Това е първата задълбочена биография (ИК „Колибри”) на писателя, роден точно преди век, създал повече от петдесет романа, както и забележителната литературна мистификация, наречена Емил Ажар. Прочетете откъс от книгата.

Тази първа подробна биография на Ромен Гари представя всички перипетии, белязали бурния живот на автора на една от най-забележителните литературни мистификации, наречена Емил Ажар. Неординерна личност и изключително даровит творец, Гари е сред най-превежданите в чужбина френски автори. Той е създател на повече от петдесет романа, както и на забележителната литературна мистификация, наречена Емил Ажар. Единственият френски писател, получил два пъти наградата Гонкур под различни псевдоними, е известен в България с „Животът пред теб”, „Голям гальовник”, „Обещанието на зората”, „Сияние на жена”, „Корените на небето”, „Терзанията на цар Соломон” и др.

Писателят е роден като Роман Кацев в Москва през 1914 г., в бедно еврейско семейство. Прекарал е детството си във Вилно и Варшава, а юношеството в Ница. Своите първи стъпки на литературното поприще прави в навечерието и по време на Втората световна война, когато по призива на генерал Дьо Гол се сражава като боен пилот в Африка и Европа. След войната изпълнява дипломатически мисии в редица страни, включително в България. Животът на Ромен Гари от първия до последния ден е едно неспирно приключение, което авторката на биографията, Доминик Бона, успява да превърне в история, не по-малко интересна от произведение на писателя.

Първият роман на Ромен Гари, излязъл на български език, е „Европейско възпитание” (1946). По това време писателят е съветник в посолството на Франция в София. Става известен на широката читателска публика у нас с „Животът пред теб” и „Голям гальовник”, но редом с тях на български език са преведени повечето негови творби: „Обещанието на зората”, „Сияние на жена”, „Големият дрешник”, „Хвърчилата”, „Европа”, „Корените на небето”, „Терзанията на цар Соломон” и др. Гари автор на много фрази, останали в паметта на човечеството. Сред тях са и безсмъртните думи: „Любовта е единственото имане, което нараства заедно с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава.”

Доминик Бона е родена през 1953 г. Завършва съвременна литература в Сорбоната през 1975 г. Работи като журналистка и литературен критик във френските радиостанции France-Culture и France Inter (1976 – 1980) и във вестниците Котидиен дьо Пари (1980 – 1985) и Фигаро през 1985 г. Авторка е на романи и биографии. Носителка е на Голямата награда на Френската академия за биография.

„Ромен Гари”,  Доминик Бона, ИК „Колибри”, 2014 г., превод Красимир Петров, 18 лв.

Любов от пръв поглед

Тя е на двайсет и една години. Той – на четирийсет и пет. От гледна точка на времето би могъл да й бъде баща.

Тя е дребничка, ниска, само 1.62, и не му стига дори до рамото. Когато говори с нея, трябва да се навежда. Русокоса, бледа и светла редом с консула на Франция, който прилича на мексиканец. Косите й притежават златистия цвят на венецианка, с онзи червеникав оттенък, с който Гари дарява всички свои героини. Очите й са сивозелени, каквито са очите на Нина в неговите спомени, а името й е съдбовно, тъй като тя се нарича Сибърг. На шведски „see“ означава море, а „berg“ – планина, също като „Мермон“, дома на Ромен в Ница. В това съчетание има магия.

Тя е прочута. Дори повече от него. Нейно е лицето на Жана д’Арк във филма на Ото Преминджър, извес­тен като „международен провал“. Тя самата го нари­ча така. Играе Сесил в „Добър ден, тъга“ по романа на Саган и неотдавна е приключила снимките на „До последен дъх“ на Жан-Люк Годар с участието на Жан-Пол Белмондо.

Има къси, сякаш набързо подстригани коси, които оставят открити тила и шията й – като предизвикател­ство срещу гривата на Брижит Бардо или на Мерилин Монро. Въпреки това, с този момчешки вид изглежда още по-женствена, по крехка с меките, непокорни ки­чури, които подчертават чистота на чертите и овала на лицето й.

