг по наший край, едва
троица като мен ще оцелеят
във смели огнедишащи слова!…

В спомените си (Затрупана София, 1943) старият поет с чув­ство за хумор разказва, че някога Стефан Бобчев, редакторът на Българска сбирка, където се печатала поемата Призраци, под­чертал на коректури цитираните стихове и след „осукан предговор“ огорчено възразил:

– Ами ние какво ще станем бе, Кириле? [10]

ЛИТЕРАТУРНОТО ОТМЪЩЕНИЕ

„Ами ние какво ще станем?“ – така са се питали огорчени и ос­таналите пишещи братя. Омалова­жавайки постиженията на този непоправим маниак, нищо чудно, че те започват с още по-голямо желание да критикуват несполуките му и дори с истинско злорадство – грешките и нетактичността му. Десетина го­дини след първоначалния единодушен възторг – премълчава­ния, уговорки, резерви или преки отрицания обграждат името на поета. При това едва ли би било преувеличено, ако се каже: от всички страни. Като се изключи почти пасивното съчувст­вие на неколцина иначе влиятелни негови приятели и съмишленици,(което той безцеремонно ще квалифицира в изказвания и писма като „чиста византийщина“), професионалната критика сякаш се е забавлявала да го дразни със своята дребнава придирчивост или обидна снизходителност.

За социалистите е ясно: те отричат по принцип неговата по­езия като „буржоазна“, като „бягство от живота“ (както озаг­лавява една своя статия за поета, Георги Бакалов [11]).Останалите дори когато не намират идейни основания да оспорят по­зициите му и качествата на неговия талант, в различни вари­анти, с различни нюанси в анализ и аргументации, продължа­ват основната тенденция в критиката на Мисъл: необуздано епикурейство, липса на интелектуален и творчески самоконтрол, първично емоционален и инстинктивен, но неспособен за по-общи и по-дълбоки мисловни обобщения. И едва ли не – един съвременен „дивак“, „варварин“, нецивилизован индивид с примитивно остри сетива, с животинска интуиция за физическата страна на природата, но и с „недиференциран от волята интелект“ – жа­лък, когато се опитва да разсъждава логически и да се издигне до по-високи духовни сфери… Както бе писал навремето д-р Кръстев: „Да искаме от тия натури да влязат в живота и да ни осветлят неговите тъмнини, значи да не знаем от кого какво искаме… Тяхна област е само наивното творчество, дето инстинктът е всичко, разсъдъкът – нищо.“ И накрая: остаря­ла поетика – традиционна, неоригинална, епигонска…

Присъдата, както се казва, трудно подлежи на обжалване, защото е дадена от „най-върховна инстанция“. И тя ще се пов­таря десетилетия наред с повод и без повод, с убеждение или по инерция, въпреки отчаяните усилия на поета да докаже ней­ната несправедливост с великолепни произведения, които (пок­рай неубедителното) ще продължи да създава до края на живота си.

Поет на майските копнежи озаглавява една своя статия от 1906 г. Никола Атанасов, който, въпреки възхищението си от лирическия дар на Кирил Христов, не пропуска да подчертае пълната му неспособност да излезе извън непосредствено сетивното, не­посредствено преживяното, извън стихийната власт на насто­ящия миг: „Поетът на майските копнежи не е способен да усложни фа­булата на своята песен, няма силата да й принади елементи от ония, които моментът му дава под живото въздействие на дейс­твителния факт. (…) Когато не обременява непосредните си чувства с никакви разсъждения (…), тия чувства са тъй прекрасни в своята цинична голота (…), като Нана на Зола пред огледалото! (…). Поиска ли поетът да вземе позата на философ, на влюбен Фауст, веднага му хващате измамата (…), като дете, което играе възрастен мъж (…). Кирил Христов се емоционира само от това, което вижда, което е около него. Да черпи вдъхновение от миналото или да се унесе в бъдещето, нему е несвойствено (…); за него съществува само настоящето. [12]

Литературната история (като общата) също си има своите капризи: през 1911 г. издателство Паскалев представя изящ­ните томове Химни на зората и Слънчогледи с един невероятно обновен Кирил Христов – творчески успокоен и вглъбен, мъдро съзерцателен, не просто поет но и изискан художник с изключителен усет за форма и безмилостна самокритичност, който е изхвърлил от своята поезия всякакво многословие, необуздана афектация, ефимерни жестикулации на непосредствена възбуда, обстоятелствена разказвателност и описателност! Или всичко онова, което Пенчо Славейков саркастично назова като „разпасване на пояса“, „дервишки вой, стон и рев на беснуем“! С други думи, когато пред българския читател се изправи един поет, който категорично е опровергал или съществено коригирал наложената му характеристика – критиката и този път намира съображения, за да се покаже недоволна.

Недоволна, от какво? – Просто, от промяната. Когато в списание Демократически преглед (1911), 30-годишният Владимир Василев със самочувствие и критично остроумие съпоставя новите ан­тологии с предишните стихосбирки на Кирил Христов, за да очертае цялостния образ на поета, оказва се, че това е невъзможно: Кирил Христов е подхвърлил на такава основна преработка (къде сполучлива, къде несполучлива) старите си стихотворения, тъй безжалостно е изхвърлил голяма част от тях, че търсеният цялостен образ се разпадал на две паралелни, но съвършено несходни изображения: едното – в Химни на зората и другото – в новите антологии. Крайният резултатът, според Владимир Василев, е, раз­бира се, неблагоприятен: той показвал, че Кирил Христов „не дава вярна художествено психологическа преценка на своето творчество и му липсват по-точни критерии за самоанализ и самонаблюдение“. Новите му преработки не предавали автентични преживявания, а „само формулите на неговата поезия“. „Защото – аргументира се критикът – събитията на неговия жи­вот не са вече една преживяна в момента действителност, коя­то се мъчи да възпроизведе във всичката й пълнота и интен­зивност, а материал за философско поетично обобщение. Лич­ното в тях, което нявга е било най-съкровено, сега е заменено с онова, което носи по-общи, по-абстрактни значения. (…) Вместо непосредствен живот, Кирил Христов дава в Хим­ни на зората само философия, абстракция на преживяното (…). Това са фрагменти, без никаква вътрешна последователност, без по-широка емоционална и жизнена мотивировка, като че ли случайни цитати за някоя христоматия [13].

Владимир Василев естествено не може да не признае, че при тези преработки поетът се е водил от едно по-високо творчес­ко съзнание, от по-остро чувство за художествена взискателност, за формална и смислова прецизност: „Почти навсякъде – пише той – Кирил Христов се е стремил към по-голяма поетическа прецизност и по-художествено обозначение. Гри­жата за форма личи в отмереността на неговите движения – преди да замахне, поетът вече разчита ефекта, който ще се получи от удара, и личи, че ръката се движи по предварително начертана траектория. А по-рано това бяха самопроизволни жестове, които не се подчиняваха на някаква естетическа норма и които се направляваха от една сурова, нерационализирана стихия. [14]

И въпреки това, въпреки частичните сполуки, които признава на поета, въпреки възхищението от едно или друго, както и от живописната сила на неговите пейзажни импресии, от символистичното внушение на тези реалистични изображения, както и от „поетическия трепет“ на безкрайните зрителни перспективи, които те разкриват пред духа с „прозрачната лекост на подвижните линии“ – въпреки всичко, преценени в най-главното, тези антологии не удовлетворяват критика:

„Под натрапничеството на внушения от чисто рационалистическо естество, той е правил изменения, които засягат не само формата, а чак елементарните психически данни на неговия писателски натюрел (…). Тая нова гримировка на Кирил Христов, както и трансформирането на старата – заключава Вла­димир Василев – показва, че на поета липсват по-сигурни средства за самонаблюдение, за да различи кое е присъщо не­му и кое не. В резултат се е получило това, че новите му сбор­ници вместо да отърват читателя от необходимостта да се ро­ви в отделните по-раншни сбирки, само му отварят нова ра­бота. [15]

Не Кирил Христов, а критикът е „отворил нова работа на читателя“: препрочитам отново ранните сбирки на поета, срав­нявам ги с двата сборника от 1911 г. и не мога да се освободя от впечатлението, че Владимир Василев е използвал казуистичната си логика сякаш само за да не признае очевидното: въпреки уместните му бележки за някои поправки (добри или лоши), като цяло, Химни на зората и Слънчогледи, (без цикъла Intermezzo) са две редки, бисерни огърлици в съкровищницата на новата българска поезия. Не две различни, несходни лица – това е същият

Кирил Христов – чувствителен, витален, с познатата поетична интуиция и версификаторска виртуозност, но този път, невероятно улегнал, взискателен, самокритичен, с едно класическо чувство за форма, където едва ли не всяка дума, всеки звук, дори препинателен знак са претеглени върху златарски везни и поставени на най-естественото им, необхо­димо, вътрешно предопределено място, с рядко майсторско самообладание…

И каква странна логика! Ако, както пише Владимир Васи­лев, „суровата, нерационализирана стихия“ на моментно вдъхновение е овладяна и „подчинена на естетическа норма“, ако са ликвидирани „самопроизволните жестове“ в името на съзнателна „грижа за форма“ и „поетическа прецизност“, може ли тогава да се твърди, че са загубени „критериите за самоанализ и самонаблюдение“? Не говори ли това за тъкмо обратното? То­ва творческо съзряване не е ли по-скоро плод на вярно самонаблюдение и критически самоанализ? Освен това по логиката на каква естетическа доктрина следва, че щом „събитията на неговия живот не са вече една преживяна в момента (!) действителност, която се мъчи да възпроизведе във всичката й пълнота и интензивност“(!), поетът ни давал вместо автентична поeзия – сухи, умозрителни „формули“, „рационалистични абстракции на преживяното“, „фрагменти“, „случайни цитати за някоя христоматия“? Че не е ли тъкмо това освобождаване от „моментната“ възбуда и от конкретните обстоятелства, които са я предизвикали, (както свидетелстват изповедите на тол­кова много поети) – една съществена психологическа предпоставка за създаването на зрели художествени произведения? Не учи ли и емпиричната психология, че моментният афект, непосредственото преживяване с всичко бурно, произволно и неовладяно, което носи, не винаги е най-благоприятна основа за точен, образен и сугестивен израз, за свободна игра на въображението?

Разбира се, да се поставят тук норми е рисковано, но във всеки случай, едно е безспорно: репродуцирането на преживя­ването не означава непременно умозрителното му изсушаване, както мисли Владимир Василев. Всичко зависи от таланта на поета.

