1
814

Путин 2.0

бечев

 

 

 

 

 

 

 

 

Някога Владимир Путин изглеждаше като превъплъщение на цар Петър I – държавникът, подел модернизацията на руското общество и институции с цел да постави московската монархия като велика сила на европейската и световна картата. Анексията на Крим и директната подкрепа на сепаратистите в Югоизточна Украйна накара западните наблюдатели да сравняват Владимир Владимирович с Адолф Хитлер: авантюрист, опълчил се на международното статукво с преценката, че бранителите му са твърде слаби, нерешителни, да не кажем малодушни. Трети пък си спомниха за Сталин, началото на Студената война и политиката на „сдържане“, провеждана от САЩ и техните съюзници. В този ред на сравнения и аналогии може би е уместно да се сетим за още фигура в руската история (с немски произход!) – императрица Екатерина Велика. Именно на прочутата приятелка на Волтер, благодарение на която в пределите на Русия попадат и Крим, и по-голяма част от т.нар. Новороссия, принадлежат паметните думи, че единственият начин да защитава своята империя е постоянно да разширява границите й.

Но защита от кого точно преследва политиката на териториална експанзия днес? Отговорът за мнозинството от Путиновите поддръжници е ясен и безусловен. От насрещните империалистически амбиции на Запада – т.е. САЩ и ЕС. Разширяването на НАТО на изток, „цветните революции“ отпреди десетина години, желанието на лидери като Михаил Саакашвили в Грузия да откъснат страните си от сферата на влияние на Москва и да влязат в западната орбита, Евромайданът, падането на Виктор Янукович и възходът на т.нар. „киевска хунта“, бележат поредни епизоди в усилията на глобалния (екс-)хегемон и неговите съучастници да задушат и неутрализират геополитически Русия, да й попречат да брани легитимните си интереси в постсъветското пространство. Относителното отслабване на Америка след десетилетие на скъпоструващи военни мисии, съпроводено с отказ от нови рисковани начинания зад граница, дава златен шанс за Кремъл да поправи огромните несправедливости и унижения, причинени от разпада на СССР насам, да възстанови достойнството на международната сцена. Украйна е дългоочакваното възмездие, израз на „благородната ярост“ на унижените и оскърбените от американската арогантност.

Проблемът с горния разказ е, че западният заговор е в най-лошия случай фикция, а в най-добрия – политика, преследвана без особен хъс и целеустременост. Да вземем НАТО. Идеята Алианса да приеме страни като Украйна и Грузия умря още по времето на президента Джордж Буш. Грузинската война от август 2008 г. уби и малкото желание сред западните лидери да поемат риска от насрещен въоръжен сблъсък с Москва. Обама дойде в Белия дом със заявката за рестарт на отношенията с Русия и прагматично сътрудничество по редица въпроси от взаимен интерес – от Афганистан до борбата с разпространението на оръжия за масово поразяване. С подкрепата на Вашингтон Русия се присъедини към Световната търговска организация, стожер на глобализацията по западен образец. Дори и да приемем, че Москва беше подведена в ООН, когато през 2011 г. с нейния глас Съветът за сигурност даде нещо като зелена светлина за интервенцията в Либия, гражданската война в Сирия даде възможност на Путин да се реваншира многократно, показвайки на САЩ и Европа, че не приема и има как да попречи на смяната на политически режими с външна намеса.

