Дотолкова сме свикнали да четем поезията лично, че когато я чуем изпълнена добре пред повече хора, се учудваме от нейното въздействие. Имало е обаче времена, когато поезията се е ползвала единствено по този начин – слушана от група хора по време на празник или важно събитие за общността. Което веднага ни подсказва и възможната политическа употреба на поезията: освен да породят някаква емоция у събралото се множество, поемата или песента могат да свържат тези хора в общност, съобщавайки им нещо, което засяга тяхното битие на група. Именно тази функция на поезията – да формира съзнание за някакви общи истини, – я превръща и в удобен инструмент на манипулация. Примерите за този род поезия от близкото ни минало са безброй.
Няма обаче да се спирам на това как поезията е била използвана за манипулация на определени истини. Искам да обърна внимание на друго: на факта, че като цяло днес поезията е изгубила възможността си да се обръща пряко към голям брой хора и да формира у тях идея за истина. Функционирала в едно вече далечно време като един вид медия, днес поезията се нуждае от медиите. Това, разбира се, променя коренно нейната политическа функция: преди да формира каквото и да е отношение към действителността у някаква по-широка аудитория, поезията трябва да се добере до вниманието на тази аудитория. Сложните истини, които поетът може да създаде, често отстъпват на простите истини, захранващи скандала, новината, сензацията.
Правя тези уговорки по една причина. Не искам великолепните стихотворения на Пламен Дойнов в двете му последни книги – „София-Берлин“ (2012 г.) и „Балът на тираните“ (2016 г.) – да се изгубят в медийния скандал, предизвикан поради едно от тях. Известно е за какво говоря – за интригата дали един преводач на книга, чиято основна тема са отношенията между властта и истината, е бил вербуван за сътрудник на комунистическите служби и дали поради това, че е работил като техен сътрудник, съзнателно е изопачил някои места в книгата. Простата истина, от която се нуждаят медиите, е тази: все още живеем под властта на Държавна сигурност, която изпраща свой агент, за да изопачи книгата на писателя Илия Троянов. По-сложната истина в стихотворението на Пламен Дойнов „Агент Георги превежда Власт и съпротива“ е съвсем друга: агент Георги не съвпада напълно с преводача на книгата, но и не е изцяло друг човек.
Тъкмо тази по-сложна истина е важната за нас, а не простата истина, че агентите на ДС са имали или все още имат позиции в обществото. А е важна, защото добре разбираме, че едни от сътрудниците на ДС имат и друго обществено битие, управлявано от различни мотиви, докато други по-скоро нямат друго битие, но за разлика от първите, които в голяма степен бяха осветлени и изложени на поне частично морално неудобство, то вторите не само бяха оставени да си живеят спокойно, но и често възнаграждавани за това, че не са имали и друго битие. Този сложен възел на едното и другото битие в един и същ човек трябва да видим и разберем, за да разберем темата с досиетата на известни общественици и интелектуалци и точно тук може да ни помогне поезията на Пламен Дойнов. Защото тя свързва именно това, което медията разделя: едното битие с другото.
Чета например стихотворението „Агент „Ирис“ и Вера се завръщат от Швеция и едва не претърпяват инцидент“. И си казвам: Ами да, хем са две, хем е една, и тази Вера-Ирис или Ирис-Вера хем ще пише за капитан Ананиев и Второ главно, хем за „Литературен фронт“, но колко добре, че Пламен е оставил нерешен въпросът коя от двете дописки е по-важната за личността от стихотворението и дали има разлика между двете дописки, както и дали има разлика между гордостта, че тя, българката, лети на самолет, прибира се от капиталистическа Швеция, където се е срещнала с важни хора, и негордостта, че тази привилегия трябва да е и нормалност, но не е; и как в крайна сметка, цялото това вътрешно люшкане на Вера-Ирис или Ирис-Вера е и външното люшкане на самолета.