BASA-131K-2-566-13-Kiril_Hristov
Кирил Христов във военна униформа, мобилизиран през Първата световна война. Източник: ДА „Архиви“

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА И ВОПЛИТЕ НА ПОЕТА

Това е през 1911 г. След войните репутацията на Кирил Христов катастрофално рухва. В средите на интелигенцията името му предизвиква почти единодушни антипатии, презре­ние, омраза. И това е толкова парадоксално, защото тъкмо през войните поетът вече е решил да скъса напълно със своя епикурейски егоцентризъм на „бягство от живота“ в лоното на „ти­хи“ съзерцания и да подчини своеволната си муза на желяз­на „воинска“ дисциплина. И той започва да пише песни, химни, пиеси, разкази, публицистични статии – бързо, незабавно, ка­то непосредствен отглас на протичащите с драматична дина­мика събития, в които прославя мощта на българското оръ­жие и сипе проклятия срещу врага. В онези „бурни години“ не­говите патриотични стихотворения (музицирани почти син­хронно от наши композитори) се пеят като маршове, при то­ва не само от войници, а и от стари и млади, от юноши и де­ца… Увлечен първоначално от всеобщото въодушевление и поддавайки се на експанзивния си темперамент (винаги скло­нен към крайности), поетът отново чувствително надхвърля мярката: както някога скандализираше с разхайтен еротизъм и провокационно пренебрежение към всякакви идеали (включително националните), така и сега предизвиква недоумение у трезвомислещите със „зоологическия“ си национализъм и „канибалска ненавист“:

Убивай, наш е ред!
Отваряй път! Напред!
Убивай! Не щади!
Умри, но победи!…

Недоумението лесно се превръща в негодувание, когато се знае, че тези (и много подобни) подстрекателски стихове са пи­сани от млад човек, който вместо да ги защити с личен при­мер на бойното поле (както са правели негови събратя), пред­почита уютната сигурност на щабски тръбач и „тилов герой“. При това в предговор към Победни песни (третата от поредни­те си „военни“ стихосбирки – 1916) той се нахвърля необуз­дано срещу българските „модернисти“ и „индивидуалисти“, цитира подигравателно откъси от техни съчинения (между дру­гото и от покойния вече Яворов), нарича ги „въртоглавщини“, „слабоумие“, „литературни бълнувания“ и прокламира своето ново кредо като реакция против херметичните претенции на ес­тетизма за някаква абсолютна несъвместимост между „груба­та действителност“ и „серафично нежната“ тъкан на изкуст­вото: „Кое казахте, любезни? Грубата действителност е крива, а? Грандиозната борба на един народ, който със свръхчовешки усилия се бори с десеторно по-силен противник, за да открие възможности да развива своите духовни сили, не е достойна за вашето изкуство? Беззаветната самоотверженост на героите ли, безмълвните страдания ли, сюблимните жертви ли, безсън­ните нощи на майките ли не са достойни за вашето изкуство? И възмездието, което вероломните получиха днес, и ликуването на обединена България ли и хълцащите от радост освобо­дени роби ли не са достойни за това пусто ваше изкуство? А кое е достойно тогава?“[16].

Всичко това е добре казано и е по принцип вярно и честно, но първо – атакуваният противник се е превърнал във фик­ция, тъй като от тази предвоенна теория вече са се отказали са­мите нейни поддръжници и второ – годината не е вече 1912, а 1916: българският народ е въвлечен в третата, нежелана от не­го война. Разочарован, угнетен от „вероломството“ на славян­ската съседка, от славянството изобщо, Кирил Христов напъл­но одобрява и прославя в публицистични декларации и стихо­ве ориентацията ни към Централните сили. Нещо повече: за не­го Германия не е само съюзница, тя става морален образец и надежда за светлото бъдеще на нацията:

Германийо, едничка си под свода!
Вей своите победни знамена!
Где минеш – там ний чакаме възхода
на нова мощ, на нова светлина!…

Човек може да си представи как са действали подобни стихове върху славянофилски настроената ни интелигенция; и дитирамбите му в чест на кайзер Вилхелм II, на „германските витязи“; и полемиката му с руския писател Леонид Андреев; и предизвикателната титла към името си „татаробългарин“, вместо „славянобългарин“…

Един нелеп, колкото досаден, толкова и комичен епизод, разиграл се през 1915 г., дава очакван повод, за да бъде допъл­нително опозорено и унизено името на Кирил Христов: той бива обвинен публично (чрез в. Заря и Балканска трибуна), че се е хранил три месеца в безплатната трапезария за сираци на женското благотворително дружество Напредък, използвайки приятелските си връзки с неговата председателка, Весела Пана­йотова. Въпреки опроверженията на ревизионната комисия, която оневинява поета, вестникарите са неумолими в желани­ето си да го дискредитират. Вестник Заря злобно коментира: „Изнесеното е толкова съкрушително за Кирил Христов, че ако у него имаше поне един атом човешка гордост, доблест и съвест, би трябвало да си посипе главата с пепел и да избяга в някой манастир на покаяние, ако няма кураж да разбие гла­вата си с някой куршум… Но Кирил Христов няма да стори нито едното, нито другото, а ще продължава да разхожда своя позор из софийските улици, прикрит зад дебелия щит на сво­ята грандомания“.

Този път поетът с основание побеснява от гняв! Невъз­можно е да се бориш срещу долнопробните шантажи на тази ужасна машина – всекидневната преса, щом веднъж е решила на всяка цена и със всички средства да те опозори. Той се хвър­ля в битката, по-точно, в калното блато и публикува невъздър­жани, груби отговори, обяснения, закани, ругатни, покани за дуел, докато накрая всичко завършва с неочаквано примирие и… с общо „комюнике“. В хумористичното списание Барабан, художникът Паспалев публикува карикатура с престорено тъж­ната легенда: „И България пак не можа да види дуел като хора­та!“…

k6
Художник: Харалампи Тачев

Тъй или иначе кампанията постига целта си: подозрението подхранвано от ненавистта, въпреки всичко дълбоко засяга без­друго неблаговидната репутация на Кирил Христов.

Националната катастрофа през 1918 г. стоварва нови, непо­носимо тежки отговорности върху съвестта на писателя: той е атакуван, че с цялото си творчество през този период е съдействал за духовното объркване и дезориентация на българския народ. Патриотичният му творчески „експеримент“ се прова­ля напълно: всичко му се отрича, дори онова, което е безспор­но добро – Муза в мундир – тъй презрително бе квалифици­рал военната му поезия Георги Бакалов. И сега, посред всеоб­щата покруса, когато се търсят виновните за бедствието, ония които пееха неговите стихове с бойка маршова стъпка се про­викват зад него на улицата: „Долу Кирил Христов! Долу Ста­рият воин!“…

Манифестиращи социалисти скандират под прозорците му: „Долу буржоазният поет!“ [17].

Академичната и специализирана литературна критика е не по-малко безкомпромисна: няколко месеца преди да прик­лючи войната, Владимир Василев (във в. Мир от 2 февруари 1918) жлъчно подиграва поета и нарича неговата (наистина слаба) пиеса Ръченица –„уйдурма“. След него Боян Пенев (в. Пряпорец, 9 април), който, придържайки се към наследствената ненавист на кръга Мисъл, никога с нищо не е отбелязал каквито и да било поетически заслуги на Кирил Христов, сега се намесва: „Вчера К. Христов бе гордост за литературата ни, а днес пише Ръченица, Бурни години, Огнен път, Старият воин. И тъкмо затова заслужава безпощадна критика…“

Няколко месеца след примирието в една шумна, предизви­кала остра полемика статия – Условията и българският писа­телПетко Росен обяви поета за „морално умрял“.

При такава нажежена атмосфера, при такава тежка ситуа­ция всеки елементарно благоразумен би се оттеглил и в дос­тойно самокритично мълчание би продължил работата си. Все­ки – но не и Кирил Христов. Той излиза във в. Зора с дълга менторска филипика, където напада не Владимир Василев, Боян Пенев или Петко Росен, не един или друг критик, от кой­то е недоволен или обиден, а всички български критици – без изключение!

Пет години преди това (1914), поетът бе събрал грижливо и публикувал в отделен том (нещо непознато в литературната ни история) всички похвални рецензии за себе си, до най-дреб­ните и анонимните, премахвайки разбира се, неудобните кри­тически пасажи в много от тях [18]. Между другото подобен акт обективно би следвало да означава и признателна почит към ония, които някога са го открили, утвърдили и коментирали. Сега афектиран до крайност и жаден за мъст, той забравя вся­какво чувство за такт и сипе обвинения без да ги подбира и раз­граничава. Ако някой се е осмелил да го отрича – виновни са всички! И всъщност, кой истински го е защитил от толкова злос­тни нападки? Приятелите му се спотайват – тогава защо да ги жали? В Дневника си е записал:

Пустиня е около…
Аз ще остана сам до края на борбата.
Махайте – гърбът ми е як.
Но и показвайте си муцуните.
Аз не съм Толстоев последовател. [19]

Че не е „Толстоев последовател“, това го знаят отдавна всички – той е дал обилни доказателства. Новото, безкомпро­мисно свидетелство трябва да бъде статията му Писатели и критици.

За изходна позиция и мярка Кирил Христов използва име­то на „най-четения чуждестранен критик в България“ – Белински. От него изковава обвинението си: „Нашите критици познават Белински формално. Неговата същност им е недостъпна поради умствена и главно пора­ди морална ограниченост. Касае се за типични антиподи; додето русинът открива най-широко душа за въздействието на красотата, българинът пристъпва към всяко художествено де­ло с желание преди всичко да намери несъвършенства, на­вярно за да се утеши за своите чудовищни сакатлъци. (…). Мо­жете ли ми посочи един едничък български критик, който да е улавял перото да напише нещо добро за някой наш поет, без преди всичко да наругае и да отрече няколко или всички оста­нали, без да отврати дори възхваления със своята неспособ­ност да издържи едно възвишено настроение?“ [20].

Продължавайки, Кирил Христов дава мъдър съвет на бъл­гарския писател – съвет, какъвто самият той никога не е спазвал и никога няма да спазва: да не обръщат никакво внимание на критиците, („нито на ругатели, нито на застъпници“), а да изграждат спокойно и търпеливо своето дело „да творят до­кументи на българската книжовна мисъл“. Нагледен пример за това била Кървава песен, за която той пише: „Дело, каквото нямат ни румъни, ни сърби, ни нова Гър­ция; дело, което рядко са в състояние днес при много по-го­ляма култура да дадат и западните литератури, пред най-съм­нителни ценности на които тъй идолопоклоннически вцепенени застават нашите маймуни…“ [21].

Да оставим настрана „нашите маймуни“. Читателят, който познава истинското отношение на Кирил Христов към епичес­ката поема на Пенчо Славейков, бива наистина „вцепенен“: не­веднъж в своя Дневник той я ругае най-невъздържано и нес­праведливо или саркастично я подиграва като „уродливо про­изведение“, чийто стих „се тътрузи по задник“, „без план и без смисъл струпана сграда, дето царува влагата и мухълът на зат­вор“, „една претенциозно натруфена баба“, „чудовищно изкус­тво“, чието единствено достойнство се състояло в „страшното търпение“, с което е създадено, а не в „полета на художника“ и т.н.

Защо е тогава тази публична мистификация? Много просто: тя цели първо, да докаже изключителната „широта“ и „то­лерантност“ на самия Кирил Христов, позволяващ си да хва­ли дори свои литературни врагове, и второ, като антипод на тази добродетел – нечуваната и невиждана ограниченост и злобна отмъстителност на българските критици.

За „толерантността“ на поета вече знаем и ще има още да узнаем. Що се отнася до второто, той продължава неумолимо: „Ако критиците ни имаха капка съвест, те отдавна биха се уловили да посочат, че (…) ние имаме силни и хармонично раз­вити представители на книжнината си, които…“ Следват хуба­ви думи за реални литературни постижения, нещо което ни­кой български критик никога не е отричал и които биха зву­чали справедливо, ако не бяхме сигурни, че се отнасят единст­вено до Кирил Христов. Върху фона на тези постижения дело­то на критиците изглежда, разбира се не жалко, а направо вре­дителско: „Вместо да посочат с гордост това (…), те малоумно измислюват слабости и недъзи и ги навират и нам, и на външния свят в очите с толкова странно робско удоволствие! Те вършат това даже тогава когато искат уж да защитят българския пи­сател от хулители.“

За да бъдат навеки опозорени „злосторниците“, поетът ве­че е взел мерки забравяйки съвета си да не им се обръща ни­какво внимание: „Аз съм събрал за едно специално увековечаване паметта на многобройните наши критици — голям куп статии, в които най-безогледно се ругае цялата българска литература или най-големите й представители…“

Памфлетът на Кирил Христов е дълъг и продължава все в този дух. В него има искрено недоволство и несправедливи пре­увеличения: той си дава вид, че защитава българската литера­тура от злонамерените писания на критиците, а всъщност мис­ли единствено за себе си, за собственото си дело. Вече две десетилетия откакто е напуснал Мисъл, а то е систематично, последователно премълчавано и подхвърляно на унизителни критики. Мразят онова, което обективно представлява дости­жение на родната литература. Някога, когато скъса с кръга на д-р Кръстев, в една дълга сатирична поема бе изплакал:

Писател български! Поет? Звездите
дори да снемаш – все туй си пак:
ще крееш и ще си влачиш дните
чужд в своя роден край, немил-недраг…

Променило ли се е нещо от тогава? Колко нови произведе­ния е създал, с които може да се гордее всяка напреднала ху­дожествена книжнина, а вред го обграждат с мълчание и нена­вист. Чернят произведенията му, за да си отмъстят на техния създател. В Дневника си е записал: „Да се преследва всяко твое дело, и то толкова по-стръв­но, колкото по-ценно е – о, това е по-тежко, отколкото все­ки ден собственото ти дете да се връща вкъщи набито и разплакано. Не можем да искаме от родителя да понася това с безразличие“.