Курсът на Обама към коректни, макар и хладновати отношения с Кремъл беше в съгласие с виждането на голяма част от страните-членки на ЕС, на първо място Германия. За тях ключът в отношенията с Москва беше насърчаването на икономическа взаимозависимост на задълбочаването търговските и инвестиционни връзки. Дори Полша предприе завой към подобна политика, след като Туск замени Ярослав Качински като премиер през 2007. Русия се възползва от отворените обятия на европейците – дори беше започнала преговори за отпадане на визовия режим на нейни граждани на територията на Евросъюза. По тази причина допреди години, особено докато Медведев топлеше президентското кресло, Москва не възразяваше на тихата експанзия на Европа. Инициативи на ЕС като Европейската политика за съседство – свързани с либерализация на търговските потоци, институционална реформа, форми на бюрократично взаимодействие между Брюксел и страни като Украйна, Грузия и Молдова – се приемаха макар и с неособена охота. „Меката сила“ на Евросъюза не криеше заплаха – за разлика от настъплението на един военен съюз като НАТО.  Кремъл преценяваше своята политика спрямо „близката чужбина“ като много по-убедителна от тази на Брюксел, а своя културен и политически модел като по-мощен. Евромайданът показа, че съотношението на силите е изравнено. Путин видя в падането на Янукович на първо място външен заговор, а заедно с това и пряка опасност за политическото статукво – в Украйна, други постсъветски републики и дори в самата Русия.

В този смисъл проблемите, които Путин решава в хода на украинската криза, са по-скоро вътрешно, а не външнополитически. Общественият консенсус, изграден по време на първия му престой в президентската институция, загнива и се руши. Сделката на Путин с гражданите на Русия бе проста: управление с твърда ръка, централизация и потискане на политическия плурализъм в замяна на икономически просперитет и свобода в личната сфера, включително да се изнасят и потребяват ресурси зад граница – в привлекателни западни метрополии, морски и планински курорти (дори в братска България). Световната криза след 2008 г. нанесе жесток удар на това удобно статукво. Изцяло зависима от износа на горива и суровини руската икономика расте бавно, като в момента е на ръба на рецесия. Средната класа в големите градове е недоволна – именно тя излезе на демонстрациите на московската Болотная площадь в края на 2011 г. (Путин съзря, разбира се, заговор отвън).  Повсеместно е недоволството от ширещата се административна корупция. Изкупителни жертви често стават имигрантите от Северен Кавказ (руски граждани!) и Средна Азия в големите градове, неизменно представяни като културна и религиозна заплаха за мнозинството въпреки приноса си към икономиката. Високата смъртност, разпространението на наркоманията и СПИН-а, престъпността в регионите са също сред проблемите, които тежат върху обществото. По думите на Бен Джуда, автор на бестселъра „Крехка империя: как Русия се влюби и разлюби Владимир Путин“ (Fragile Empire: How Russia Fell In and Out of Love with Vladimir Putin, Yale University Press, 2013), Путиновото управление е подобрило жизнените стандарти, но същевременно е отслабило обществените институции и е задълбочило бездната между Москва и Петербург и необятната провинция. Образът на модернизиращата се Русия, излъчен към света с Олимпийските игри в Сочи, е отчасти измамен, напомня за прословутите села на фаворита на Екатерина граф Потьомкин.

Войната в Украйна е възможност за Путин да консолидира отново огромна политическа подкрепа. Социологически проучвания показват, че над 80% от руските граждани стоят зад Кремъл, поддържат териториалната ревизия. Както отбелязва известният руски политолог Лилия Шевцова, Путин успява да привлече отново към себе си националистите и левичарите, които доскоро бяха в опозиционните редици. Загрижеността на властта за руските и рускоговорещите общности из бившия Съветски съюз, т.нар. „Руски свят“ е конюнктурна. Както отбелязва самата Шевцова, никой не е чул Владимир Владимирович да каже дума за правата на етническите руснаци в Туркменистан или дори в Чечня – феодално владение на някогашния бунтовнически главатар Рамзан Кадиров. При това, както показаха съвсем нагледно честванията на 9 май в Москва и Севастопол, Кремъл умело борави с паметта и историческата митология около Великата отечествена война (1941-45 г.) и победата над нацистка Германия, за да изкове, скрепи и легитимира ново национално съгласие, чийто властови символ не е никой друг освен Путин.