Произношението на андрогинното й име Джийн на­помня въздушните духове, джиновете от приказките. Със своята красота, която нехае за какъвто и да било грим, тази млада жена с грациозна осанка от първия миг привлича Ромен. „Love at first sight“, както казват американците. Любов от пръв поглед?

Това се случва една вечер в консулството на Фран­ция няколко дни преди Коледа, през декември 1959 го­дина, където тя се появява под ръка със своя съпруг Франсоа Морьой, френски гражданин и стажант в ки­ноиндустрията.

Двамата са се запознали в Сен Тропе и са сключи­ли брак, полят с шампанско, в Америка. Той е красив младеж, с кестеняв перчем и пленителна усмивка, плейбой с чара на Ален Делон. По професия адвокат, Морьой е последвал влечението си към киното и има намерение да стане филмов продуцент. Понеже смята, че е изключително важно да проникне в Холивуд, и са му известни връзките на Гари с големите американски звезди, е оставил визитната си картичка в консулство­то и е убедил все още твърде плахата Джийн да приеме поканата за вечеря.

Лесли Бланч изобщо не си дава сметка, че открива пътя към голямата любов на Ромен Гари.

Никак не е случайно, че Преминджър е подарил на Джийн репродукция от картината на Пикасо „Дете с гълъб“. Тя изглежда точно като това замечтано, чис­то дете с неговата невинност и уязвимост. Дали само при вида й у Гари не се е пробудил чисто мъжкият инстинкт да я брани, да я закриля? Или напротив, видял е в нейно лице заплаха за своята свобода? По-късно той сам описва своите първи чувства в „Гълтачите на звезди“, като рисува образа на една героиня, която с всички свои разочарования силно напомня Джийн, тази „чудна малка американка“.

Докато Лесли се отнася към него майчински, умее да го успокоява, обгражда го със своето съчувствие и житейски опит и може би му се струва по-стабилна от самия него, във всеки случай твърде самостоятелна, това момиче, появило се пред него в салона на негово­то консулство, го вълнува по съвсем различен начин.

Сексапил, както е модерно да се казва по онова вре­ме… Тази Алиса в страната на чудесата (защото имен­но по този начин я вижда той) го смущава много повече със своята нежност на тиха вода, с детинската си ус­мивка, със своята свенливост и тайнственост. Харесва двусмислието на тази жена дете, напомняща героиня на Набоков, със седефени зъби на млада котка. Без съм­нение вижда себе си в ролята на чирак магьосник.

Тя се явява като девица в „Света Жана“, но играе и по-лекомислени роли: героиня на Саган и американска студентка при Годар. В „Добър ден, тъга“ позира в бял корсет, легнала по корем с кукла в ръка. Годар я облича в къса пола, която се развява от вятъра на „Шан-з-Ели­зе“, а след това я разсъблича в сцената, където тя прави любов с Белмондо, все пак доста свенливо, прикрита в чаршафите. С ангелското лице и особено невинно излъчване тя всъщност е фатална жена. Вече се е пре­върнала в легенда, подобно на Гарбо и Брижит Бардо.

Това съчетание между гълъбица и жена със сигур­ност е омаяло Гари. Русите й коси и нейната невин­ност неизбежно извикват в съзнанието му всички жен­ски образи от неговите творби, Зося, Жозет, Ан, Мина, всички те присъстват в очарованието на Джийн. Тя до такава степен съответства на женския идеал от рома­ните му, че той усеща как се влюбва в някоя от свои­те героини и вижда пред себе си една мечта от плът и кръв. С Джийн в живота му нахлува някаква магия. Редом с брака по сметка и мимолетните любовни истории той среща – най-сетне – една жена, излязла от собствените му блянове, спуснала се от собствените му небесни селения.

Тя седи целомъдрено като ученичка, с ръце на ко­ленете. Слуша дърдоренето на Лесли и тирадите на Франсоа Морьой, захласната като момиченце, което се чуди как големите имат да си казват толкова мно­го неща. Мълчи, чувствайки върху себе си погледа на Гари, който е вперил в нея тъмносините си очи под притворените клепки на бито куче.

Нейни кумири са Джеймс Дийн (гледала е седем пъти „На изток от рая“) и Марлон Брандо. Въпреки това е впечатлена от Ромен. По-късно признава, че е била като омагьосана. „Raptured“ на английски – зап­ленена, очарована, под влияние на чародейство.