КРИТИЧЕСКАТА КАНОНАДА НА ВАСИЛ ПУНДЕВ 

Изповедта на Кирил Христов е искрена и по принцип, вяр­на. Но вярно е и друго: трудно е да очакваш абсолютна спра­ведливост и безпристрастие от другите, когато ти самият не­престанно даваш примери за обратното. Както е невъзможно и аб­сурдно да изискваш да бъдеш винаги хвален, дори и когато музата ти е изневерила. Всекиму рожбата е мила, но това съвсем не означава, че за всички тя трябва да изглежда толкова красива, колкото изглежда на родителя. Жалко наистина: антипатиите, които Кирил Христов е предизвикал със своето поведение, са най-често толкова непреодолими, че до­ри и хубавото, създадено от него, лесно би могло да бъде пре­мълчавано или подценявано. Интересен пример в това отно­шение представлява статията на Васил Пундев в сп. Демокра­тически преглед (1912, кн. 2) – най-голямата и най-аналитич­ната статия, писана дотогава за поета. Категоричните изрече­ния в уводната първа страница изцяло съдържат неговата неприкрита от­рицателна присъда: „Поезията на Кирил Христов няма значителни художестве­ни богатства. В нея обилно прелива „къдравият поток на изме­нението“, но само в отделни негови ивици и капки проблясва Шопенхауеровата дъга на изкуството. Пъстър, но не многост­ранен, интересен, но рядко дълбок, той е вложил в стиховете си качествата на една особена стихия, която в известен смисъл е чужда на истинското художество. То е невъзможно там, де­то няма вътрешна непоколебима сериозност, а поезията на Ки­рил Христов е изобщо лека, често и лекомислена; то предпо­лага особена съзнателност, трайност, памет, а стихията на на­шия нехаен поет, както е известно, почти изцяло е разляна в течение на сегашния миг (…). Анакреоновското жизнено довол­ство от сегашното, плитката и неоправдана мизантропия, лекомисленото отношение към живота и света не обещават без­смъртие в поезията и с „жени и вино, вино и жени“, с Пипини и Розалии, с лудини, песни и ругатни, стари пари и нови глу­пости не само е непростимо да се доближава изкуството, но просто и не дотам оправдано да се живее (…). Кирил Христов се носи по пяната на меняващата се в него и вън от него дейс­твителност (…). Недостоен поет на своето време, той с по-го­лямата част от произведенията си не ще има право на живот през други, бъдни времена [22].“

Анализът в следващите 21 страници (хронологично, по жанрове и мотиви) цели да обоснове произнесената тежка при­съда. Пътят на поета представлявал „странно и тъжно зрели­ще“: след първоначалния порив (през 90-те години) и след оча­рователните първи стихосбирки, идел неудържимият упадък. Като се изключат драмата Боян Магесникът (1905) и романът Тъмни зори (1920), където „отново засветват съкровените тре­пети на неговата буйна, скитнишка душа“, от тогава, сиреч, от началото на века, „ние сме зрители на безплодни поетически залитания, учудващи понякога със своята неочакваност и лип­са на самокритика: увличане по народната песен; модернистични опити, от които по-сетне той недостойно се отказа, като очевидно преиначи предишните си намерения и амбиции; плит­ко ницшеанство и най-сетне – най-лошото – заслепение от последните събития на нашия живот, което изхвърли в литера­турата ни куп пакостни „военни“ книги. Каква лъжа, каква без­подобно груба лъжа е разляна в тия стихотворения, разкази, драми, биографии, статии – това всеки знае…“

Дори когато е принуден да признае лирическото дарование на поета, с анализите които прави на неговата природа – спе­цификата на това дарование – Васил Пундев ни предупреж­дава да бъдем предпазливи, скептични, резервирани: имали сме работа с лековат и лекомислен поет, който ,,не може да спре продължително безмълвен на вечността над книгата дълбо­ка“, един поет, чийто поглед е неспособен да се взира „по вертикал“, във височина и дълбочина, а все е устремен по по­върхността – към хоризонта. „Той изобщо бърза. Къде? – Навярно и сам не знае…“. „Бавното, строго изкуство на голе­мите му е чуждо.“ „Поет–турист, в поетическите си екскурзии, където често и непринудено се усмихва едно волно „е-хо!“, го­тово сякаш да измести накрай и най-трудните въпроси на жи­вота, Кирил Христов отгоре-отгоре се е докоснал до много и различни теми, от много плитки и дълбоки извори е сръбнал, на много места е надзърнал, но почти винаги с присъщото му избързване и липса на проницателност [23].“

При такава „лековата“ психика и „лекомислено“ отношение към света и изкуството, естествено, че всяка сериозна тема, всяка сериозна творческа задача, до която би се докоснал по­етът, се оказва компрометирана в зародиш, още при своето за­чатие. Сериозното и несериозното тук се редуват или същест­вуват едно до друго в нетърпимо съжителство. Дори когато се влияе или заимства от трагически гении, (Лермонтов, Шекс­пир, Ницше и др.), той притежава странната способност да олекоти и опошли драматически тежкото: „И дълбоките води у него изглеждат плитки. Той има някакви изравнителни, до­ри опошлителни способности.“ Поради това нищо чудно, че писателят е проявявал безсилие да се справи с всяка по-сложна худо­жествена концепция, че не е бил в състояние да доведе докрай хубавото, което безспорно се съдържа в някои негови амбици­озно замислени произведения, (например Боян Магесникът или Тъмни зори, които въпреки всичко, според Пундев, са – „най-добрият наш реалистичен роман“)…

По-нататък: „плитък психолог“, „невнимателен четец на книгата на живота, Кирил Христов не умее да чете из страни­ците на собствената си книга. Той няма верен поглед за себе си, за своите способности и недостатъци, не може да осмисли и правилно да коригира поезията си“.

Това вече го знаем – чухме го от Владимир Василев. Но Пундев прибавя нови аспекти към казаното: Кирил Христов не умеел да измисля точни заглавия за стихосбирките си. С из­ключение на Трепети „нито една негова сбирка“ не носела под­ходящо заглавие. (Владимир Василев също тъй се чудеше за­що поетът е нарекъл втората част от Химни на зората – „тихи песни“, когато не тишината е характерна за тях, а животът, дви­жението.“).

Перифразирайки, Пундев повтаря и друго: сръчен и поняко­га лирически очарователен в скрепяване на непосредствено видяното и преживяното, поетът бил безпомощен, когато се опитвал да обобщава, сиреч, да мисли върху преживяното. Оттук и неспособността му да придаде символична стойност или сугестивна значимост на своите чисто реалистични изоб­ражения: „певец на вечната смяна в сегашното, той (…) е дал едни от най-хубавите ни песни за природата, едни от най-чис­тите й отражения, в които напразно се търсят някакви широки настроения и символистични замисли. Природата у Кирил Христов не е фон, а самата реалистична картина“. И понеже по вътрешна структура на своята психика, в най-дълбоки­те си влечения е фатално обвързан с настоящето, с мига, според Пундев, поетът не е в състояние да се обвърже трайно с нищо: не е само въпрос до неговото отношение към жената, където мярката на любовното му търпение се изчерпва в три дни, („Ро­залия, кога? Три дена стават! – Не мога повече!“). Има нещо по-страшно: този вечен „скиталец“ и ненаситен ловец на щас­тливи мигове е лишен от чувство към родината. Защото – пи­та критикът, доразвивайки казаното от Никола Атанасов през 1906 г. – „има ли родина без традиция, без история? Има ли тъга по родината, без тъга по миналото? Има ли дом, родина скитникът, за когото е характерно тъкмо това, че живее с даденото днес и с възможното утре?. Верен на своето скитничес­тво, Кирил Христов е чужд на родината си. Дори неговият креслив патриотизъм говори тъкмо за липса на дълбоки връз­ки с нея. Той е по природа космополит. И там дето той се явя­ва енергичен, ядосан застъпник на България, у него се бунтува сякаш накърнено чувство за собственост. Не той принадлежи на България, а България му принадлежи… [24]

И накрая, последни логически следствия от приетото пси­хологическо обяснение: щом Кирил Христов е поет на непос­редственото преживяване, на настоящия миг, на прякото зри­телно възприятие без по-далечни мисловни, духовни внуше­ния, щом поради това е вътрешно неспособен за каквото и да било трайно обвързване към любимата, към родината – обвързване предполагащо памет и чувство към миналото – то­гава у него липсва психологическа основа за възприемане на идеали, на мироглед изобщо: „Идеалите се опират и градят върху миналото, традицията, върху трайни, положителни национални качества и който пси­хически е чужд на тия неща, не може да има техните построй­ки за бъдещето. Съществените, дълбоките особености на чове­ка са избягвали от художественото познание на Кирил Хрис­тов и затова у него няма общочовешки идеали, свой миро­глед…“ [25].

„ПОСЛЕДНИЯТ АБЕНСЕРАЖ“ НА ИЗЧЕЗНАЛАТА ПОЕТИЧЕСКА ДИНАСТИЯ

Интересно е тук да си припомним отрицателната градация в критическите оценки, направени през годините: при д-р Кръстев поетът бе сведен до една първично импулсивна натура – „неопитомено вълче“, от ония „атавистични представители на докултурния период на човека, у които действието предшества мисленето, защото интелектът още не се е диференцирал от во­лята“ – „неспособни да мислят с ума“ и да изживяват идеалистически социални, алтруистични пориви…

k2
Отложен юбилей, Ал. Божинов
– Чудни хора са станали там нашите, в България – всичко чакат на готово, дори един юбилей не могат да направят в отсъствието на юбиляря.

След конфликта уязвеният Пенчо Славейков преувелича­вайки действителните или мними „болестни“ симптоми, без­милостно поставя „диагнозата“ на всичко това: „Безпокойст­во и неуравновесеност, добре известни на психиатрите“. С ед­на дума: „беснуем“ – едва ли не обект не толкова на литера­турни, колкото на клинически изследвания…

След присъдата на Мисъл, критиците – по-пред­пазливи и по-снизходителни в детайлите и в общите си формули­ровки, продължават с различни нюанси в анализа, направен върху неговата характеристика: лирическата дарба е безспорна; интуици­ята при обрисуване на природни състояния – също; но вся­какви негови опити за обобщение, логическо мислене, философска по­езия или по-мащабни епически и драматургични решения, завършват с жалко фиаско. Необуздан егоист, неспособен да познае обективно света и себе си, Кирил Христов е лишен от вярно чувство за природата, за възможностите на своята дарба и за цялостното си творчество. Оттук – непрестанните му коле­бания и катастрофални сривове…

И все пак до войните резервите засягат сякаш най-вече психологическите предпоставки на дарованието и творческото амплоа на поета: признава му се едно, оспорва му се друго. „Неуравновесеност“ и „лекомислие“ са най-често срещаните характеристики. Но въпреки неговите многобройни сатирични стихотворения, строфи, епиграми насочени против народ и отечество, никой не се бе осмелил да го обвини открито в липса на патриотично чувство и на любов към родината. След войните, както видяхме, това бе сторено, и то – пара­доксална ирония! – след като Кирил Христов бе гръмко дек­ларирал, че безусловно подчинява своята муза на непосредст­вените патриотични повели  оставяйки обилни документи – купища не патриотична, а грубо шовинистична, патриотарска книжнина.

