0
1032

Правителството ни повлича
към дъното

Боряна Димитрова пред Портал Култура

димитрова

В шестнайсетгодишната ни дейност, в която провеждаме сравнителни социологически проучвания, никога не сме наблюдавали такъв срив във всички институции и авторитети. Рискът от ефекта на доминото е осезаем. Правителството прилича на капризно дете, което много иска, но няма силите да се задържи на единия край на люлка-гърбушка.

Напоследък много се говори за поляризацията на обществото. Какво показват последните ви изследвания, какви са обществените нагласи по отношение на студентските протести и искането за оставка на правителството? Разделено ли е обществото или има ясно изразени тенденции в нагласите на българските граждани?

Ако под „поляризация“ разбираме разделение на обществото в отношението му към настоящата власт на две почти равни части, поляризация няма. Има еднозначно убеждение, че държавата върви надолу. Всички изследвания сочат минимална обществена легитимност на управляващото малцинство. Изключително ниски са нивата на доверие към правителството, премиера и парламента, значителен е превесът на недоверието – от 3 до 4 : 1, в зависимост от използваната методика на проучване. Около 70% настояват за предсрочни избори. Що се отнася до протестите и по-специално до студентските протести, подкрепата, с която се ползват, е 60%. Ако под „поляризация“ обаче разбираме изостряне на противопоставянето в обществото, тогава, да, поляризация има. Нещо повече, тя целенасочено се провокира вече почти пети месец, защото създава единствената възможна хранителна среда за удържане на властта в условия на криза и намаляваща популярност на лицата, мерките и действията на управляващите.

Как ще обясните данните, свързани с развитието на студентските протести, факта, че мнозинството хора имат оптимистична нагласа за тяхното разрастване?

Най-напред си заслужава да отбележим един интересен социологически факт. „Усещане“ за разрастване на протестите имат не само хората, които ги подкрепят и е разбираемо да се оптимисти за развоя им, но и 34% от неподкрепящите ги – т.е. и те започват да усещат, че „нещо зрее в обществото“. За разлика отпреди два-три месеца, когато въпреки по-големия мащаб на протестите, доминираше нагласата, че промяна в статуквото е невъзможна, сега тя започва да се пропуква. Заложническата драма, в която се вкараха управляващите с казуса „Пеевски“, плюс щетите от аферата Бисеров, плюс засилването на репресивните полицейски действия, формира все по-силната убеденост, че така дълго не може да се издържи. Не партийните активисти, а здравомислещите хора са мнозинство във всяко едно общество. С инстинкта си те усещат, че управляващи, които са заети основно със собствената си охрана, а не с охраната на обществения интерес, не могат да не предизвикват ответна протестна реакция. Точно този феномен регистрира проучването.

Един от основните изводи от последното ви изследване е, че има срив в подкрепата за всички основни политически сили, в доверието към правителството, в рейтинга на фигури, които доскоро са се ползвали със сравнително висока обществена подкрепа. Сравними ли са тези данни с обществените нагласи през друг период от развитието на страната в рамките на прехода?

Когато на 3 ноември публикувахме резултатите от октомврийското ни проучване и основния извод от него – че българското общество тръгва по спиралата на институционален и политически срив, на мнозина това се стори твърде драматично, още повече, че по същото време други изследователи твърдяха, че е налице „стабилизация, макар и на ниско равнище“. Само два дни по-късно – след маршовете на наказателните отряди по софийските улици, след жестоките побои над хора, „виновни“ за различния цвят на кожата си, след шоковата оставка на зам.-председателя на Народното събрание Христо Бисеров, изпреварила с няколко часа информацията от разследването на ДАНС за пране на пари  – социологическият извод излезе от анонимността на числата и получи зловеща емпирична видимост.