Той влиза в ролята на зрял писател, овладял сво­ето изкуство, признат талант от Париж до Лондон и Ню Йорк и на особена почит в лъскавия Лос Андже­лис, в чиято клопка попадат звезди и идоли. На Запад, който за него е една отделна Америка, той се радва на уважение като посланик на Франция, което в очите на Джийн му придава допълнителен блясък.

В същото време изглежда странен, красив като ки­ноактьор, с монголски мустаци и натрапчиво безмъл­вен. Подобно на нея, той мълчи, дарба, която и двамата притежават, а през това време Лесли и Франсоа са под­хванали безконечен диалог.

Джийн донякъде познава Франция – Париж, естест­вено, Домреми заради снимките на „Света Жана“, как­то и Лазурния бряг заради Франсоаз Саган. Да, живеят в Ньойи, до парка, имат котки. Ница ли? И там е била. Това дори е единствената дума на френски, която про­изнася без акцент. Тя действително говори френски благодарение на снимките на „Добър ден, тъга“, кара­ла е курсове в Лаванду…

Би могла да разкаже безброй истории, защото, макар да е само на двайсет и една години, животът й е цял ро­ман, който пресата непрестанно прелиства. Фамилията на шведските й деди е Карлсон. След пристигането си в Америка приемат името Сибърг. Джийн е родена в Маршалтаун, град в щата Айова с 18 000 жители, земе­делци и дребни търговци. Баща й е фармацевт, а майка й – начална учителка, израснала е на „Кабрийн стрийт“ № 1510, недалеч от гимназията, църквата и бащината аптека. Кока-колата и витамините са направили от нея здрава американка, спортистка, царица на степа с тра­кащи обувки, която младежите се опитват да омаят със страхотни изпълнения на игрището за бейзбол.

Джийн всяка неделя ходи на църква и никога не сяда на масата, преди баща й да е прочел молитвата. Самата тя разучава на пиано религиозни химни. Из­повядва лутеранството, закърмена още от детството с принципите на една от най-строгите религии в света, която дори в Америка продължава да възхвалява всич­ки ценности на пуританството. Израснала сред мирните обитатели на Айова, тя е получила традиционно възпитание и юношеството й е било белязано от войни, нищета и изгнания. Джийн е провинциалистка, но вече е скъсала със своята среда.

Гари по принцип не харесва Средния запад, както и всяка форма на буржоазен конформизъм, и не минава ден да не се поздрави, че е получил назначение в Ка­лифорния, тази ексцентрична земя, а не в Чикаго като своя приятел Белиар. Още по-голямо отвращение из­питва към запретите на пуританската църква, нейните принципи и лицемерен морал. Фактът, че Джийн е ус­пяла да се избави от своя плен в Айова, за него е дори по-голямо чудо от собственото му бягство навремето от Вилно, а след това от Варшава. Ето защо подозира все пак, че родният Среден запад е оставил незаличим отпечатък върху тази красива млада жена.

Тази вечер тя му изглежда приятно плаха и скромна и дори някак стъписана от своя успех, а освен това про­явява допълнителна сдържаност редом до своя съпруг, който се държи като светски лъв. Прилича повече на изплашено хлапе, отколкото на звезда от филмите на режисьори като Преминджър и Годар… Тя е кинозвез­да, която сама не може да повярва, че е такава.

Бабата по майчина линия мечтаела Джийн да стане циркова ездачка. Джийн от малка чете поезия, нещо необичайно в семейство Сибърг. Пише стихове и ги декламира пред приятелки на брега на реката край Маршалтаун, където според мълвата има индиански гробове. Твърде рано е обзета от желание да замине, да напусне дълбоката провинция и да пожъне успех в Ню Йорк или Лос Анджелис. Не изпитва нужда някой да чете бъдещето й по линиите на ръката, нито да й гледа на карти, защото притежава интуиция и воля да си извоюва известност, за предпочитане като звезда …

Театърът за нея е призвание, също както любовта й към животните. Решава да стане актриса, велика ак­триса, водена от същата страст, която я кара неизменно да застава на страната на онеправданите, на бедните и слабите. На дванайсетгодишна възраст пише пиеса за училищния театър със заглавие „Бъди добър с живот­ните“ и я посвещава на своето куче Ръсти. В гимнази­ята се записва в театрална трупа и се стреми да следва точно съветите на преподавателката по дикция Керъл Холингсуърт, която всички ученици наричат „мама“. Репетира до изтощение в стремежа да изиграе съвър­шено своята роля.