Ала не е само това. Кирил Христов бе произвел вече (във всички литературни жанрове) една огромна за на­шите условия продукция на един писател, ненавършил още 50 го­дини, и бе създал солидна основа за обективна критическа равносметка: къде всъщност е неговото място в историята на новата българска литература? Какъв е реалният му принос? В еволюцията на идеи и стилове свързана с борбата на поколенията, къде се намира той?

Някога през 1906 г. Пенчо Славейков го бе изключил от ре­диците на „младите“, към които бе причислил само себе си, Яворов и Петко Тодоров. Една година по-късно, в сборника с очерци Млади и стари д-р Кръстев изобщо не сметна за нуж­но да се занимава с него. От своя страна полемично раздраз­нен, Яворов вече спечелил репутацията си на „декадент“, си­реч, новатор и модернист, публично обяви поезията му за без­надеждно остаряла. А по това време Кирил Христов едва бе навършил 30 години и въпреки преценките на кръга Мисъл, ця­ло десетилетие бе създавал поезия – витална, изключително новаторс­ка по теми, мотиви и настроения. В обкръжението на тогавашните ни поети не е било справедливо да му бъде оспо­рена принадлежността към младите.

Сега след войните, положението се бе коренно изменило: за по-малко от две десетилетия поезията ни бе еволюирала да­леч от целта, към която се стремеше Кирил Христов. Заедно с Яворов – „декадента“, се бе появил Теодор Траянов. След не­го – Димитър Бояджиев, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров, Людмил Стоянов, Николай Райнов… Онова, с което Пенчо Славейков характери­зираше „младите“ от началото на века, се бе превърнало на свой ред в анахронизъм – то бе отдавна превъзмогнато. Тър­сеха се упорито нови форми, нови изразни средства, нови образи, метафори, рими, съзвучия, нова стихова структура. Разказвателната стихия на традиционната строфа бе заменена със символични алюзии; обективната (изобразителна) описателност, със субективни внушения; вместо реални картини от действителността – видения, блянове, копнеж по неосезаемото и безплътното. Поетичната форма престава да бъде под­чинен медиум на рационално избистрени идеи: тя самата ис­ка да играе ролята на подсъзнателен източник на емоции и са­мостоен двигател на асоциативни комплекси. От това стихът придобива неочаквана гъвкавост, музикална изтънченост, тех­ническа виртуозност, стигащи нерядко до версификаторски маниеризъм.

Един страстен порив към модерни форми, към „европеизъм“ в художественото мислене – по-мощен и по-синхронно реагиращ на авангардни европейски образци от „европеизма“ на предшестващата генерация, обхваща писатели, интели­генция и публика. Сякаш внезапно освободен от бента на су­ровата „казармена“ дисциплина, веднага след примирието той се изявява с истински порой от забележителни произведения.

През 1918 г. Николай Райнов зашеметява читателската пуб­лика с шест книги: Богомилски легенди, (второ издание), Гра­дът, Видения из древна България, Книга за царете, Очите на Арабия, Слънчеви приказки. Екзотична фантазия, декоративно орнаментално стилизаторство, музикална ритмика и източна мистика са противопоставени на традиционната, реалистична описателна проза.

В поезията се появява Николай Лилиев, който през същата 1918 г. публикува Птици в нощта (претърпяла две години по-късно и второ издание). Нещо ново и опияняващо се излъчва от неговите серафично чисти и звънки стихове с толкова необи­чайна архитектоника.

Все по това време (1920), засиява тъжната звезда на Димчо Дебелянов: верните му приятели Димитър Подвързачов, Нико­лай Лилиев и Константин Константинов са събрали и издали в едно томче неговите стихотворения. Името му става легенда, мит, в който са концентрирани най-чиста нравственост, идеа­лизъм, рицарско благородство, романтична изповедност и елегична нежност. Несретният му живот, трагична участ и необик­новена човешка лирика писана на фронта, усилват презрение­то към афектираните пози и фалшиви жестове на довчерашни­те щабски поети.

1921 г. Теодор Траянов, досега останал самотен и непоня­тен, утвърждава името си чрез Български балади (величествени видения, загадъчни образи, племенна мистика), а Христо Ясе­нов чрез Рицарски замък – възторжена, слънчева лирика, музикално опиянение…

Сякаш пред българската поезия се бяха разкрили нови, не­обятни хоризонти. Обръщайки се назад към предвоенните го­дини, младите изпитват чувството за една безвъзвратно отми­нала епоха: войните са ги направили някак си по-вглъбени, по-сериозни, по-взискателни към себе си и към другите. Сред ед­на угнетителна действителност – грозна и отблъскваща – единствено убежище за тях става изкуството. В своя романти­чен идеализъм те го виждат като храм, в който поетът жрец свещенодейства. Тук не трябва да се допуска нищо, което би го осквернило: никакви користни житейски комбинации, гру­би утилитарни (пропагандни, нравоучителни, агитационни) повинности, под каквито благовидни форми и мотиви да се предлагат. Извайването на един художествен образ, открива­нето на една оригинална метафора или рима, някакво неочак­вано съзвучие изглеждат често пъти по-важни от рационалния смисъл, който се изразява чрез тях. Бързото, нехайно писане, било като непосредствен израз на едно афективно състоя­ние или субективна реакция на някакво външно събитие, е недопустимо; небрежното боравене със словото: грапав или неправилен слог, граматически неуместни съкращения или удължавания на думи, изопачени ударения, изкуствени съчета­ния, каквито са си позволявали и продължават да си позволя­ват старите поети – не се прощават…

Основаните нови литературни списания в една или друга степен утвърждават това самочувствие: Везни (1919) на Гео Ми­лев отстоява позициите на един екстремистки модернизъм, за който историята на литературата започва едва ли не от символизма и експресионизма; Златорог (1920) на Владимир Васи­лев продължава традициите на Мисъл, но представителният поет (и съредактор) на списанието е Николай Лилиев, далеч надмогнал традиционната индивидуалистична лирика на Пен­чо Славейков, формирана под влияние на немски образци от XIX век. Теодор Траянов, Иван Радославов и Людмил Стоянов са решили да превърнат Хиперион (1922) в борческа трибуна на закъснелия символизъм…

Преводните материали на списанията (поезия, разкази и статии) застъпват модерни автори и целят да култивират съ­ответен вкус у своите читатели…

При тези условия какво става с Кирил Христов? Какво мо­же да бъде отношението на младите към неговото творчество? Не е трудно да си представим, че той им е изглеждал оконча­телно надживян, едва ли не допотопно анахроничен. Пък и творческото му поведение след разрива с Мисъл е доставило предостатъчно аргументи в тази насока: още тогава, в начало­то на века, за да раздразни довчерашните си приятели и пок­ровители, Христов шумно оповестява приобщаването си към противниците на Мисъл – представителите на традиционализма около Иван Вазов. Самият Вазов използва предговора си към Избрани стихотворения от 1903 г. на „новопокръстения от­стъпник“, за да нападне „водача на младите“ – Пенчо Славейков и да внуши, че Кирил Христов не им принадлежи, че той е при тях, при „старите“. От своя страна, сякаш за да докаже право­мерността на това внушение (а всъщност за да продължи да дразни кръга Мисъл), Христов пише пресилено хвалебствени рецензии за всяка нова книга на стария Вазов, като не пропус­ка да уязви неговите критици. Дори прибягва до диверсионни ходове: не Вазов – те са остарели! Пример: по повод сбор­ника Видено и чуто той възкликва тенденциозно: „Вазов младее! Вазов във Видено и чуто е пo-млад от най- младите наши писатели! (…) Вред е наложен печатът на вели­ката истина, че истинският поет никога не остарява, не се из­търква, не се изчерпва. Разни д-р Кръстевци и Пенчо Славейковци могат колкото си щат да хитруват и да хулят поета. Не­говият отговор е: томове от много трудове. [26]

Целта естествено е да се докаже чрез Вазов, че „истинският поет“, сиреч Кирил Христов не може да остарее.

И все пак, въпреки огромното самочувствие изглежда, че понякога тежки съмнения са го сполитали: дали наистина не е остарял? С новите си модернистични творби, Яворов пре­дизвиква възторжени отзиви. По неговия път са тръгнали мла­дите. Самият той, Кирил Христов, е възхитен от ранните сим­волистични стихове на Теодор Траянов, когото във в. Ден (11 януари 1906 г.), изненадващо за своя нрав, си позволява да го наре­че – „българският Демел“.

Дали не би могъл сам да опита, като освежи и спаси от преждевременно излиняване своя стих чрез контакта си с една нова естетика, триумфално шестваща из Европа с толкова привърженици в родината му? И когато през 1906–1907 г. в Германия се запознава в оригинал с вдъхновителите на Тра­янов, (Рихард Демел и Щефан Георге), Кирил Христов създа­ва своя „модернистичен“ цикъл Intermezzo, в пет композиции: „Скрижали…“, „Литургии…“ и пр. Самото название на цикъла вече говори за едно епизодично от­клонение, за несвойствен на поетическия му натюрел експери­мент. И резултатът се оказва крайно тъжен, защото поетът – с този витален, предметно пластичен и с необикновено изострени за външния свят сетива, си надява маската на загадъчен оракул – абстрак­тен, алогичен, претенциозно енигматичен…

Критиката това и чака. Владимир Василев саркастично ос­мива това „клоунство“: „Ама не десет, ами десет тома литургии да напише, Кирил Христов, няма да стане Стефан Георге – ня-ма! Защото не е дума за постигнатия тук-там наистина оригинален щрих, а изобщо за основните душевни диспозиции на символистично съзерцание и символистически стил. Тоя стил е чужд на емо­ционалния и имагинативен склад на писателя [27].“

Осъзнал своя неуспех, поетът ще предприеме нов диверси­онен ход: модернистичният му експеримент с Intermezzo бил – убеждава той – чиста мистификация, която целяла да покаже, че модернистичната лирика е лесно изкуство, че всеки би могъл да я прави, а той, Кирил Христов – най-добре от всички. И все пак „мистификацията“ по-късно се оказва включена в сборни­ка му Слънчогледи.

