Един 20-годишен из затворите и лагерите на комунистическа България. Откъс от изданието на „Рива“
През 1951 г. Михаил Петков, едва 20-годишен, е осъден на 12 години строг тъмничен затвор от комунистическия режим. Прекарва девет години в затвори и лагери. След промените през 1989 г. е сред основателите на Съюза на демократичните сили, заместник-председател на Българската социалдемократическа партия, депутат в Седмото Велико народно събрание, а впоследствие дипломат. Неговите спомени са свидетелство за съдбата на един човек и за години от българската история, които продължават да изискват памет.
„Задържано време“, Михаил Петков, издателство „Рива“, 2026 г.
ЗА СПОМЕНИТЕ НА МОЯ БАЩА
Пред вас са спомените на моя баща Михаил Петков (1930–2020) – Мишел Петков, както всички го знаеха.
Свикнала съм при споменаването на неговото име да последва знак на разпознаване, утвърдително климване на глава – „О, да, Мишел Петков…“, поради което първоначално сметнах за ненужно да уточнявам кой е той.
Впоследствие обаче си дадох сметка, че в разказа на неговата невероятна индивидуална житейска история се преплитат стотици други съдби и свидетелства от онази привидно отдалечена, но за жалост все още ярко отразяваща се в нашето съвремие комунистическа диктатура. И този разказ е редно да излезе извън кръга на тези, които знаят неговото име, и да достигне до онова ново, младо поколение, което би имало интерес да научи истината за близката ни история. А то ще има нужда от немалък брой пояснителни бележки.
И така, ще направя опит да разкажа накратко кой е човекът, чиято книга със спомени държите в ръце.
Михаил Петков е роден през 1930 г. в Горна Оряховица, където баща му притежава хотел на гарата, важен железопътен възел онова време. Учи във Френския католически колеж в София и впоследствие в Пловдив – във Френския колеж „Свети Августин“, където под влияние на френското възпитание, прочетените книги, разпалените дискусии и идеите, разпространявани от по-възрастните съученици, още 16-годишен се определя като социалдемократ и става активен член на младежката организация на партията. През 1946 г. това неизбежно го вкарва в сблъсък с установяващия се с насилие комунистически режим в страната и го превръща в мишена за репресиите му.
Винаги е държал обаче да изтъкне, че не се смята за „невинна“ жертва на този режим и не се брои сред стотиците хиляди, върху които юмрукът на комунистическата диктатура се е стоварил безразборно, тъй като той самият съвсем съзнателно и доброволно се е опълчил срещу нея, знаейки риска, който поема. Както той сам казваше, „търсил си е белята“, и никога не е съжалявал за това.
Обвинен е, че е „образувал и ръководил група, която си поставя за цел събаря- нето, подравянето и отслабването на установената власт в държавата – с преврат“, наред с шпионска дейност в полза на Франция и прочее. На 3 март 1951, едва 20-годишен, той е осъден „да изтърпи 12 години строг тъмничен затвор, с лишаване от правата по член 36 от НЗ за срок от петнадесет години, откак присъдата може да бъде турена в изпълнение и да заплати в полза на държавното съкровище глоба в размер на сумата 100,000 (сто хиляди лева), заменима при неизплащане с една година тъмничен затвор“.
Изкарва девет години в затвора, от които три – в концлагера „Белене“ на остров Персин, където, както отбелязва в спомените си, „от 1953 до 1956 г. изтече част от младостта ми, сред много лишения, каторжен труд, адски горещини и люти зими“.
Желанието да споделя, съпътстваше баща ми през целия му живот – то бе неразделна част от неговия характер и същност.
Именно това желание, тази необходимост да споделя, да е съпричастен, да не замълчава и да не остава безучастен пред насилието и несправедливостите го бяха повели по пътя, предоставил му впоследствие настоящия горчив и в същото време безценен материал за мемоари. Това бе път на един достойно изживян живот, в чиято равносметка той успя уверено и с чисто сърце да заключи, че не съжалява нито миг за направения избор.
