0
1848

По неясния маршрут от днешния
към утрешния ден

Николай Рьорих, Александър Невски поразява ярл Биргер, 1904 г.

Да се изгради една демократична държава, не е премеждие. Премеждие е да се изгради един нов национален манталитет, да се смени, както препоръча един наш монарх с републиканско битие, чипът.

В днешния ускорено интернационализиращ и глобализиращ се свят всяко причинено по нечие държавно поръчение зло е адресирано и до всяка страна, и до всеки неин гражданин, и до цялото човечество дори. Скъпоплатеният исторически опит учи, че остане ли едно международно зло ненаказано от световната общност, това развързва ръцете на държавните престъпници за нова и нова престъпност – утре и ние, българите, можем да се окажем на мушката на нечий държавен терор. Този интернационализиран не само чрез безчинствата на Ал Кайда и на Ислямска държава, а и чрез конспиративната дейност на Кремъл терор, предполага съответно интернационализиране и на борбата срещу него. Днес никоя държава не е в състояние да се справи сама с нарастващата терористична опасност, която щедро се подхранва от апатията, от безразличието и безучастието на страни като България. Само на базата на това съзнание за всечовешкия характер на доброто и злото може да бъде разбрана и християнската, Христовата същност на цивилизацията ни.

Противоречивият характер на отношението ни към Русия прави и членството ни в евроатлантическите структури противоречиво. Отказът ни да се включим в международния дипломатически бойкот срещу Москва след случая Скрипал разкрива готовността ни да забравим, че от години сме в един отбор с най-проспериращите държави на планетата, на които от векове копнеем да позаприличаме. На границата между двете хилядолетия историята ни даде шанса да се приобщим към тях. Но пестеливата на подобни жестове история само ни предоставя този безценен шанс – не ни го връчва императивно. Шансът е на разположение, а дали ще се възползваме от него, или, както е ставало неведнъж в размирното ни минало, ще го пропилеем с лека ръка, е въпрос на наш собствен ум и наше собствено безумие – въпрос на собствен съзнателен избор е. Ако искаме да го оползотворим, трябва да се държим като съотборници в рамките на ЕС и НАТО. За жалост ние предпочитаме да се държим като съотборници по-скоро на деспота Ердоган и особено на деспота Путин.

Атентатите на КГБ във Великобритания имат дългогодишна традиция – незнайно защо, още от съветско време Островът е предпочитаната територия, на която Кремъл си разчиства сметките със своите задгранични политически противници. Разчиства ги не с политически средства – разчиства ги, като ги отстранява физически. Убийството на Георги Марков е част от тази зловеща практика.

Несъпротивата, с която посрещаме тези издевателства, аз виждам като съставна част от принципната ни несъстоятелност да се противопоставим на злото – родно и международно. Благодарение на тази ни несъстоятелност и днес милиони българи гледат на Русия не като на наш двоен поробител, каквато тя несъмнено е, а като на наш двоен освободител, каквато със същата несъмненост не е. Благодарение на несъстоятелността ни да разграничим добро и зло в центъра на столицата ни са вдигнали снага величествените монументи на Александър Втори и на Съветската армия, а най-внушителният ни храм-паметник, граден преди стотина години с общонародни дарения, носи името на един безскрупулен руски владетел, на един тиранин, който няма никакво отношение към националната ни историческа съдба – Александър Невски. Александър Невски е не само проводник на татаро-монголското иго в Русия, Александър Невски участва и в завоевателните военни походи срещу Стария континент. На фона на тези непоклатими исторически дадености става повече от нелепо националният ни път към Европа да протича под духовното върховенство на един закоравял антиевропеец и чистокръвен варварин. Александър Невски е отровен проводник на монголския империализъм както в Русия, така и на Стария континент. Обстоятелството, че руснаците са го провъзгласили още преди векове за светия, е продукт на техния мракобеснически манталитет. Това обаче съвсем не значи, че ние трябва да го побългаряваме и канонизираме с късна дата. Езическо по природа, още от зараждането си руското православие е поставено в услуга на държавата и на ненаситните ѝ имперски попълзновения. Така е и до ден-днешен – и неотдавнашното посещение на руския патриарх в София илюстрира казаното най-достоверно. 

Резултат от споменатата ни несъстоятелност да противодействаме на злото е и пълзящата реставрация на комунизма, на която ставаме свидетели през последните години. Как този вътрешнополитически процес детерминира външната ни политика, не е въпрос с повишена трудност. Всяко историческо зло, от което една нация не е в състояние да се разграничи подобаващо, се превръща закономерно и в настоящо, и в бъдещо зло. Нагледно свидетелство за неумолимостта на този принцип на родна земя е и триумфът на неокомунизма на парламентарно равнище. Най-гнетящо е обстоятелството, че за да триумфира в Народното събрание, преди това неокомунизмът е завладял общественото ни съзнание – носталгията по добрите стари времена се превърна с времето в общонародно явление, в истински фолклор. Преди трийсетина години ние наивно и, както се оказа впоследствие, преждевременно повярвахме, че чрез разпадането на Съветската империя сме се справили веднъж завинаги с най-колосалното и дълголетно зло не само в родната история. Декомунизирането ни тогава се оказа декларативно и фасадно, докато като психология и идеология унаследеното зло продължи да владее под нови форми общественото съзнание. Протоколното анулиране на комунизма преди трийсетина години протече безпроблемно, проблемно се оказа неговото задкулисно продължение във времето, народопсихологията ни се оказа проблемна. Да се изгради една демократична държава, не е премеждие – премеждие е да се изгради един нов национален манталитет, да се смени, както препоръча един наш монарх с републиканско битие, чипът, да се осъзнае и преосъзнае, да се разобличи и преработи онова демонично минало, чиито демони именно защото не бяха осъзнати и преосъзнати своевременно, с лекота прелетяха и в демократичното ни настояще. Обстоятелство, което прави младата ни демокрация неубедителна и тромава, половинчата и противоречива, една болнава, една нежизнеспособна, една обременена с рецидивите на стария деспотизъм демокрация. Нейната несъстоятелност се оглежда като в огледало и в сервилността, в многобройните гнили компромиси, които бележат отношенията ни и с Турция на Ердоган, и с Русия на Путин, и с демократична Европа.

Сервилността ни към един съседен деспот, който неведнъж е декларирал наглите си претенции към националните ни територии, лакейското ни, коленопреклонно отношение към Кремъл, чийто шовинизъм крие не по-малко опасности за националната ни сигурност, пукнатините, които зеят и в управляващата многопартийна коалиция, и в коалицията ни с европейските и със задокеанските ни партньори, и непоследователната ни, разединена, разпиляна и дезориентирана между Турция, Русия и цивилизацията външна политика не само на управляващата в момента тройна коалиция са фрагменти от един общ процес. Процес, който говори, че не можем да си намерим подобаващото място върху политическата карта на света. А всичко това подсказва, че не можем да се себенамерим граждански, че сме се изгубили национално нейде в превода от минало към настояще. Това себеизгубване не само трови днешния ни ден – то методично подкопава и деня утрешен.

На главната страница: Княз Александър Невски умолява хан Бату да пощади руската земя, хромолитография, края на XIX век.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияЗа действието и противодействието
Следваща статияГолемите разкази за Българското средновековие