Всъщност най-важното, за да се опитаме да разберем какво се случва в обществото, е да разгледаме данните в динамични редове. В конкретния случай кабинетът Орешарски, както поради изборния резултат на съставляващите го партии, така и заради неприемливата за мнозинството българи зависимост от „Атака“,  стартира с много ниска подкрепа. Пет месеца по-късно, през октомври, той падна под критичните 20 на сто.  Парламентът е закотвен още по-ниско – на 11% одобрение. Тази криза в легитимността на управляващото мнозинство не е нова и тя беше отбелязана в самото начало на есенния политически сезон. Новото, което регистрира октомврийското проучване на „Алфа Рисърч“, е,  че правителството се превръща в своего рода воденичен камък, който повлича към дъното всички институции. Неспособността му да осигури нормално функциониране на държавата и неадкеватността на действията му във връзка с бежанската криза катализират страховете, увеличават чувството за несигурност и отключват спираловиден ръст на недоверие към институциите и политическите партии. В шестнайсетгодишната ни дейност, в която провеждаме сравнителни социологически проучвания, никога не сме наблюдавали такъв срив във всички институции и авторитети. Рискът от ефекта на доминото е осезаем. Правителството прилича на капризно дете, което много иска, но няма силите да се задържи на единия край на люлка-гърбушка. Когато в един момент повече не издържи и се пусне, всички ще политнат надолу.

Каква е обществената оценка на модела за успех „Пеевски“ и на мораториума за продажбата на земи на европейски граждани? Можем ли да говорим и в това отношение за ясно изразени тенденции в нагласите на българските граждани или обществото е поляризирано?

Връщането в парламента на Делян Пеевски и писмото, в което описва своя успех в живота, взривиха общественото мнение за втори път след избора му за шеф на ДАНС. 1.7 на сто – процент по-малък от санитарния минимум за социологически проучвания – смятат, че моделът за успех на младите хора в България трябва да бъде описаният от Пеевски кариерен път. Тази де факто „присъда” за механизмите на политическо израстване и влияние у нас показва защо казусът „Пеевски“ продължава да бъде толкова силен обществен дразнител, защо Конституционният съд се ползва с едва 12% доверие и защо студентските протести имат толкова висока морална легитимност.

Що се отнася до мораториума за продажбата на земи на европейски граждани, мнозинството от българите (62%) го разглеждат като израз на безпринципна позиция от страна на парламентарно представените партии, водена от чисто партийни сметки. Бламирането на кабинета по този въпрос от страна на партията-мандатоносител е само една от поредицата „случки“, които засилват усещането, че не то взема реалните управленски решения, и издават скритите напрежения в елита на БСП.

Обяснима е загубата на доверие към управляващата в момента БСП, как ще обясните обаче отливът на подкрепа за парламентарната опозиция в лицето на ГЕРБ?

И БСП, и ГЕРБ търпят негативи както от боксуващия парламент, така и от взаимното си саморазобличаване и дискредитиране. Извън това обаче има много съществена разлика в динамиката на тяхната подкрепа. БСП постигна максимална мобилизация в началото на гражданските протести, като изгради защитата си върху противопоставянето. Контра-протести, контра-студенти, персонална дискредитация – всичко това държеше симпатизантите в състояние на „навита пружинка“.  Наличието на „враг“ винаги е сплотявало нейните привърженици. Петмесечните усилия в тази посока обаче неизбежно доведоха до изтощение на обществото, а и до чисто човешка умора у поддръжниците. В резултат, тя естествено започна да губи подкрепа. При ГЕРБ динамиката е различна. Тази партия е като гъба – ту се свива, ту набъбва. Най-напред, със загубата на властта, претърпя електорално сътресение. След връщането й в Народното събрание последва известен прилив на подкрепа, и сега – след месец безтегловност и неясно парламентарно поведение, отново отлив. Рано е да се очертае категорична тенденция при ГЕРБ, тъй като там има малко твърдо ядро, но широка, подвижна и подвластна на турбуленции периферия. В период на криза най-важното за една партия е да генерира сигурност и да създава консенсус. От това дали ГЕРБ ще може да го направи в качеството си на опозиция ще зависи и бъдещето му.