Тъй или иначе Кирил Христов е доказал, че мястото му, уви, не е вече сред „младите“. Войните, както видяхме, уясняват и поляризират още повече позициите. Рамо до рамо с Вазов, той създава „патриотична“ лирика и патриотарска книж­нина, (поеми, драми, разкази, публицистични статии, биогра­фии на генерали) с традиционно (по-точно, казионно) вдъхно­вение, традиционни мотиви, традиционни средства: остарял език, много често немарлив, делнично плосък и груб; при то­ва всичко туй съпроводено с ожесточени нападки (в предгово­ра към Победни песни 1 )против така наречените „модернисти“, сиреч, про­тив „младите“…

При подобна ситуация, за тях, младите, е било пределно ясно: този „ретрограден“ поет е чиста проба Вазов епигон. Не­говото място в новата българска литература, ако изобщо има такова, е някъде там, в края на миналия век, когато създаваше епикурейските си химни и живописни природни картинки. Драстичен израз на това становище дава Гео Милев в първата годишнина на Везни (1919, кн.5). Атакувайки неколцина кри­тици, (В. Добринов, Цв. Минков, М. Николов, К. Гълъбов, П. Росен), младият защитник на модернизма самонадеяно пише: „(…) Има още хора, които се държат здраво за издъхваща­та или издъхнала вече традиция в българската литерату­ра, традицията, която изпуща последния си агонистичен стон чрез епигонската литература на днешния български писец, в защита на когото излизат (и с какви конвулсии) споменатите по-горе критици. Ние обаче виждаме ясно развоя на българ­ската литература – предопределен и неотвратим развой отвъд днешната епигонска традиция. И оттук, нашето спокойс­твие и авторитет. Достатъчно е да отбележа един само исто­рически факт: де е Вазов, де е Кирил Христов? – Минало! Ли­тературната съдба на последния – това е съдбата на цялата българска литература, в която днес зее пролом между тради­цията и онова, което иде. Кирил Христов умря като поет още в 1903 със своите „Избрани стихотворения“; той не написа нищо след това, защото чувствуваше, че няма смисъл да пи­ше повече така, както бе писал; почувства себе си без почва и дерайлира: написа знаменитото декадентско Intermezzo, а после – без път и до днес. Остана ли някой след него? „Реа­лизмът“ в българската литература изживя себе си във Вазов и Кирил Христов. Този последният е последният от една изчез­нала династия – „Последният Абенсераж… [28].“

Юбилеят на Вазов през 1920 г., външно погледнато, сякаш иде да потвърди преценката на Гео Милев за вътрешното (ес­тетическо и творческо) сродство между стария поет и Кирил Христов, по-точно, за отношенията им на първомайстор и ученик – епигон. Участието на Христов в този юбилей се оказ­ва необикновено дейно. Той е в Комитета по честването ка­то представител на Съюза на българските писатели. Научавай­ки това, Боян Пенев, представител на Софийския университет, незабавно обявява своя отказ (в писмо от 1 май): „Чудно ми е, че този човек, който е извършил толкова под­лости от най-долен характер, все още намира прием в среда­та на честните хора. Невъзможно ми е да взема каквото и да е участие в комитета“.

Боян Пенев напуска, но Кирил Христов естествено остава в комитета. При това като чиновник в културното отделение към Министерството на народната просвета. Като прононсиран приятел и ученик на юбиляря, възложено му е да напише Животопис на Иван Вазов – кантата в негова чест и поетическо посвещение, което той прочита на тържеството. Освен това сьчинява и речите, които произнася министър Стоян Омарчевски, а той с огромно неудоволствие ги изслушва.

За ония негови съвременници, които са чели и слушали те­зи „животописи“, „кантати“, „посвещения“ и речи, е вън от всякакво съмнение, че Кирил Христов остава верен на Ва­зов и на Вазовата поетическа традиция, че наистина е един от „последните Абенсеражи“ на тази славна традиция. За други­те обаче, които по-късно са преглеждали неговия Дневник, ис­тината е по-нюансирана: дори да е близък до неговата поети­ка и да е смятан за негов последовател, Кирил Христов не цени Вазов. Сам подценяван и критикуван, той ревнува заслу­жената слава на стария поет, пък и съзира наивитета на оста­релия му стих. Така, докато за целите на тържеството съчиня­ва дитирамби, („Боговдъхновений“, „Слава теб, любимецо на­роден!“ и пр.), тайно в Дневника си записва: „(…) Колко лош художник е Вазов, най-ясно личи, когато един композитор се залови да изработи нещо върху негово сти­хотворение. Опити са правени немалко. Банален, просташки ред на думи, от който не може да се извлече музика.“ И по- надолу: „Художеството не е лъжица ни за неговите уста, ни за тия на читателите му. При все туй и той е много за тях. И са­мо това може да оправдае засиления тон, преувеличените хвал­би, с които искам да подигна до максимум кредита му в тех­ни очи. [29]

Странно обяснение! Любопитно е наистина: ако Кирил Христов е мислел тъй за Вазовото творчество, защо тогава се е съгласил да пише всички тези „животописи“, „кантати“ и „по­етически посвещения“? – Защото министърът му ги е възло­жил, а той очаква от него много важни услуги: първо, урежда­не на въпроса да му се отпусне народна пенсия, каквато той отдавна иска, и второ, устройването на собствен юбилей е не само една просто официална церемония за почит, но и материал­на примамка: Вазов е получил сто хиляди лева, освободен е от данъци и всякакви повинности. За Кирил Христов това би оз­начавало, както отбелязва в Дневника си, „заминаване на спо­койствие в чужбина“ и „отдаване на работа, работа, работа…“

Не става нито едното, нито другото – враговете му са тол­кова много, че лесно са осуетявали всяко негово искане. За ком­пенсация обаче (пак по негово настояване и молби) министърът все пак урежда да му бъде издадена антология със стихове. Антологията излиза през юни 1922 г.

Може ли да бъде доволен честолюбивият и славолюбив поет от една такава скромна компенсация? Всъщност какво е състоянието му през тези тежки за него години? И как реагира той на толкова много критики, справедливи и несправедливи ата­ки и обвинения?

БУМЕРАНГОВИЯТ ЕФЕКТ НА „ЗАПАЛЕНИТЕ СТРЕЛИ“

Кирил Христов не разбира и не е в състояние да схване, че между него и времето вече има сериозно разминаване. Той не приема новото, не признава никого след себе си и смята за „негодници“ всички, които са търсели и продължават да тър­сят нови литературни кумири. В един фрагмент от Дневника му, озаглавен Гении и негодници (25 април 1919), той се възму­щава от лекомислената българска критика, която за няколко десетилетия е успяла да издигне и да смени толкова много дей­ствителни или мними величия. И кои имена всъщност тя по­сочва? – Вазов, Ст. Михайловски, К. Величков, П. П. Славей­ков, него самия (К. Христов), Яворов, Петко Тодоров, Елин Пелин, Йордан Йовков, Теодор Траянов, Николай Райнов, Николай Лилиев… „Предстои ред – пророкува иронично Христов – на Людмил Стоянов, Христо Ясенов, Гео Милев и пр.“. За­ключението се разбира от само себе си: това е нова – за кой ли път? – саркастична присъда срещу „слабоумната“ литератур­на критика и в крайна сметка, срещу незрелостта на българ­ския народ: „Рядко в друга област на нашия духовен живот могат да се намерят толкова документи, колкото дава нашата литературна критика, за да се покаже и на най-смътно разбиращия, че сме един съвсем зелен народ.“[30]

Всъщност всеки, който знае какво означават за българска­та литература цитираните имена, разбира и увлеченията, и пристрастията, с които са били изтъквани. Освен това редът, в който ги поставя Кирил Христов, вече съдържа и логиката на нейното развитие: Вазов, Михайловски, Славейков, Кирил Христов, Яворов и т. н. – това са наистина последователни етапи, всеки със свои завоевания: идейно-тематични доминан­ти, структурно стихови, езикови и стилистични особености, със свои специфични мотиви и форми за въздействие. Тази „ло­гика“ на развитие е обусловена от обективни, външни фак­тори, но тя се подчинява и на иманентни закономерности.

Ес­тествено беше (при едно друго време и други изисквания), Вазовата поетика да бъде заменена и в литературната ни действителност да се наложи такава творческа личност като Пенчо Славейков, а след Славейков – Яворов, след Яворов — всички ония, за които с толкова презрение говори Кирил Христов. И какво по-нормално от това, всеки да бъде изтъкван заради ново­то, което внася?

Кирил Христов обаче не е в състояние да приеме това. Мла­дите поколения в литературата го отвращават: от Траянов насетне царяла ужасяваща „клептомания“! „След него – пише Кирил Христов в една статия, озаглавена Мъртво време, – за­разата избухна като холера или чумна епидемия (…). Оттогава почва най-мъртвият период на българската поезия: перио­дът на преписване на чужди откъслеци и механичното им слепва­не в стихотворения, периодът на непризнаване на чуждата собственост, на литературния болшевизъм (…). И въпреки че Траянов се отчая в лесния, усвоен от сляпо и сакато меха­нически начин на писане и замлъкна, епидемията не само не угасна, а ето вече петнайсет години върлува, додето стигна до пароксизъм у Николай Райнов (…). Като Траянова, той е едно отрицателно явление и ще има участта на предшественика си: участ на лош преводач, лош съставител на ненареден лексикон от цитати и ще служи за характеристика, от една страна, на грабливостта на българина в литературата, от друга страна, на простащината и маймунското състояние на голяма част от днешните български читатели. [31]

Ако става дума за посредствени подражатели, никнели ка­то гъби след дъжд при всеки моден повей, негодуванието на Кирил Христов, колкото и да е невъздържано, все пак би имало някакво основание. Но то цели да уязви не малките, а по-скоро значи­телните художници на словото.

Вън от въпроса за справедливостта или несправедливостта на писаното, можем да си представим какви чувства са възбуж­дали тези редове (цялата статия е издържана в такъв тон) не просто у засегнатите и техните почитатели, а у читателската публика, изобщо.

И все пак статии се пишат по-рядко, а възбудата, афективните състояния са постоянни. За да им отговори, Кирил Хрис­тов разполага и с други средства: преди всичко, неговият Дневник, който води с методична, неотстъпна последователност и с единст­веното намерение да си отмъсти на „въртоглавата българска интелигенция“, да я прикове, во веки веков, на позорния стълб, задето не го е разбрала и го е измъчила до смърт. Дневникът обаче е тъй драстично откровен и изпълнен с толкова изобли­чаващи характеристики на хора и събития, че е невъзможно да бъде отпечатан приживе. А Кирил Христов държи неговите преценки да бъдат чути веднага.

k3
Юбилейни, Ал. Божинов, Зора, 8.6.1938
В Прага попитали Кирил Христов дали е доволен от присъстващите на юбилея му в София. Христов отговорил: – Мене повече ме интересуват тия, които не са присъствали – в бъдеще те повече ще ми влизат в работа.

Има едно по-бързо и ефектно средство – епиграмата. Тя може да се публикува анонимно и пак да стигне до своя обект, стига да е точна и изразителна. Кой не би познал уличения злосторник? Ако в нея се огледат и други – толкова по-доб­ре, значи е изобличил не една личност, а цяло явление. При то­ва епиграмата е къса, много лесно се запаметява и устно се предава – в кафенето, кръчмата, редакцията, на улицата… Тук може и да не се спести името: „негодникът“ е назован… При нрава на Ки­рил Христов вече разбираме, че той дори няма да чака публикува­нето й, а щом я съчини, веднага ще я изрече в компания, дори и в присъствието на самата жертва. А жертвите са много: противните му особи, враговете му са тъй многочислени и от толкова различни сфери на българската култура – поети, пи­сатели, критици, професори, академици, общественици, дър­жавници… Всеки за нещо му е накривил, с нещо му е длъжен… И той пише: в повечето случаи несправедливо, но почти ви­наги находчиво, с бърз сатиричен и поетичен рефлекс. Пише невъздържано и декламира епиграмите си навсякъде, без да подбира средата. В една сравнително малка София, където ин­телигенцията се познава отлично и всичко се научава бързо, особено ако има за цел да уязви някого – някоя важна пер­сона или заслужила личност – тази дейност на Кирил Христов го злепоставя още повече и предизвиква още по-силна и все­странна омраза. „Напълнил си джеба с епиграми против всич­ки и искаш да те обичат и уважават“ – апострофира го Елин Пелин, също един от уязвените.

Кирил Христов вижда всичко това и при страшната си жажда за признание, която винаги го измъчва, депресията стига до истинска безизходица. В Дневника си той записва: „Изнася ли ми да живея или не? Всичките ми сметки ме уверяват, че животът ми е едно без­целно мъченичество. Разсипването на моето здраве напредва бързо. Виждам, че се търкалям по наклонена плоскост към тъмна бездна, и ня­мам желание да направя опит да се спра. Вечер не мога да се прибера у дома, без да се отбия в някоя отвратителна кръчма и да прекарам няколко часа в обществото на последни негод­ници. Често оставам и до късно след полунощ, минавайки от едно заведение в друго, додето всички се затворят. На другия ден, цял разкостен трябва да лежа със студен компрес на сърцето.“[32]

В такова състояние той мисли за смъртта: вижда се мъртвец и знае, че само тогава ще дойде признанието – речи, цве­тя, похвални слова… След като цял живот са го измъчвали, се­га лицемерно ще жалят. В сп. Обществена обнова (декември 1919) той публикува стихотворението Моята смърт:

Аз стиснах своите ръце стопени
в пестници костеливи сетен път –
И свърши се. От членове студени
откъсна се и отлете духът.