Джийн е смела и всеотдайна и въпреки своята сла­бост и крехкост не се щади, когато трябва да играе или да обича. Тя е нежна звезда, необременена с егоизма на звездите.

За Гари животните и особено кучетата са най-верните другари… Що се отнася до театъра, той е част от неговото ежедневие, било като фарс, било като тра­гедия. Ала към тази жена го привлича преди всичко талантът на Джийн, актриса, също като него влюбена в своето изкуство, със същия жар, със същата ревност.

Ото Преминджър е бил нейният Пигмалион. След легендарно дирене из цяла Европа, из цяла Америка от Канада до Огнена земя той спира избора си именно на нея измежду 18 000 кандидатки, които искат да играят ролята на Жана, на „неговата“ Жана, макар оригиналът да принадлежи на Бърнард Шоу, а сценарият – на Греъм Грийн. Тя привлича взискателния австриец и се откро­ява сред множеството от три хиляди финалистки, кои­то минават пред него с високи черни яки, събрани като стадо, през септември 1956 година в хотел „Шърман“ в Чикаго. На последния етап Джийн Сибърг побежда­ва най-красивите момичета – една французойка и една шведка. Причината е, че според Преминджър тя прите­жава най-чистото лице на света, а като професионалист нейната невинност го радва: ще може да я извае по свое усмотрение, това момиче ще бъде неговата Галатея.

По това време Джийн още не е навършила осемнай­сет години. Ото Преминджър я нарича „малката“, но я учи на театър чрез насилие. В тринайсеткилограмова броня я кара да повтаря по десет, петнайсет, двайсет пъти една и съща сцена, една и съща реплика или жест, хока я, понякога я ругае, докато Джийн не избухне в ридания. Злоупотребява с властта си, като я измъчва, а после се укорява за своята грубост и отива при нея да из­бърше сълзите й. От уважение към него, от прекомерна скромност тя му се подчинява, приемайки всички него­ви заповеди и обиди като момиченце, което мъмрят и наказват, защото не се е справило с възложената задача. Съпротивлява се по свой начин: „Ще играя, докато пукнеш!“, извиква му тя един ден в пристъп на гняв. Приема униженията, но не се отказва. Упорства с не­поколебимостта на същинска потомка на пионери: в семейство Сибърг трудът, саможертвата, радостта да надминеш себе си винаги са били на почит. Работи редом с най-прочутите английски актьори по онова време – Ричард Тод, Финли Къри, Феликс Еймлър, до един играли Шекспир, при това на лон­донска сцена, докато Джийн учи актьорския занаят в Маршалтаун, в малкия училищен театър, и единстве­ният й опит са няколко аматьорски роли, изпълнени в Ню Джърси. Преди да попадне при Преминджър, тя е играла Ноел Кауърд в Кейп Мей…

Снимките на „Света Жана“ бележат раждането с болка и сълзи на една актриса. Страховит символ: в сцената на кладата Джийн пламва поради небрежност­та на някакъв техник и в последния момент е спасена от ужасна смърт! Върху корема й остават белези от изгаряне… Първата й среща с киното е пълна с наси­лие история. Преминджър я изважда от сянката, но я прави момиче с комплекс за малоценност. Той до та­кава степен я унижава, че тя става непохватна, плаха и някогашната й увереност, че е гениална, която открито споделя у дома, отстъпва място на съмнението дали въобще притежава някакъв талант.

На всичко отгоре американската преса в един глас прави на пух и прах и филма „Света Жана“, и млада­та звезда – две творения на Преминджър. „Тайм“ без­милостно описва Джийн Сибърг като „меденка, която десперадосите хапват в дрогериите, докато пийват от млечния шейк“… За повечето критици тя все още твър­де много напомня „bobby-soxer“, момиче с обувчици за степ, което има твърде малко общо с Жана д’Арк. По време на световната премиера на филма в Парижката опера тя предизвиква фурор със зелената рокля от Юбер Живанши, вечеря в „Максим“, но си дава сметка, че е звезда в един огромен провал.