Подбудите на Путин обаче не са изцяло инструментални и с краткосрочен хоризонт. В тях има и много силен идеологически заряд. Властелинът на Кремъл питае амбиция да положи началото на ценностен модел, да даде на Русия мисия в световните дела, която да бъде цялостна алтернатива на идейното господство на Запада. Оттук насетне руската политика не само да изобличава лицемерието и двойните стандарти на Вашингтон и Брюксел, а да му противопостави свой морален отговор. Путин неслучайно търси конфронтацията – на бойното поле, на дипломатическата маса, но най-вече в сферата на ценностите. Затова и кремълските медии подчертават непрекъснато „другостта“ на Запада. Той се явява едновременно като убежище и вдъхновител на „фашизма“ и като своего рода съвременен Содом и Гомор, където властва нравствена разюзданост, безбожие, морална нищета, релативизъм; където изконните ценности са заменени от сексуална извратеност. Днешният Запад е самото отрицание на Русия като културна същност и политически проект с универсалистки въжделения. Оттук следва и парадоксът, че Путин си приписва ролята както на борец срещу фашизма, така и на нещо като консервативен месия – олицетворение на мъжествеността, Übermensch, боготворен от представители на крайната десница в Европа. В момента наблюдаваме възхода на Путин 2.0, прагматизмът е отстъпил място на утопията.

Димитър Бечев e директор на българския клон на Европейския съвет за външна политика, специалист по разширяване и политика на добросъседство на ЕС, както и по политиката на Балканите. Хоноруван преподавател във Философския факултет на СУ.

1 коментар

  1. Димитър Бечев ни разказва една добра интересна история за Путин. Но нека да добавим някои съвсем явни моменти за обикновения читател. Изглежда в медиите изчезна бързо едно новина от БиБиСи. Мина почти незабелязано, че според БиБиСи в сряда, Путин и президента на Швейцария Дидие Букхалтер са разговаряли, след което изненадващо започна Московската кампания, че Путин е против референдума в Източна Украйна, за разлика от Лавров. За какво друго може да са говорили, освен за швейцарските сметки на хората на Путин и него самия. Просто „съвпадение“ между санкциите и поведението на Путин към Украйна, за което никой „нищо не знае“. Други у нас пък мислят че са говорили за лястовичките, които са прелетели Алпите. И такива ги има.
    Колкото до „прагматизма“ на Путин нека да се запитаме, какво спечели и какво губи с своите „акции“. Спечели неговите хора от ФСБ да му ръкопляскат и да заповядат на подведомствените им агитпарцали да повтарят възторга им от „смелия велик вожд“. Заповядано „харошо“ от силовите органи. Останалото изглежда като чиста загуба за него и за Русия според здраво мислещите.
    Територията която спечели в Крим си я имаше и без тракането на сабли и без военна офанзива. Нищо не му пречеше да си намери заместник на корумпирания Янукович, дълго преди да почнат протестите. Украинци и руснаци си живееха мирно и никой не преследваше руснаците или пък неговите военни части. Възраждането на стратегията на Милошевич с изостряне на отношенията между сърби и албанци, докарали до кланетата в Сребреница и много други места, предизвикаха военна намеса и доверието към Сърбия да спадне до нула, даже и много години по късно. Загубена политика. Сега организирането на „референдуми“ с фантастични резултати от „гласуване“ под дулата на оръжието, съвсем не убеждава някого за получените 97 %. В всяка държава изразеното съгласие под заплаха се обявява невалидно. Каква му е печалбата от невалидните гласове? Само агитация за баламите, ако има такива. Или всяване на страх и ръгане на петите си колони да защитават това, което не може да се защитава.
    Ако Украйна си отвори вратите на Запад, това щеше да задълбочи връзките с Европа. Русия с огромната си площ, природни богатства и население и щеше да натежнее много и Путин щеше да има голямо влияние от единия до другия океан. Вместо да използва възможностите си за това, и заедно с Европа да издигне Русия на ново ниво, той предпочете да си играе с крана за газта, и сам да си стреля в краката. Който не вижда тези прости истини, може да си сложи капаци на очите, за да се оправдае, че не ги вижда.