И никой ми очите не затвори,
ни изкривените от скръб уста;
страданьето на цял живот говори
все още – на живота и света.

Но ето, чужди ме редят бездушно;
и ето ме със скръстени ръце
върху гърдите, аз лежа послушно.
Успокои се моето сърце.

Какви са тез цветя? Кой свещи пали
над мен? О, лицемери, настрана!
Доде живях, кой виде и пожали
цветята мои, мойта светлина?

НОВОТО НА „ИГРА НАД БЕЗДНИ“

При такива обективни и психологически обстоятелства из­лиза новата Антология на Кирил Христов – великолепно из­дание на Министерството на народната просвета: луксозна хартия, красив и чист печат с оригинален офорт от Петър Морозов (портрет на автора) и приложение от 22 страници с отзи­ви на българи и чужденци за поезията на твореца. Краснописният му автограф в началото – сонетът Те и Той – е дръзко предизвикателство срещу колегите му, срещу интели­генцията изобщо. „Той“ (с главна буква) без съмнение е самият Кирил Христов, а „Те“ са останалите – „негодниците“ на пе­рото, неговите врагове:

Тям странни са възторзи и омаи.
Без полза не повеждат те борба.
У тях и чуждото се криво знае.
Трохи те сбират в просешка торба.
И всеки, смей ли се, или ридае,
прилича на пищялка от върба:
надувай колкото си щеш – това е:
единствен звук е нейната съдба.

Мъдрецо, тоз живот без теб е празен!
Ти своя носиш – в щастие, в беди –
от себе до далечните звезди.

Народ със свяст без теб е пръв прегазен!
Но – в слово – подвиг ти разнообразен
като самия Божи свят бъди!

Антологията съдържа по преценка на поета най-доброто създадено от него през 25-годишното му творчество. Към оно­ва, което е включил от Химни на зората и Слънчогледи (1911), както и от сбирката Победни песни (1916) се прибавя новият ци­къл Игра над бездни. Самото заглавие на цикъла вече говори за едно ново чувство, за нови преживявания, нов поглед към света: в този живот, изпълнен с мъка и огорчения, с толкова трагедии и неразрешими противоречия, поезията, създаването на стихо­ве, не е ли „игра над бездни“?

Цикълът започва с цитираното вече стихотворение Моята смърт (сега под заглавие Реквием), сякаш за да определи господстващия в него емоционален тон на печал и резигна­ция. Тук вече няма жизнерадостни „химни на зората“ или бур­ни сатирични изблици срещу съвременната му действителност. Има неопределена, но и непреодолима тъга – „вечерна мелан­холия“, скръбни равносметки, самота и в самотата – натрап­чиви мисли за смъртта, мрачни изкушения да сложи най-пос­ле край на страданията си:

До кога? Та всеки миг ний мреме!
Непрекъснат погребален звън!
О, защо в един атом от време
да не досънуваш тежък сън?

Стига радост тебе е боляла!
Стига в болки сладости дири!
Дигай чашата! Изпий я цяла
и със всички жили изгори!

Любовното чувство. И то не е вече същото: остри угризения за сторен грях, за тежка вина го пронизват; някогашният безгрижен жизнелюбец и епикуреец, който пееше:

Да се любим днес, о мила –
що ни трябва утрешният ден? –

сега се е преобразил в угнетен и примирен скитник – нещо не­вероятно наистина – угнетен от собствената си гузна съвест. Миналото го зове с разкъсващите спомени за любима покой­ница – спомени, върху които тегне съзнанието за някаква ужасна вина:

И мисля си за тебе, моя мъртва,
и мисля аз за своя страшен грях.

С благочестивото, но безнадеждно чувство на нещастен поклонник, той се връща към светите места на техните някогашни срещи, където всичко му говори за нея. Тогава любовта бе за него бурен, ненаситен плътски порив, („С уста в уста до кърви прилепени – и цял живот така!“); сега тя се излива в драма­тични, задъхани мрачни диалози, които по-скоро отразяват раздвоението, несъвместимостта и отчуждението на двата по­ла: той остава горе, в своята студена самота, („Тук падат гръ­мотевици, дете! И студ е тук, при ледниците вечни!“), а нея отпраща долу, при земната топлина на другите:

За мен е късно… Ще остана сам
Да диря свойта смърт по върховете.

Когато й позволява да го следва, не личи и помен от няко­гашната страст:

Вървим днес, озарени
от светещи целувки на сетнята тъга,
с безброй несъвършенства световни примирени.

Уморила ли го е вече плътската любов? Не е ли още рано? Едно стихотворение (Пустиннослужител Йоан Рилски) е изне­надваща апология на духовното съвършенство, на аскетизма и отшелничеството против „демоните на плътта“, обричащи я на отвратително тление:

Не ща вонята на меса, приживе
разкапани, да съпровожда мен!
Със плячката на зверовете диви
задъхал бих се в светия си ден!
Кога пред Теб душата ми застане,
съблечена от тленната си плът,
о, Творче, вяра дай на окаяний,
че стигна вечността по правий път!

Разбира се, това не е Кирил Христов, но създаването на ед­но такова стихотворение и вложените в него настроения са ве­че указание за станала промяна. Той е наистина уморен от плътския разгул и сам го признава:

Аз уморен съм от властта на красотата
и уморен съм аз от жара на тела.

Къде остана неизтощимият скитник, който по всички „краища и земи“ не търсеше нищо друго освен „весела дружина“ с „вино и моми“? Къде остана неговият дързък девиз: „Жени и вино! Вино и жени!“, произнесен с „пълна чаша в ръка“? Него­вото безумно желание да прекара цял живот до топлото тяло на любимата си? Не се ли оказа всичко това илюзия, „дивен сън“, който при това ще бъде забравен:

Нима умряхте вий, нима сте толкоз бедни
за мен, дни минали, същински сенки бледни!
Нима ще бъде то един забравен сън?

Промяната засяга и чувството на Кирил Христов към приро­дата. Изчезнала е някогашната планинарска поривитост, не­говото възторжено: „Балкани, вдигайте се в небесата!“. Пантеистичното опиянение на Тихи песни, онова любовно вживяване в космическия ритъм, в могъщото дихание на стихиите, не­наситното вглеждане в някакъв незначителен, трудно уловим детайл, състояние, преход – всичко това е отстъпило място на едно хладно дистанцирано съзерцание, привлечено от тъжно­то, унилото, неугледното в природата. Сега сред полето пог­ледът му се спира върху едно самотно дърво – алегория на собствената му самота, което при настъпването на залеза сякаш расте, докато клоните му опрат в небесата. Когато угасне и последният лъч на деня, то става „по-черно от самия мрак“… В подножието на планината селцето му се вижда „чер­но, жалко“; ослепителното есенно слънце го прави още по-грозно и разкривено; уморително скриптят колите по прашния път… Неопределена тъга е легнала върху гърдите на поета:

И свива се сърцето и боли ме –
Защо? Не знам. То мъка е без име.

Лозите и овощните дървета са отрупани с плод, но никой не го прибира; къщурката сред тях цяло лято е останала с от­ворена врата. Защо? Някакво нещастие ли тегне тук? „Болест ли невярна сполети на ступана челядта?“… Друг път той се лу­та в мрака на нощта, опипва стръмния път с тояжката си, напряга слух и взор, дочут звън му разкрива призрачното видение на бял кон с „бавно влачени железни спони“…

Със своя унил вид есента е в унисон с настроението му – дни наред вали; той гледа разсеяно навън:

Минава татък шоп, нехайно цопа
из локвите. Дъждецът си вали.
Врата се някъде от вятра хлопа.
Аз слушам и душата ме боли.

Зимата е не по-малко тъжна: есенният дъжд се е превърнал в сняг – все тъй неспирен, все тъй угнетителен. Самотната вечер сякаш иде, за да му разкрие безсмислието на всичко:

И питам се: защо да се живей?
Какво очаквам още аз? О, Боже,
как скръб от всичко около ми вей,
където поглед уморен се сложи.

Вън сняг вали – тъй както е валял
преди безкраен ред хилядилетья.
И свило е сърцето ми печал,
и лягам разломен, без да разсветя…

Колко е далеч всичко това от характеристиките на Васил Пундев за поета – „лек и лекомислен“, „нехаен“, „поет –турист“, чието „анакреоновско жизнено доволство от сегашното“ му от­немало способността да се замисли над „трудните въпроси на живота“! Щампата още веднъж надделява над правдата: пое­тът и цялото му творчество предумишлено се идентифицират с едностранчивия образ, конструиран в част от неговите произве­дения, писани в най-ранната му възраст. Промените, които той пре­търпява, макар и толкова съществени, не разклащат предубеждението. Един съвременен изследовател на Кирил Христов пише: „Цикълът Игра над бездни (…) повтаря стари настроения, но без предишния пламък и енергичност разкрива изчерпаността на поета, безсилието му да намери в себе си творчески импулси и в същото време – безсилието да догони своето вре­ме и неговите нужди [33].“

Нека анализираме последователно казаното: „Стари настроения“! Видяхме, че не е така. Не че по-ра­но Кирил Христов не е създавал тъжни стихотворения. Създа­вал е, и то много, но сега липсват емоционалният контрапункт, балансиращите мотиви. Тъгата, резигнацията, отчаянието са господстващи състояния на съзнанието и поради това моде­лират по нов начин отношението му към света и към себе си.

А ако е така, как може да искаме от поета да запази „пре­дишния си пламък и енергичност“? Където са налице потисна­тост и меланхолия, „пламъкът“ и „енергичността“ са изклю­чени, но това пък нито означава, нито задължително налага „изчерпаност“, „безсилие да намери в себе си творчески им­пулс“. Банална истина е, че тъгата, отчаянието, меланхолията могат да се окажат толкова благодатна почва за продуктивно настроение, колкото жизнерадостта и оптимизмът, стига те да са овладени от талантлив поет. А че в Игра над бездни тъкмо то­ва се е получило, може да се съмнява само оня, който би повяр­вал на предразсъдъка, че поетът Кирил Христов бил „умрял“ през 1903 г., когато публикувал своите Избрани стихотворения, как­то твърди Гео Милев. Що се отнася до „безсилието“ му „да догони своето време и неговите нужди“, заслужава да се каже следното: това, че през 1922 г. Кирил Христов се е разминал с литератур­ните вкусове и вълнения на своето време, е факт, който вече от­белязахме. Но това не значи априори, че той е обречен на без­плодие или на негодност да създава автентична поезия. Поня­кога такова разминаване може да се окаже дори нейна пред­поставка. Какви собствено са били съществените „нужди на времето“ и можел ли е той да им отговори, без да изневери на себе си, без да се унищожи като поет? И защо „безсилие“? Кой сериозен поет, уважаващ себе си и своята дарба, се впуска в та­кова рисковано състезание? Кирил Христов се бе опитал през 1907 г. с цикъла Intermezzo и претърпя провал. Провал бе и опи­тът му „да догони своето време и неговите нужди“ през вой­ните: той създаде творчество, за което бе справедливо обруган и от което по-късно се отказа. Не е ли достатъчно сега, че той изразява онова, което чувства? И най-съществе­ното, че го прави като поет!