Няколко месеца по-късно Ото й дава втори шанс в „Добър ден, тъга“. Декорът е многоцветен, тъй като снимките на филма вървят в Лаванду, на брега на Среди­земно море, в потъналата в цветя вила на Пиер Лазарев. Там тя прекарва цял месец сама, за да усъвършенства произношението си на френски, за да се проникне от духа на Юга, от неговата нежност и леност. Няколко седмици обитава малък апартамент на „Промнад дез Англе“… на две крачки от хотел „Мермон“. Пие пастис на терасата на кафене „Кот“ и е леко опиянена, защото го смесва с местен коктейл от плодове и мляко. Герои­нята на Саган й харесва, защото е като нея, „модерна девойка, която се наслаждава на живота“.

Очарованието свършва, когато пристига Премин­джър със своите камери и тираничен характер. Той не­забавно започва да се държи насилнически и потиска Джейн, а това изисква от нея необикновено търпение и издържливост. Предварително вкиснат от неуспеха на „Света Жана“, той без каквото и да било основание сто­варва отговорността върху нея. Кара я двайсет пъти да повтори сцената, когато излиза от морето засмяна, мок­ра, докато накрая Джийн припада от ужас и изтощение. Говори с нея безцеремонно, без сянка на нежност, като с робиня. Макар че Дейвид Нивън и Дебора Кер се стремят да бъдат колкото се може по-мили с нея, атмос­ферата по време на снимките е непоносима – на ръба на нервна криза, Джийн буквално се разтреперва всеки път, когато Ото Преминджър й направи забележка.

В един от тези мъчителни за нея дни през лятото на 1958 година тя се запознава с Франсоа Морьой в „Кра­лица Жана“– странно съвпадение на името! – разкош­ното имение на Пол-Луи Веле, където Франсоа е един от най-малко престижните гости, тъй като присъстват Чарли Чаплин, Грета Гарбо, Мерл Оберон, но затова пък е сред най-съблазнителните. Учи Джийн да кара водни ски. Като принц от приказките той я спасява от злия людоед, знае как да я накара да забрави грубостите на Преминджър.

Филмът „Добър ден, тъга“ е прожектиран за пръв път в Ню Йорк само преди година, в украсения посред зима с безброй букети мимози „Капитол тиътър“, но в Съединените щати е оценен като провал. „Ню Йор­кър“ предлага Джийн „да бъде напляскана по дупето“. Тази срамежлива Америка… Франсоа Трюфо обаче се възхищава от очарованието на тази новоизгряла звез­да и в статия за списание „Ар“ нарича Джийн „новата Грета Гарбо“. Макар отстрани животът на „новата Грета Гарбо“ да изглежда като вълшебна приказка, а Джийн е като пре­върнало се в принцеса бедно момиченце, изучаването на актьорския занаят се оказва прекалено мъчително.

Пред Гари се намира една уязвена звезда, която из­общо не се гордее, че е такава. Филмовите среди я пла­шат. Привързана към мирния свят на детството, а след това попаднала в лапите на зъл людоед, девойката от Айова отчаяно дири силно рамо, на което да се облегне. Маршалтаун е далече. Далече са бащината закрила, май­чиното ухание на сладкиш, дяволитите братчета и по-голямата сестра… Франсоа си дава сметка за нейните страдания и тревоги, но вече не знае как да я успокои. Може би защото твърде много обича шумния живот, раз­ходките, приятелските компании, докато тя се нуждае от покой и подкрепа, от по-улегнал, по-домашен живот, който да й позволи да стъпи отново на крака. Не й се ще да разговаря с никого, дири убежище в книгите или в му­зеите. В Ньойи, препасана с престилка, се учи да прави сладки и отказва да излезе за вечеря, а това най-много дразни Франсоа. Той смята, че животът с нея е труден, че тя е прекалено обременена с комплекси и прекале­но необщителна. Тя пък го упреква, че „има прекалено много приятели, но малцина от тях са истински“.