А нима има по-добра отплата от тази да не съжаляваш за нищо изживяно или неизживяно в един 90-годишен живот?
Баща ми не беше вярващ, но често употребяваше изрази като: „Господ е добър“, „Господ помага на смелите“, „Да се благодарим на Господ“, при което
„Господ“ в неговия речник може да се замени с „Живот“.
Защото в крайна сметка и независимо от всичко изстрадано, той остана благодарен на живота. Така, както са му благодарни само тези, които истински го обичат – в безгрижни дни и в моменти на изпитания, и умеят да се радват на малките, но съществени неща, от които е направена закваската на всяко осмислено съществувание.
Аз на свой ред също съм благодарна, че след оттеглянето си от активен обществен живот (какъвто беше водил след 1989 г. като депутат в Седмото Велико народно събрание и впоследствие посланик на България в Испания и Тунис) той най-сетне намери време, търпение и сили, подпомогнат както от свежата си памет, така и от десетките записки, които си е водил след затвора, за да извърви отново пътя на спомените си.
Благодарна съм, защото знам, че родените разказвачи, какъвто беше и той, не пестят нито думите, нито времето си, но за жалост малцина като Сократ имат своя Платон, който да записва и предава разказаното на следващите поколения.
Много от историите в тези мемоари за мен звучат като фонова музика на детството ми и са част от моята собствена история. Но ако бяха останали незаписани, сега, когато вече го няма, споменът за тях щеше да ме преследва със своята частичност, неточност и невъзможност да бъде вярно възпроизведен и предаден.
С облекчение и благодарност осъзнавам също колко съществено е често отлаганото, понякога дори досадно усилие да остави писмена следа от спомена. Следа, без която него не би го имало.
А е важно да го има и да бъде запазен! Защото това не е просто спомен, това е история, наша обща история. Такива са десетките епизоди, разговори и портрети, отразени в мемоарите на баща ми – пъстра палитра от образи, исторически събития и човешки съдби, видени и споделени през призмата на едно 20-годишно момче. Изисквали са се воля и смелост да се завърне в онова тежко минало, да извърви отново сам изминатия път на репресии, срещайки се и разделяйки се със скъпи приятели и събратя по съдба, да изстрада наново изстраданото. Пред баща ми стоеше и предизвикателството да се увери, че записаните думи успяват да постигнат същия вълнуващ ефект, който предизвикваха разказите му на глас, придружени от неговото обаятелно излъчване пред безбройните му слушатели в продължение на десетки години.
А слушатели имаше всякакви – от най-разнообразни обществени среди, потекло и идеологически позиции, – и всички те попадаха безусловно в историята му, чийто изпълнен с обрати сюжет, драматизъм и често гротеска, пресъздадени по неговия неповторимо увлекателен начин, правеха разказа му поносим, и бих се осмелила дори да кажа – и забавен.
Да остане сам със спомените си и да положи преживяното на листа, откъсвайки го от себе си, беше за баща ми неотменна задача, поставена още с излизането от затвора, а угризенията от нейното отлагане в годините го съпътстваха, откакто го помня.
Това, че животът му даде възможност да завърши своята дълго отлагана мисия, да изпълни дълга пред себе си и своите другари, с които е преживял разказаното, е само по себе си подарък. А за мен, колкото и странно да прозвучи, е подарък фактът, че не публикува мемоарите си приживе.
Възможността да подготвям ръкописа му за публикуване ми даде шанса да се почувствам още по-съпричастна към неговата история. Да извървя редом с него пътя, набелязан от думите му, но не като случаен читател пред една завършена, заключена в конкретни думи история, а като спътник във вълнуващо жив разказ.
Описаните събития ме отвеждат във времето, когато съм ги слушала от самия него – най-често вървейки по витошките пътеки, държейки моята детска ръчичка в неговата.