Данните ви сочат, че единствено „Атака“ избягва негативните тенденции от последния месец и успява да си върне част от изгубеното през лятото доверие – дали тази тенденция ще е трайна? Какви са прогнозите ви за електоралния потенциал на партията на Волен Сидеров и останалите националистически формации – ще се увеличава ли той и до какви стойности е в състояние да достигне?

„Атака“ играе по ръба на бръснача, възползвайки се максимално от бежанската криза, и го прави както за сметка на индуцирането на несигурност и напрежение в обществото, така и за сметка на парламентарните си партньори. От една страна тя крепи правителството, от друга трупа рейтинг на гърба на неспособността му да решава адекватно проблемите на и със бежанците. Тъй като общият ксенофобски фон в страната рязко се е покачил, не виждам непосредствена причина тази тенденция да спре. Ограничаването на ръста на „Атака“ може да дойде по линия на разпиляването на националистическия вот към други формации в този спектър. Бомбата със закъснител обаче е цялостното разширяване на нишата на национал-радикалния вот и „нормализирането” на обществена примиримост с ксенофобската реч и действия.

Всъщност какви е отношението на българските граждани към бежанците и какви са основните им опасения? Ксенофобско ли е българското общество или основните проблеми са свързани с липсата на доверие в институциите?

Нагласите, които сега измерваме, са резултат от дълго наслагвани, често невидими, а през последните месеци и съзнателно провокирани настроения. Има висока степен на тревожност, страхове и опасения в обществото, но и висока степен на корелация между тези страхове и усещането за липса на обективна информация и неефективност на институциите. Колкото по-изоставени от институциите и държавата се чувстват хората, толкова по-склонни са да делегират „защита” на пара-структури и да оправдават неприязънта си към „другите” с аргумента, че и „техните права са нарушени”. Затова на „Атака“, както и на всички други националистически партии, е изгодно поддържането на слаби правителства. Въпросът е защо управляващите играят тяхната опасна игра?

Според последното ви изследване най-значим ръст (от 34% до 40%) бележи отказът от участие в избори. Какви ще са тенденциите в това отношение ако не се стигне до бърза оставка на управляващите и нови избори, и ако работата на това правителство продължи до европейските избори догодина?

От юни досега България пребивава в нещо като перманентна предизборна кампания. Тя неминуемо води до изтощение, до отдръпване на подкрепата от всичко и от всеки. Най-пагубният й резултат обаче е сривът на доверието в институциите, политическите партии, авторитетите. А политическа криза на прага на зимата вещае икономическа и социална. Което означава още по-голям терен за национал-популистки движения, ескалация на напрежението, обедняване. Тенденциите са видими и с просто око. Не вярвам управляващите да не ги виждат. Започвам да мисля, че това е някакъв съзнателно търсен сценарий, в който камъкът, който ни тегли към дъното, да започне да изглежда като котва на сигурността. Псевдорешение. От псевдодържавници.

Очаквате ли поляризацията на обществото и институционалния и политически срив да доведат до ескалация на напрежението?

Въпросът ви е почти реторичен. Но си мисля за друго. Може би всеки, който така неистово се опитва да управлява с петнадесетина процента доверие и под закрилата на щитовете, си струва да си припомня от време на време думите на херцог Уелингтън: „Най-тъжното нещо след една загубена битка, е една спечелена битка”.  Може да му се вярва, защото ги е изрекъл точно след победата си при Ватерлоо.

Боряна Димитрова е родена през 1961 г. в София. Завършила е френската езикова гимназия “Антоан дьо Ламартин” и социология в СУ “Св. Климент Охридски”. Специализирала е политически и електорални изследвания във Франция. Управляващ партньор на социологическата агенция “Алфа Рисърч”.