Поезията е поезия, когато позволява такива свързвания. Защото какво прави поезията? Свързва думи и като ги свързва, ни дава една по-дълга и по-сложна дума за нещо сложно от действителността, за което нямаме една дума и което, ако искаме да изразим прозаично, трябва да разделим на части. Затова четем поезия – за да не разделяме онова, което би се разпаднало при делитбата в говоренето. Защото ако искаме да кажем с обикновените си, прозаични думи какво е това сложно нещо Вера-Ирис или Ирис-Вера, можем да кажем или „филолог-преводач“, или „агент“, но и в двата случая ще бъдем неточни; сложната, по-дълга дума на стихотворението обаче ни позволява да кажем нещо за Вера-Ирис или Ирис-Вера с много по-голяма точност. При това да го кажем, като отнесем нашето твърдение към една ситуация като тази в самолета, която спокойно може да е и вярна.
Но ето и друга проста истина, засегната в едно от известните стихотворения на Пламен Дойнов: тази, че Делян Пеевски е олигарх. По-точно, проста не е самата тази истина за Делян Пеевски, а думата „олигарх“, която ни тегли натам да смятаме, че някой става олигарх горе в политиката и едрия бизнес. Което е само частично вярно, защото статутът на олигарх действително се добива и поддържа чрез политическа власт, сродена с икономическа власт, но този статут отделен ли е напълно от другите неща в човека като начина му на хранене, обличане и говорене? Щом изобразяваме Пеевски като прасе, значи се колебаем. Тогава не употребяваме ли толкова уверено думата-етикет „олигарх“, за да кажем, че политическото е изцяло отделено от личното, и по този начин да си спестим неудобното наблюдение, че нещо, което го има у Делян Пеевски, може би го има и у нас?
Но прочитаме стихотворението „Нещастната любов като завръщане на свободата“ и горната проста истина за Д.П. веднага става по-сложна. Думата „олигарх“ я няма в текста – може би защото Д.П. не е в обичайната си роля на едър поглъщач на власт. А в каква? Влюбен в неотзивчива дама. И понеже е влюбен, и той като всеки влюбен страда и спира да поглъща храна, но заедно с храната и онова друго, което обичайно поглъща – предприятия и власт. Да, акцентът не е върху влюбването, акцентът е върху спрялото поглъщане – Д.П. зее с празна уста, слабее, а прочутата му майка не може да направи друго, освен да се кахъри. И изведнъж, в поантата, понеже Д.П. само зее и не поглъща, властта се вталява и свободата е отново тук.
Не разбираме дали и Д.П. в крайна сметка се ползва от тази свобода, но разбираме ясно, че между поглъщането на власт и поглъщането на други неща има общо. Това общо добре показва, че олигархът не е само олигарх, но в друг смисъл е и човек, който поглъща и стопява чуждото. Това е по-сложната истина за Делян Пеевски, която политическият и медийният дискурс не ни казват: че някой става олигарх в държавата не само посредством политически и икономически връзки, но и с мълчаливото, всекидневно, пасивно одобрение на мнозина други, подобни на него, които също поглъщат, но не политическа и икономическа власт, а други неща.
И че олигархичното, което за удобство наричаме „олигархия“ или „мафия“, не е само външна структура по отношение на собственото ни битие, не е нещо далечно от нашия живот, но и нещо в нас, което може да се победи само ако законодателните мерки срещу него се поддържат и отдолу на живота с един вид личен контрол върху това, което всекидневно поглъщаме. По-сложната истина за олигархията в България няма как да е в думата „олигархия“, а в разбирането на сложния начин, по който олигархията е едновременно вън и вътре в нас. Тази по-сложна истина се нуждае от по-сложна дума и поезията е онази, която би могла да ѝ я предостави. Стига, разбира се, да не мислим, че думата е само една дума.
Тези, които са прочели книгите на Пламен Дойнов, ще усетят, че аз променям тона на стихотворенията му. При Пламен Дойнов тонът е ироничен, игрив, на моменти дори лековат – уж казва нещо, но всъщност не го казва, докато аз настоявам, че казвам нещо сериозно. Правя тази промяна в тона, за да подчертая, че това, което може да ни се стори просто игра и поза в поезията на Пламен Дойнов, на практика върши сериозната работа да ни внуши нещо хем по-вярно, хем по-сложно за нашия живот, който като всеки живот е сложен. При това да каже това сложно не по обичайния сложен и маниерен начин – така, че само малцина да го разберат, а така, че да го разберат мнозина. Поезията на Пламен Дойнов действително има силата да излезе и говори пред повече хора – директно, като на агората в античния полис, без медии. Дано да успее – пожелавам ѝ го искрено.