Бях на 9 години, когато научих, че баща ми е бил в затвора. Връщахме се от излет в планината, чакахме трамвая, за да се приберем и напрежението на разказа беше на върха си. Бил е на двайсет, когато на 1 януари 1951 г. е арестуван в родния му град Горна Оряховица, а от високоговорителите на общинското радио до килията му достига някаква далечна празнична музика, която той слушал с разбито сърце, осъзнавайки в този момент, че младостта му безвъзвратно се изплъзва.
Нетърпелива да разбера развръзката преди идването на трамвая, прекъснах това лирично отклонение:
‒ Ама, тате, кажи бързо, как успя да се измъкнеш?
‒ По никакъв начин, моето момиче – отговори спокойно баща ми, – прекарах девет години в затвора.
Не можех да повярвам на ушите си – това не беше възможно! Баща ми беше Зоро, Монте Кристо, един от онези герои в романите, дето винаги побеждават и оцеляват, което в крайна сметка беше станало, но след 9 години затвори и лагери в комунистическа България.
С това внезапно, болезнено осъзнаване, че на добрите герои невинаги им се разминава и че дори когато всичко завърши добре, страданието не им е спестено, моята детска доверчивост се пропука.
А имаше толкова много негови събратя, които дори не смееха да доверят на децата си, че са били в затвора. Питах се за какво са си говорели тогава? Какви приказки и истории са им разправяли? Как са живели с това огромно премълчаване? Но за това мога само да разсъждавам наум – несправедливо и ненужно би било да се съди. Всеки има право да разполага по своему със своето лично страдание и спомени.
И така, тук е историята на едно 20-годишно момче и избрания от него път, за който той до последно, на 90 години, когато почина, твърдеше, че е бил неговият, единствено възможен и дори желан. Път изпълнен с изпитания и превратности, който баща ми извървя достойно и, в голямата си част, с усмивка, с каквато всички, които го познаваха, ще го помнят.
Вярвам, че читателите, макар и без пристрастието, което приятелството и уважението към баща ми неизбежно съпътстваше неговите слушатели приживе, ще бъдат развълнувани от разказа му на политически затворник по време на комунистическия режим. Надявам се също, че ще изпитат нуждата за размисъл и преосмисляне, които и аз изпитвам при всеки прочит.
Милена Петкова, Мадрид, май 2025 г.
ЕДИНИЧНА КИЛИЯ №18
Наказателен режим, 1953 г.
На 5 март 1953 г. по радиото и в пресата бе съобщено за смъртта на Сталин. За всички нас, които бяхме из затворите, Сталин беше олицетворение на кървавото насилие и възприехме неговата смърт като началото на края на комунизма. Но, разбира се, непосредствено след това тоталитарната система продължаваше да действа със същата инерция.
Дни след смъртта на Сталин бях откъснат от моята другарска среда и изолиран в килия №18, в отделението на осъдените на смърт, където бях единственият без смъртна присъда.
Единочката се намираше в дъното на отделението, до тоалетните. Стената, която граничеше с мивките, беше подгизнала от вода и килията миришеше на мухъл. Но най-потискащо беше дрънченето на веригите на 17-те осъдени на смърт, когато ги извеждаха до тоалетните един по един. Това им беше всъщност единственото излизане от килиите през деня. Очакваше ги и едно друго излизане, последно, през нощта – за изпълнение на смъртната присъда.
Попаднал отново в единочка, не се и запитах за причините за моето ново наказание. Това, което ме измъчваше не бяха условията на този нов наказателен режим, които тепърва щях да разбера, а фактът, че бях отново лишен от моята приятелска среда.
Сам в тази влажна килия, отново си припомних мъдрите слова на онзи индуски мъдрец, които бях изписал на стената на карцера в Търновския затвор. Отново ги произнесох на глас, както във всеки труден момент в моя живот: „Не се страхувай от нищо. Осъществявай твоя живот в свобода, радост и надежда и бъди уверен, че законите, които ръководят твоята съдба, ще знаят най-добре къде да те поставят, за да изпълниш по най-достоен начин дълга си на Човек“.