ПАРОКСИЗМЪТ НА ОМРАЗАТА И … БЯГСТВОТО

Следователно, всеки, който би прегледал Антологията на Кирил Христов непредубедено и внимателно, не би пропуснал да забележи новото в нея. Не като поетика, като иманентно от­ношение към стиха, а като отношение към света и към себе си. Ала непредубедено да се чете Кирил Христов, е крайно труд­но, а през 1922 г. е било почти невъзможно: много хора вече са го намразили. И в омразата си, те са виждали само онова, което ги е раз­гневило. А пък в Антологията се оказва, че то е в изобилие. С предиз­викателно усърдие, именно там Кирил Христов е събрал многобройни­те си епиграми в два цикъла: Чемерика (11 на брой) и Запале­ни стрели (71). Разбира се, че те са анонимни, но мнозина са се познали (или припознали) в тях. Той самият неведнъж ги е де­кламирал и би трябвало да го знае. Предчувствайки угрозата, в Дневника си по това време е записал: „Пусната ли е книгата, най-съществената част на радостта ми е загубена. Аз зная, че тя ще бъде пипана, мачкана, изнасил­вана от хора с отвратителни душици, които е нямало защо да учат азбуката. Честити ония, които не познават тази болка“.

Имало е за какво да се плаши Кирил Христов. Александър Балабанов, професор в университета и редактор на в. Развигор, попада на екземпляр, преди тиражът да бъде пуснат по кни­жарниците. Почувствал се уязвен от няколко епиграми, но използвал като мотив една от тях, Балабанов, побеснял от гняв, незабавно реагира във вестника си. Жлъчният му памфлет носи заглавието Сухи напъни: „Издавани, преиздавани, събирани, преизбирани, дъвкани, предъвкани антологии, алогии и мизерия. Кирил Христов ка­то млад и обещающ талант написа в кьоравите времена някол­ко хубави стихотворения, за което дори (…) проф. Ал. Тодоров-Балан в своята литература казва: „Бисерен лирик в наша­та литература е Кирил Христов“. Колкото пусти и непотребни са тия бисерни критически ду­ми, които Кирил Христов е турнал начело на отзивите в пое­зията му, толкова празна е цялата антология. Освен 8–9 мал­ки и стари стихотворения, които Кирил Христов е писал като млад обещающ талант, всичко друго е куру гюрюлту (…). От­давна вече никой в България не се занимава със сухите напъ­ни, с т.нар. стихотворения на Кирил Христов, нито като кри­тик, нито като читател. Толкова е пусто в тях. А стиховете са старомодни, без топлина, без сила, без сок. Образец на всич­ки е автографираното „Те и Той“. Такава е мизерията, че не ти се и влиза вътре, въпреки изящната хартия, отличния печат и нахалос похарчените пари на Министерството на просвещени­ето, което е издало никому ненужната антология, препоръча­на, види се, от придворните критици на министерството.

Между многото пусти работи, с които е изпълнена тая дър­жавна антология, има и няколко епиграми под заглавие Чемерика и Запалени стрели с отвратително досадни глупости и надувания. Такива блудкави епиграми Кирил Христов е пуб­ликувал много и навсякъде. Но никой не се е почувствувал за­сегнат. Защото те са празни, скучни, бездарни, сухи, нямат ни­какъв бодил.

Но една епиграма ми обърна вниманието. И тя е тъпа, и тя е глупава, и тя е блудкава и непоносима като другите, но все пак тя ме засегна. Защото аз съм македонец (…)“. (Следва епиг­рамата, написана още през 1903 г. срещу книжаря издател Христо Олчев, с когото Кирил Христов тогава се скарва.)

„Кирил Христов е свободен какво ще да дращи – продъл­жава Балабанов. – И не аз ще се сърдя, когато на цели наро­ди се казват грозни истини от поети, особено ако те са наисти­на поети, а не са отдавна изсъхнали барички. Тъй че не искам да тероризирам нещастния автор с някакъв си патриотизъм (…). Но че едно държавно министерство на просвещението се­га издава такова безобразие с държавни средства, на такава изящна хартия, това е… това е помрачение. [34]

По-тенденциозно и по-несправедливо обвинение, никога дотогава не е писано за Кирил Христов. Това е върхът или, за да из­ползваме употребената от него дума – това е пароксизмът на омразата, която продължително и систематично сам си бе предизвикал. Оттук нататък перипетиите са известни: срещу поета се подема ожесточена кампания, каквато никой друг български писател не e познавал. Канонадата на Развигор трае пове­че от месец – във всеки брой. Заедно с него тя се поддържа и от задружния огън на Пряпорец, Мир, Слово, Нова народна трибуна, Работнически вестник, Македония, Епоха, Хиперион

Зад всеки вестник и списание, зад всяка статия, памфлет, бе­лежка стоят настръхнали, не просто отделни автори или групи съидейници, но цели политически партии и обществени организации. Сякаш цяла интелектуална България се е надигнала, за да смаже най-после „злосторника“, „хулителя“, както го нарече Васил Пундев във в. Слово. И какъв език, какъв порой от обвинения!

k
Честването на К. Христов в Стара Загора, Ал. Божинов, Зора, 21.12.1938
– В моето дълго отсъствие от България намирам, че страната ни е много напреднала. Но все пак, мога да ви уверя, че в Прага не се живее лошо.

Сумирани, атаките се отправят в няколко посоки: първо – Кирил Христов е оклеветил по най-недостоен на­чин македонците, когато те проливат героично кръвта си, заб­равяйки какво сам е писал по време на войните; второ – неговата хула е израз на политическата му и идей­на безпринципност. Той винаги е хвалел или отричал съоб­разно конюнктурата и изгодите на момента: македонците или кайзер Вилхелм II; довчера е обслужвал генерал Жеков, днес – министъра Омарчевски; трето – „нравственото му падение“ е неотделимо от него­вия литературен банкрут – той е „бивш поет“; създаваното от него е документ за угаснало дарование, безсилие и пълен твор­чески провал; четвърто – за такъв „банкрутирал поет“ бедната ни дър­жава е похарчила повече от 300 хиляди лева, за да издаде ни­кому ненужната антология. Кои са тези органи, комисии, пра­вителствени лица, разрешили скандалното разсипничество в един момент, когато „над България гори огън“. Какво е това: „литературен скандал или ограбване на хазната“…

Вижда се, че атаките целят по-високо от Кирил Христов: чрез него да злепоставят, да компрометират правителството и лично министъра на просветата Стоян Омарчевски – почитател и покровител на поета. Нас, разбира се, ни интересува литера­турната страна на въпроса: антологията като пореден повод да бъде определено мястото на Кирил Христов в историята на новата българска литература. „Бивш поет“ – това е всеобща­та квалификация. Разликата е само в конкретните съображе­ния и в аргументацията. Към присъдата на групата Развигор може да се прибави позицията на два противоположни лаге­ра: политически ангажираната безкомпромисност на Георги Бакалов в Работнически вестник и естетската критическа санкция на символистичната трибуна Хиперион – санкция, произнесена от нейния идеолог, Иван Радославов.

За социологично мислещия Бакалов падението на поета Ки­рил Христов е логически резултат от идейната му подчиненост на буржоазната класа, която го е превърнала в „оръжие на сво­ите еротични въжделения и патриотарска кръвожадност“. Ня­кога, в началото на своя творчески път, докато изпитва бла­готворното влияние на социалистическите идеи, той създава ня­колко ценни творби. По-късно обаче, когато „се присламчи към трапезата на новия си господар“, той развял победно „зна­мето на еротизма“. След това дошли патриотарските му из­стъпления и главоломният му провал. А днес? „Днес – пише Ба­калов – „тоя поет живее с трохите на своето минало, със спо­мена на някогашния си талант (…). С пепел би трябвало да си посипе главата г. Кирил Христов (…) и да се зарее в българ­ската поезия, която отдавна вече не познава такъв поет. Крес­ливата реклама към която прибягва понякога, няма да съжи­ви един талант, погубен за угода на най-ниските страсти на ед­на хищническа класа.“

По-спокойна по тон и различна в аргументацията, но не по-малко категорична в общата оценка е статията на Иван Ра­дославов: „Кирил Христов беше един поет. Но днес – той не е вече такъв. Той не увлича, не вълнува, не владее. Неговото име принадлежи на миналото.[35]

След това начало, което повече би подхождало за заключе­ние, идат аналитичните съображения: Кирил Христов принад­лежи към оня тип „темпераментни“ поети – „чисто лирични натури“, чието творчество обема крайно ограничен цикъл преживявания, мотиви и настроения; веднъж изчерпани, те не могат да бъдат повторени, без да избледнеят и да се банализират. Такива поети обикновено биват епигони на някой голям предшественик и тяхното значение се свежда до уме­нието им да изразят по-силно и по-интензивно откритото от него.

Кирил Христов започна блестящо и в редица отношения той успя да надмине Вазов и Пенчо Славейков, но поради посочената структура на неговия талант бързо се изчерпа, оставайки в тяхна сянка. Делото му е заключено в първите три стихосбирки, сиреч между 1886 и 1899 г. В тях е значението му за българската литература. „От петнадесет години насам неговата писателска дейност носи името безсилие“, въпреки напъните му да се измъкне от него ту чрез имитативни подражания на народната песен, ту чрез драматургически опити, ту чрез прибягване до модернистични форми – всички завършили с неуспех. Кирил Христов принадлежи на времето от края на 90-те години и началото на първото десе­тилетие на нашия век. Това не е малко – подчертава Радосла­вов – ако се има предвид колко оскъдни на брой са индивидуалностите, върху които се изгражда новата българска лите­ратура[36].“

До 1903 г. непоколебимото убеждение на всички за Кирил Христов е – бивш поет. Някога будил възторзи, днес той е „мъртъв“ за българската литература: „не увлича, не вълнува, не владее“.

Но човек се пита: защо тогава се занимават толкова упори­то, тъй натрапчиво с него и защо с такова настървение подчер­тават литературната му „смърт“, щом тя е очевидна за всич­ки?

Ако приемем, че съобразно строгите исторически критерии, за които откривателският момент е решителен (в мотиви, фор­ма, техника, стил), Кирил Христов е поет от края на миналия и началото на настоящия век; ще означава ли това, че той е творчески мъртъв след това време? Делото на Пенчо Славей­ков също тъй принадлежи на тази историческа отсечка, защо­то след 1905 г. неговата стилистика бе преодоляна от новите търсения на Яворов, Траянов, Лилиев, Дебелянов и пр. Но през 1910 г., посред увлечението по символизма на младата генера­ция, той публикува най-оригиналното си и най-зряло произ­ведение – На острова на блажените. Трябва ли да се счита и то за „мъртвородено“?

Химни на зората и Слънчогледи от 1911 г. въпреки всичко са значителни завоевания на Кирил Христов в новата българска лирика – те без съмнение са увличали непредубедените читатели, както ни ув­личат и днес, толкова години по-късно. Игра над бездни е не по-мал­ко въздействащ цикъл и тогава, и днес. „Бивш поет“, „мъртва поезия“ – нека си спомним, че през 1925 г. в Развигор бе публикуван подобен „некролог“ и за поезията на Ни­колай Лилиев. Такава е логиката на историческото развитие: най-често безкомпромисно се отрича авторитетът на предшестващото, за да се освободи пътят на новото. В това се със­тои и неговата увлекателност. Но не по-малко увлекателни са „алогизмите“ и „парадоксите“ на историята: смятаното за „мъртво“ нерядко възкръсва – това зависи от непредвидените нуж­ди на момента, от неговите капризни поврати, понякога и от неговите принуди…

Посред всеобщото отрицание не е ли имало, все пак гласове в за­щита на Кирил Христов?

