Aux armes citoyens![1] (отново…). Или как французите пресъздават отново и отново своята революция

Френските ученици и студенти имат сериозни основания да се бунтуват срещу състоянието на училищата и университетите си – и в по-широк смисъл, срещу състоянието на света, в който израстват. Но те, подобно на толкова много поколения преди тях, продължават да пресъздават Френската революция (за която учат в училище на 12-годишна възраст и после – на 16). И да я възпроизвеждат отново и отново, макар и в по-малък мащаб, възхвалявайки понякога нейното насилие.

За да отбележа днешното излизане на английското издание на „Европа в 7½ глави“[2], реших да споделя с вас следните два абзаца от главата „Историческа Европа“, в която разсъждавам по този въпрос:

„Онова, което французите още тогава наричат la Révolution, разпространява едно поразително ново, следпросвещенско разбиране за народния суверенитет, според което всички са граждани, по презумпция равни в единна и неделима нация. То ни даде мотото liberté, égalité, fraternité („свобода, равенство, братство“) и най-вдъхновяващия химн в света – „Марсилезата“, родена всъщност в Страсбург, но популяризирана от революционери доброволци от Марсилия, – който все още вдъхновява френските отбори по ръгби към висоти на бойна доблест срещу англичаните: Marchons, marchons! Qu’un sang impur abreuve nos sillons! („Напред, напред! Нека нечиста кръв напои нашите бразди!“). Процесът достига своята кулминация в авторитарното управление на военния лидер и самопровъзгласил се император Наполеон Бонапарт, точно както руската болшевишка революция ще достигне по-късно върха си в кървавата тирания на Йосиф Сталин.

Оттогава и до днес Франция възпроизвежда своята революция. Монархията е възстановена след поражението на Наполеон при Ватерлоо през 1815 г., но след това е отново свалена с тридневна мини революция през юли 1830 г., с барикади по улиците на Париж. Тогава Йожен Дьолакроа рисува прочутата си картина „Свободата води народа“, в която свободата е олицетворена от символичния образ на Мариан, облечена в бяла рокля, носеща червената, килната напред фригийска шапка от революцията през 1789 г. и развяваща трибагрения флаг. През 1848 г. Франция е сред първите във вълната от революции в цяла Европа. След участието си в събитията през онова време великият политически мислител и учен Алексис дьо Токвил припомня: „В един момент имах усещането, че сме поставили пиеса за Френската революция, а не че я продължаваме“. Комитетът за обществено спасение е възстановен по време на Парижката комуна през 1871 г. Френският журналист Бернар Гета си спомня, че когато той и негови състуденти се включват на свой ред в събитията в Париж през май 1968 г., те са решени да „пресъздадат революциите от миналото – 1789, 1848…“. През 2018 г., когато т.нар. gilets jaunes, протестиращи, наречени така заради сигналните си жълти жилетки, тръгнаха срещу императора – пардон, президента – Еманюел Макрон, сред множеството се открояваше жена, облечена като Мариан.“

И сега отново, през 2026…

Тимъти Гартън Аш е британски историк, почетен професор по европейки изследвания на Оксфордския университет и колумнист на Гардиън. Един от най-изтъкнатите съвременни изследователи на Централна и Източна Европа. Автор е на книгите: „Ти повече не си ми брат. ГДР днес“ (1981), „Полската революция: „Солидарност“ (1983), „Вълшебният фенер: революциите от 89-а във Варшава, Будапеща, Берлин и Прага“ (1990), „В името на Европа: Германия и разделеният континент“ (1993), „Досието: една лична история“ (бълг. издание „Фама“, 2012), „История на настоящето“ (2000), „Свободният свят: Америка, Европа и изненадващото бъдеще на Запада“ (бълг. издание „Обсидиан“, 2005), „Свободното слово“ (2016) и др. Носител на наградата Оруел и на наградата Карл Велики за принос в обединението на Европа (2017).

Текстът е публикуван в бюлетина на автора в Substack на 15 октомври 2026 г.

Превод Майя Янкова

––––

[1] „На оръжие, граждани!“, стих от френския национален химн („Марсилезата“). Б.пр.
[2] Новата книга на Тимъти Гартън Аш „Европа в 7 ½ глави“, издадена на 15 октомври тази година от Penguin Books, проследява географското, историческото и културното развитие на Европа – как е станала такава, каквато е днес: по-обединена и по-разделена от всякога. Авторът разказва увлекателно историята на „най-малкия и най-голям, най-стария и най-нов континент“, изобретил демокрацията, но преживял близо 3000 войни през последното хилядолетие; континент, в който границите на изчезнали империи все още надничат от днешните изборни резултати. Б.пр.