В такива критични моменти съзнанието ми винаги е търсило мъдри слова за подкрепа. Напрягайки мисълта си, исках да си припомня мисълта на френския писател, философ и публицист Ламене, изречени от него в затвора в 1841 г. И през ум не ми е минавало, когато я бях прочел 16-годишен в един литературен алманах, че по-късно ще имам нужда от неговите слова. И те изплуваха в паметта ми: „Вие сте оковали във вериги моето тяло, но моята душа се надсмива над вас, подли шпиони на гордия човешки дух“.
Още на втория ден от моето пребиваване в тази килия се свързах чрез затворническата „телефонна“ връзка – чукане по стената – с моя съсед, осъден на смърт.
Това беше Трайчо Мазаков – от малкото неуволнени офицери на 9 септември 1944 г., с когото едва на остров Персин, с вече отменена смъртна присъда и заменена с 20 години лишаване от свобода, можахме лично да се запознаем.
От това, което ми е разказвал, и от книгата му, издадена през 2001 г. „Осъден на смърт“, разбрах, че е бил образцов, дисциплиниран офицер, изпълняващ безупречно всяка поставена му задача. Но смущаващо беше, че в своите задължения той е бил еднакво изпълнителен както с германските си колеги до 9 септември 1944 г., така и срещу тях след 1944 г.
През тези години, от 1944 г. до неговото арестуване през 1952 г., става „прочистването“ на армията. Уволнени са хиляди офицери. Трайчо обаче се оказва удобен за БКП с добрата си професионална подготовка и изпълнителност. Следва и завършва Генералщабната академия „Г. С. Раковски“ и стига до чин майор.
Един хубав ден обаче получава писмо чрез френското посолство в България, в което му се известява, че е един от наследниците на голям чифлик, притежание на негов чичо в Мадагаскар.
От Плевен, където е бил на служба, отива във френското посолство, за да се осведоми по-подробно за наследството, без да информира за това началството си.
ДС, естествено, вече е знаела за писмото и той е бил следен под съмнение, че може да се опита да емигрира. Впоследствие му инсценират процес за деяния, за които и в сънищата си не е помислял.
След затвора, през 1960 г. се срещнахме отново, вече в София. Излязъл предсрочно, той живееше със съпругата и сина си в малък апартамент в близост до този на сестра ми и много често се засичахме в кварталните магазини, но след известно време той изчезна.
Много по-късно се срещнах с него на централната гара в София и докато пътувахме в трамвая, той ми разказа продължението на неговата история. След признанията в Съветския съюз за извършените масови репресии върху невинни граждани и многократните декларации от страна на комунистическия режим у нас „за строго съблюдаване на социалистическата законност“, той започнал упорито да настоява да бъде реабилитиран.
В резултат на тези негови досадни претенции за реабилитация ДС го интернира години наред в най-затънтения край на България. Той беше добър пример за невинен човек, върху когото се стоварва смазващ товар. През целия си затворнически живот, а и след това се бореше да докаже, че е невинен. Но ако вместо тази безсмислена битка за доказване на невинността си, беше проумял навреме, че въпросната власт, която го беше осъдила на смърт и впоследствие захвърлила дълги години в затворите и лагерите на България, не е имала никога за цел да раздава справедливост, а само да задържи властта на всяка цена, щеше да му бъде спестено много излишно страдание.
***
Дните започнаха да текат еднообразно, запечатан в тази влажна, усойна килия, без да знам за какво конкретно съм наказан и докога ще бъда подложен на този режим.
Всеки ден сутринта: отваряне на вратата от кофтито, бегом до тоалетните на отделението, плисване лицето набързо, измиване на кофата, изпълняваща функцията на тоалетна в килията (всичко това за 5 минути), получаване на парче хляб с мармалад и топла вода вместо чай, залостване на вратата с гръм и трясък; на обед – черпак чорба с няколко зрънца боб или леща и така до вечерта, когато отново се дават 5 минути до тоалетната и парче хляб 340 грама.