Един-единствен, почти незабележим глас: късата статийка на поета и публицист Трифон Кунев, на благородния и без­компромисен Ланчелото в земеделския вестник Победа (23 юли 1922) и човек се пита дали тя не е била написана между дру­гото и за да оневини някак си нападнатото земеделско прави­телство и неговата културна политика в този нечуван скандал? Воден от неизменното си чувство за справедливост, Кунев из­разява своето огорчение от грубия ругателски език в статиите на Балабанов и призовава към обективност: „Поезията на Кирил Христов, която зае свое място в бъл­гарската литература, може да не се харесва на г. Ал. Балабанов, но професорът ще бъде много наивен, ако мисли, че три негови бележки, пълни с омраза към автора и невъздържани изрази, изобщо могат да изтрият от нашата литература тая по­езия“.

Преписвайки статията в своя Дневник, Кирил Христов при­мирено отбелязва: „Благодаря и за толкова – и на Трифона, и на Победа…“

А къде са неговите мастити приятели – професорите Иван Шишманов и Михаил Арнаудов, към които той се приобщи след разрива си с Мисъл? Защо те не го защитават?

Първият има сериозно основание – той е в Германия, във Фрайбург, където прави своите научни изследвания. Вторият обаче, изглежда, се страхува да се намеси: по всичко личи, че пази авторитета си на сериозен академичен работник и пред­седател на писателския съюз, като успокоява съвестта си с ед­но отворено писмо до своя нападнат приятел, в което изразя­ва възмущението си от недостойната кампания, съветва го да не реагира („ще сториш най-добре да обречеш на презрение злобата и доноса“) и му отправя най-любезна покана да го по­сети във вилата му в Своге, за да се разсее („да подириш въз­духа и тишината на природата“).

Кирил Христов отново цитира писмото в своя Дневник и скръбно коментира: „Защо той не излезе в печата с няколко енергични думи? От какво се бои?“

А какво той самият прави при връхлетялата го вихрушка? Две седмици след памфлета на Балабанов, възбудено нахвър­ля следните редове в Дневника си, (21 юли). „В първия миг на събуждането си от сън бях обхванат от една луда мисъл, от едно чудовищно решение: да застрелям Балабанова. Мене ми се стори, че в такъв случай и преса, и об­щество ще се сепнат – ще се почувствуват отговорни, задето в такива случаи нехаят, чинат сеир (…)“.

Решението, естествено, остава неизпълнено, и то не защото е направено „в първия миг на събуждането“. Приятели и доброжелатели го съветват да не излиза в пресата. Но защо само в пресата? На улицата става още по-опасно: македонското сту­дентско дружество Вардар е отпечатало в хиляди екземпляри едно Отворено писмо до г. Кирил Христов – бивш поет и писа­тел и го е разлепило навсякъде из столицата – по сгради, елек­трически стълбове, дори по тротоарите… Всеки ред на писмо­то, всяка дума са напоени с жлъчна омраза. На пътната си вра­та „бившият поет“ намира хартия с надпис Отмъстителна ръка!. Съмнителни типове с нахлупени каскети и мрачни пог­леди го следят навсякъде. Една нощ чува изстрели под прозо­реца си… Халюцинации или действителност? На Михаил Ар­наудов изповядва (27 юли 1922): „Тия дни навярно ще бъда претрепан. Аз, разбира се, нямам нищо против това. Тъй най-добре ще се покаже, че тоя жалък народ не ме е заслужавал“.

Четири дни по-късно записва в Дневника си нервно, в нес­троен словоред: „(…) Така се групират всички обстоятелства, та да ми причернее съвсем на очите, та да се отпилея от народ с едно страш­но отчаяние от него, за който съм 30 години работил, и с ед­на увереност, че е справедливо, както той е безгранично жес­ток, заслужено и чуждите да са тъй жестоки към него. Нема сред тоя народ една чиста радост неотровена. Малцина могат да си представят как непоносимо тежко е след като човек е дал на народа си повече, отколкото може да се иска и от най-сил­ните, да не го остави тоз народ спокойно да умре…[37]

Не бива да ни изненадва гневът му срещу народа. Това е съвсем в стила на Кирил Христов: когато го е нападнал един – обвинява цялата интелигенция, когато са го нападнали мнози­на – виновен е целият български народ!

Сега обаче положението е наистина сериозно и той взема решението: ще напусне България – незабавно и завинаги! Не­ка почувстват, ако могат, какво са загубили! В навечерието на своето бягство записва в Дневника си: (1 септември 1922): „Слънцето залезе, смрачава се. Тъй хубаво е от моята тера­са! И пак иска ми се да вярвам, че този е последният ден, кой­то прекарвам в своята родина. О, аз тъй ще я обичам отдалеч, много повече отколкото може да се обича!

Не казах никому, че утре заминавам. Не си взех сбогом от никого, абсолютно от никого. Освободих се и от суетността да кажа някому да съобщи по вестниците, че едикой си пътува за Германия с такива и такива цели.

Напущам родината си с чувството на един съвършено не­потребен ней човек. Но когато й са нужни воините на духа, ко­гато има нужда тя да ги събере под своето знаме за последна борба, аз пак няма да й откажа да се явя в редовете на ония, на които ще бъде възложена най-трудната и най-сложната ра­бота. [38]

За убежище на своето „доброволно изгнание“ поетът си е избрал Германия. Първо – сериозно разклатеното му здраве (болно сърце, жлъчка, бъбреци, неврастения) се нуждае от про­дължително квалифицирано лечение, каквото по препоръка на лекарите безусловно ще намери там; и второ – той е повяр­вал не само в нейната огромна творческа мощ, в славата й на „страна на поетите и философите“, но и в способността й да цени духовните си представители, да им отдава заслуженото. В своята Ода Германия от 1914 г., където при 12 четиристишни строфи 13 пъти е употребил „Обичам те“, Кирил Христов е мислил за нашата действителност и за себе си, когато е пи­сал:

Обичам те, че в тебе всяка дума
не е за всякои уста; че власт
не гавра за глупеца е, не глума;
че в теб не качват: „Зная само аз!“

Там сламките от пътя на простака
не чистят. Мъдрият не е там враг,
и милост от тълпите той не чака;
избраний там не е немил-недраг.

Това ще се окаже една от най-големите и най-горчивите илюзии в живота на Кирил Христов. Но тогава, през 1922 г., все още е вярвал в нея. Той напуска България радостен, че ще живее в страната на Гьоте и Шилер.

Ала той е радостен и за друго: пребиваването му там, поне в близките няколко години, е финансово осигурено: в края на януари е получил значителна сума от бенефисното представ­ление на Боян Магесникът в Народния театър, чийто дирек­тор е неговият верен приятел и страстен почитател Христо Цанков – Дерижан. Към това се прибавя не по-малко значителна сума от продажбата на 2000 екземпляра от Антологията, (по­дарени му от Министерството на просвещението вместо хоно­рар). На всичко отгоре, той ще отиде в Германия със заплата­та си, защото Омарчевски поемайки риска да бъде нападан от политическите противници на властта, благосклонно е наредил да командироват поета. И понеже рухналата следвоенна Гер­мания е сполетяна от страхотна инфлация, българският лев там се оказва стабилна валута. В края на годината Кирил Христов ще се похвали от Йена в писмо до Иван Шишманов (26 ноем­ври 1922): „(…) При тоя евтин живот тука, имам средства за няколко години. И надявам се, че не само през това време, но и до края на живота си, ако е живот и здраве, няма да помисля да се върна в България, гдето съм понесъл толкова унижения, тол­кова подритвания. [39]

Изобщо след преживените тревоги в родината бъдещето се очертава доста оптимистично. Близостта на Кирил Христов до земеделското правителство и лично до министър Омарчевски все пак е дала своите сладки плодове. Хумористичният Българан не пропуска повода, за да се погаври: „Ако има кому да се покланяш, ще има кому да се осланяш…“.

А в Дневника си писателят е оставил следния унищожите­лен портрет на своя височайши покровител – министър Стоян Омарчевски: „Таланти – никакви. Познания – тоже. Характер – непо­стоянен. Суетност – женска. Памет – къса. Пълна подчине­ност на ония, които са го издигнали. [40]

Чудесна отплата за меценатските грижи на министъра – в стил Кирил Христов!

„Доброволното изгнание“ ще трае 16 години. Омразата – до края на живота му (есента на 1944 г.). А може би продължава и днес?

Текстът е препечатан с любезното съдействие на г-жа Мария Аврамова.

Проф. Димитър Аврамов (1925 – 2008) е сред най-ерудираните български изкуствоведи и художествени критици. Роден е в Бургас. Завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски” (1954). Редактор в сп. „Философска мисъл” (1955-1960) и заместник главен редактор на сп. „Проблеми на изкуството” (1968-1980). Научен сътрудник в Института по изкуствознание и в Института за литература при БАН. Чете лекции по история на новата българска култура в СУ. Автор на редица студии и статии върху проблеми на изкуството и литературата, на монографии за творци. Сред по-значимите му трудове са „Естетика на модерното изкуство”, „Българското изкуство и модернизмът”, „Шарл Бодлер”, „Летопис на едно драматично десетилетие”, сборникът „Диалог между две изкуства” и др.


[1] Пенчо СлавейковБългарска литература, Събр. съчинения, т.VII, кн.2, изд. Хемус, С.,1940, с.265.

[2] Пак там, с. 267.

[3] Пак там, с.264–265.

[4] Д-р Кръстев: Трепети. – Мисъл, 1898, кн.III.

[5] В. Миролюбов: Една драма. – Мисъл, XVI (1906) кн.1.

[6] П. К. Яворов: Г-н Кирил Христов. – Мисъл, XVI (1906).

[7] Пенчо Славейков: Цит.съч., с.41.

[8] Пак там, с. 41–42.

[9] Кирил Христов: Пенчо Славейков. – Българска мисъл, г..XVI, кн.2.

[10] Кирил Христов: Затрупана София, Спомени, С.,1943.

[11] Георги Бакалов: Бягство от живота. – Съвременник, 1909.

[12] Никола Атанасов: Поетът на майските копнежи. – Период. списание, 1908, кн.69.

[13] Владимир Василев: Паралели. – Демократически преглед, 1914, кн.1, с.53.

[14] Пак там, с.56.

[15] Пак там, с.67.

[16] Кирил Христов: Победни песни (1913 – 1916), Предговор, II изд. с. 12–13.

[17] Кирил Христов: Ад в рая (ръкопис), Лайпциг, 1925.

[18] Поет и критици. Антология от фрагменти на разни статии и рецензии върху поезията на К. Христов,1914.

[19] Кирил Христов: Съч., т.V, ч.1, (Време и съвременници), Български писател, 1967, с.194.

[20] Пак там, с. 371–372.

[21] Пак там. с. 373.

[22] Васил Пундев: Кирил Христов. – Демократически преглед, г. XIV (1921), кн. 2, с. 148.

[23] Пак там, с. 150.

[24] Пак там, с.165.

[25] Пак там, с.168.

[26] Наш живот, г.1 (1901), кн.2, с.112.

[27] Владимир Василев: Паралели, с. 66–67.

[28] Гео Милев: Книгопис. – сп. Везни (1919), кн.5, с.148.

[29] Кирил Христов: Време и съвременници, с. 435.

[30] Кирил Христов: Време и съвременници. – Съчинения, т.V, 1967, с.365 – 366.

[31] Кирил Христов: Мъртво време. – Обществена обнова, I., 1920, кн.5–6.

[32] Кирил Христов: Съч., т.V., ч.I, с. 391.

[33] Кръстьо Куюмджиев: Певец на своя живот. Книга за Кирил Христов, С., 1974, с.153.

[34] Александър Балабанов: Сухи напъни. – Развигор, II, бр.73 (1922).

[35] Иван Радославов: Кирил Христов и неговата „Антология“, – сп. Хиперион, г.I, кн.1, с.298.

[36] Пак там, с.300.

[37] Кирил Христов: Време и съвременници, с.522–523.

[38] Пак там, с. 529.

[39] Кирил Христов: Съч., т.V., ч.II, с.417.

[40] Пак там, с.397.