За първи път съм сам в единочка след следствието в ДС преди процеса.
Още първия ден в новата ми „квартира“ си казах, че от мен и само от мен зависи как по-леко да понеса тази изолация. Трябваше да организирам всекидневието си така, че да превъзмогна потискащото затъпяващо еднообразие на наказателния режим. Бях успял да опазя три книги от Търновския затвор и това се оказа единственото ми богатство в килията. Две бяха от колекцията „Вечното в нашата литература“ с автор Николай Райнов и разглеждаха творчеството на българските символисти и това на Йордан Йовков. Третото томче беше френски речник от А до Z. Сложих ги в единия ъгъл на килията на пода под прозореца и всяка сутрин, още със събуждането ми, вместо молитва рецитирах на глас любимия ми куплет на Николай Лилиев:
Събуди се, дух замрежен среди рой самолъжи,
за блена си – чист и нежен, чист и нежен разкажи.
После започваше оглушителното дрънчене на веригите на осъдените на смърт на отиване и връщане от тоалетните. За да заглуша или поне не мисля за този зловещ шум, намирах единствен изход в интензивни гимнастически упражнения.
След парченцето хляб с мармалад или сирене за закуска, посвещавах всеки ден няколко минути на запаметяване на по едно стихотворение от Димчо Дебелянов, Лилиев, Траянов, а след това до 10 часа, за кой ли път вече препрочитах всички останали стихове на любимите ми поети.
***
Поезията, която преживявах с всичките си сетива, така ме насищаше духовно, че имах илюзорното чувството, че тази духовна храна леко притъпява хроническия ми глад, който щом излезех от приказния свят на поезията, започваше отново да ме гложди.
От 10 часа грабвах речника „от А до Z“ и страница след страница се запознавах с богатството на френския език. Това речниче беше едно малко съкровище, побрало един език, изграждан векове наред като прочутите катедрали на Франция.
Следобедите ми бяха посветени на целенасочени размишления върху най-различни теми.
Като начало реших да изясня на самия себе си моето съществувание и постъпки от първите ми години на съзнателен живот до отзоваването ми при осъдените на смърт в килия №18. Прав, в непрекъснато движение от единия край на единочката до другия, чувствах как мозъкът ми се нажежаваше от мислите, които ме обладаваха.
Кои бяха първите ми стъпки в моето идейно и политическо определяне? Всъщност може би всичко беше започнало с един разговор между баща ми и негов приятел в един хотел във Варна. Според приятеля на татко, от всички вестници излизащият тогава опозиционeн вестник „Свободен народ“, орган на Българската социалдемократическа партия, бил единственият сериозен вестник, който всеки интелигентен човек трябвало да чете.
С моята любознателност това беше достатъчно да си поставя за цел да прегледам всички излизащи вестници тогава, за да се уверя дали приятелят на татко е прав. Купувайки на другия ден вестник „Свободен народ“, при разлистването му на четвърта страница попаднах на статия на Цвети Иванов със заглавието „За злобата и жестокостта“, която ме разтърси с неговия страстен апел за повече човечност. Статията завършваше с напомнянето, че и в „любовта и омразата на огнения Ботев няма злоба и жестокост, а обич към човека“.
Тази статия беше в пълно противоречие с духа на онова настръхнало всекидневие на 1945 г., в което по площадите кънтяха викове и крясъци за отмъщение. Самият Цвети Иванов загива в 1950 г. трагично в концлагера „Белене“ на остров Персин.
Питах се дали ако не бях попаднал на статията на Цвети Иванов, защото не във всеки брой е имало статия от него, щях да продължа да чета вестник „Свободен народ“? Нямах отговор. Но тази статия се оказа началото на моето политическо ориентиране, което от своя страна предопредели моя по-нататъшен път.
Другият въпрос, който си поставих, беше дали ще имам сили и кураж да продължа по този път. Напрегнах паметта си, за да си спомня дали е имало след влизането ми в затвора моменти, в които да съм бил разколебан в това, което съм мислил и извършил преди това. И твърдо си отговорих, че е нямало такъв момент. Бях пределно наясно, че така както се бях изградил духовно, идейно и политически, нямаше да мога да живея дълго навън и рано или късно щях пак да се озова в затвора. Ако бяха ме допуснали да продължа следването си в университета, щях ли да променя убежденията си спрямо комунистическата диктатура? Не, а най-вероятно щях да потърся други студенти, мислещи като мен, което щеше пак да ме доведе до килия №18.
Знаех дълбоко в себе си, още преди да бъда арестуван и осъден, че моят път занапред е обречен, защото нямаше да бъда аз, ако се бях опитал да се реализирам в една система, която така категорично отричах. И неслучайно при влизането ми в общата килия №6 на затвора в Търново, час след произнасянето на присъдата ми, първите ми думи пред повече от 60 души бяха: „Най-после влязох!“.
***
Друг следобед се поставих в положението на Анго, смразен пред ужасния избор: смърт или доносник.
За да разбера неговия случай, се върнах мислено, колкото и да ми беше мъчително това, отново в карцера на ДС по време на моето следствие, преди да бъда осъден. Наложих си да си припомня всяка изречена от мен дума пред следователите и да си призная, че в поведението ми пред тях не е имало и следа от героично поведение. Преминал през дежурните им изтезания, аз отивах на разпит ужасен и обладан единствено от мисълта да оцелея! Никога не съм се изживявал като герой. Имал съм своите страхове, но сега в килия №18 изпитах гордост, че с цената да прекарам най-хубавите си младежки години из затворите, съм ги надмогнал, за да си нося достойно кръста.
Мисълта, че можех да бъда поставен пред избора на Анго, ме сковаваше от ужас. Опитах се да си представя живота си, спасен с цената на сътрудничество с ДС. Веднага се запитах дали отказвайки се от физическа смърт, бих имал сили да приема другата – моралната смърт. Нямаше ли да стигна до мисълта да сложа сам край на живота си, ако приемех един живот, изпълнен с подлост и предателство на достойни хора?
И как бих живял, след като ще съм изгубил интерес към всичко онова, което ме е вълнувало дотогава? Как бих преживял останалата част от живота си без моралните ценности, които осмисляха понастоящем дните ми?
И след всички тези размишления, отново се върнах пред конкретния избор, пред който е бил изправен Анго. И вживял се така дълбоко, сякаш пред мен наистина стоеше такъв избор, изстенах на глас: „Но как да приема да напусна този живот в началото на моята младост, без още истински да съм живял?“
Осъзнавах, че дотогава всичко за мен е било не истински живот, а мечта за живот, мечта за един по-справедлив свят, мечта, че тепърва ще срещна момичето, което ще обичам…
И след този монолог, в който чувах собствения си глас, почувствах дълбоко в себе си, че нямаше да имам необходимия кураж и морални сили да приема смъртта. Изборът на Анго щеше да бъде и моят. И осъзнавайки, че пред мен, слава Богу, не стоеше реално подобна дилема, аз се почувствах най-щастливото същество в този мрачен затвор.
Това ме доведе и до мисълта, че е много лесно да се създават митични герои в романите и поезията, но в реалния живот, в това сложно и страшно време, в което живеехме, изправени пред смъртта, моралните ценности нямаха същата стойност както в литературата.
Поуката, която извлякох през тези мъчителни часове, изправен мислено пред такъв жесток избор, беше, че трябва да подхождам много внимателно в моралните си присъди над моите братя по съдба и да не се правя на „по-правоверен от Папата“.
***
И така, всеки ден имах тема, с която да ангажирам мисълта си. Чувствах жизнената потребност да бъда наясно със себе си и със своите убеждения и посветих много часове да търся откровен отговор на въпроса дали си заслужаваше да се лиша от радостите на младостта, включвайки се в борбата за свобода и социална справедливост.
И също, след като бях член на Социалдемократическата партия, а не на някоя друга, исках да вникна с цялото си същество в смисъла на „социал“ на моите убеждения на социалдемократ.
В тази връзка си припомних съвета на отец Камен Вичев – моя преподавател по философия във Френския колеж „Свети Августин“ в Пловдив, че в разсъжденията си винаги трябва да тръгваме от частното към общото. В своите лекции той винаги намираше повод извън урока от учебника по философия да ни даде пример за нравствено поведение, който никой от нас да не забрави. Урокът по философия, който назубряхме, след време се изпаряваше от паметта ни, но онзи, другият урок, оставаше завинаги.
Така например веднъж един от съучениците ни, чийто баща беше изтъкнат комунистически функционер и главен прокурор на Републиката, съвсем несъзнателно късаше един лист на малки парченца, които се трупаха на пода под чина му, където бяха направили вече една малка купчинка.
Отец Камен, преди да започне темата на урока, се обърна към нашия съученик и го запита: „Жорж, ти членуваш ли в някаква младежка организация?“.
Жорж отвърна, че е член на Работническия младежки съюз, тоест на младежката организация на комунистическата партия. И отец Камен продължи: „И каква цел си поставяте в този младежки съюз, Жорж?“.
„Да защитаваме работническата класа“ – твърдо отговори Жорж. „Абе, моето момче – обърна се към него отец Камен, – как ще защитаваш цялата работническа класа, след като не се замисляш, че тази вечер след учебните занятия ще дойде една-единствена уморена жена от тази същата работническа класа, която ще се върти около твоя чин, за да събере тези накъсани от теб листенца?“
И към всички нас: „Деца мои, преди да започнем да решаваме световните проблеми, нека се озърнем около нас дали някой има нужда от нашата помощ, като започнем например от нашето семейство. Как ще помогнем за добруването на човечеството или било то само на работническата класа, ако не направим необходимото за добруването на тези, които са около нас и които имат нужда от нашата помощ? Как ще направиш щастливо човечеството, ако не си в състояние да създадеш условия собственото си семейство да бъде щастливо? Запомнете това от мен. Започвайте винаги от единичното към общото. Бъдете пестеливи в думите си, избягвайте високопарните фрази“.
Няколко години по-късно отец Камен беше арестуван като водач на католически „заговор“ с фантасмагорични обвинения за конспирация, шпионаж и саботаж и беше екзекутиран на 11 ноември 1952 г.
В онова страшно време да бъдеш личност, беше престъпление, още повече ако си духовен лидер, а той беше личност и духовен лидер. При посещението на папа Йоан Павел II в България през 2002 г. отец Камен Вичев беше провъзгласен за блажен, една степен преди светец.
До влизането ми в затвора, думи като солидарност и социална справедливост ми звучаха красиво, но някак кухо. Едва тук, в затвора, се убедих в тяхната стойност не книжно, а по метода на отец Камен, започвайки от единичното към общото.
Зададох си въпроса в състояние ли съм да сложа един-единствен залък в устата си и да го преглътна, ако до мен е мой съкилийник, нeполучил нито пари, нито храна от близките си? Ще чакам ли да се завие с одеялото си през глава, за да се нахраня спокойно? В подобни случаи, без да умуваш нито за миг, разделяш с другия това, което имаш, макар че не след дълго и двамата отново ще гладувате. Този спонтанен жест на социална чувствителност беше характерен за всички мои другари по участ. Този конкретен пример ми помогна да осъзная смисъла на формулировки, които дотогава ми звучаха претенциозно, от рода на „не може да живееш спокойно и щастливо на остров на изобилието сред океан от мизерия“.
