Мемоарите на Салман Рушди излизат почти 23 години след смъртните заплахи от страна на водача на иранската революция аятолах Хомейни.
Едва ли има по-точен момент за появата на тази книга със странното заглавие „Джоузеф Антон”. Салман Рушди описва живота си под знака на фатвата, обявена от режима на моллите в Техеран. Мемоарите му се появиха по книжарниците в дните, когато заради едно нискокачествено видео разгневени тълпи щурмуваха западни посолства, убиваха и горяха знамена. За първи път Рушди описва събитията отпреди 23 години, сложили началото на ислямистката офанзива, която продължава и до днес. Книгата му „Сатанински строфи” е публикувана през септември 1988 г. Едва по-късно проклятието върху нея е осъзнато като начало на новата епоха, довела до 11 септември 2001 г. Романът започва с експлозията на един самолет над Лондон, разказва в закодирана форма за живота на Мохамед. След многобройни демонстрации на 14 февруари 1989 г. идва смъртната присъда, а Хомейни издава фатва. За главата на Рушди е дадена награда от 2,6 млн. долара. Фатвата обаче не е минало. Тази година, на 17 септември, „Дейли Телеграф” съобщи, че иранската групировка 15 Khordad Foundation e вдигнала наградата до 3,3 млн. долара. И то заради филма „Невинността на мюсюлманите”, твърди „Асошиейтед прес”. Според иранските религиозни организации не би имало подобен филм, ако Рушди не беше написал „Сатанински строфи”. На въпроса на вестник „Цайт” тревожи ли го високата цена за главата му, Рушди отговаря: „Тези три милиона стоят добре на първите страници на вестниците, но никой не ги взима насериозно. Бих посъветвал настоятелно да не ги инкасират.” А по повод на настоящите протести срещу филма за Мохамед и на последвалия дебат за свободата на мненията, той заявява: „Филмът е булеварден, лошо направен, най-лошото видео в YouTube въобще, направено с намерението да създава неприятности, и то проработи.” Рушди говори за т.нар. индустрия на оскърблението (Outrage Industry): „Има хора, които целенасочено търсят в интернет нещо, от което да се почувстват оскърбени. Но да се провокира такова напрежение, е безвкусно и низко.”
„Какво направих, та заслужих добра рецензия от Мичико Какутани, възкликва Рушди на премиерата на „Джоузеф Антон”. Според критичката на „Ню Йорк Таймс” книгата, излязла след поредица разочароващи романи, напомня за „плодотворната литературна дарба на Рушди и за таланта му да обяснява психологичните семейни конфликти и идентичността”. Според нея романът е разтърсващ и поучителен документ, автобиографично огледало.
Заглавието е по псевдонима на Рушди, съставен от Джоузеф Конрад и Антон Чехов – двама писатели, които той чувства близки. Идеята да живее под псевдоним е на лондонската полиция. Дори банковата му сметка е издадена на това име. Книгата е написана в трето лице, за да не звучи прекалено нарцистично. По повод на изпитанията, когато бива прокуден от собствения си живот, днес авторът си спомня: „Ужасно! В първите две години имаше опасност да изгубя себе си. Бях в спиралата на депресията. Не можех да пиша, не можех да работя, не можех да мисля ясно… Не можех вече да се върна в къщата си. Имах прекрасна къща, трябваше да настоявам да остана там…”
В пролога Рушди пише за себе си: „Той беше човекът в окото на бурята, вече не Салман, както го знаеха приятелите му, а Рушди, авторът на „Сатанинските строфи”…„Сатанинските строфи” бяха роман. Сатанински строфи бяха строфи, които са сатанински, и той беше сатанинският им автор, „Сатан Рушди”, рогата твар върху плакатите, носени от демонстранти по улиците на далечни градове, обесеният с дългия червен език върху вдигнати високо примитивни изображения. Бесилка за Сатан Рушди! Колко лесно беше да изтриеш миналото на един човек и да създадеш нова негова версия, внушителна версия, битката срещу която изглежда невъзможна.”
Разказва за срещата с невръстния си син в първите часове на суматохата. Зафар му обещава: „Ще ти се обаждам всяка вечер в 7 ч. Ако не си там, моля те, остави съобщение на телефония секретар кога да позвъня. Беше началото на 1989 г. Неща като PC, лаптоп, мобилен телефон, интернет, Wi-Fi, есемес и имейл бяха непознати или прекалено нови, във всеки случай той не притежаваше нито компютър, нито мобилен телефон. „Седем часа”, повтори той. „Всяка вечер, окей?” Зафар кимна със сериозна физиономия. „ Окей, татко…”
И до днес Рушди не е сигурен дали неговата история е триумф или поражение. „Беше ден за забравяне. Беше ден за помнене”, пише той. Да, романът днес може да се прочете от всекиго, но страхът да се публикуват книги за исляма е жив, а целта на тероризма е да всява страх. „Да, изкуството е по-силно от меча и ще го надживее, но не и артистът.”
По повод на чувството за срам Рушди обяснява пред „Цайт”: „В източните култури има корелация между честта и срама. В християнския свят тя е между греха и спасението. От гледна точка на ислямската култура гордостта е тясно свързана с идентичността. Когато някой е принуден да се държи така, че това накърнява чувството му на гордост, той изпитва срам… Салман Рушди, който е получил наградата „Букър”, трябва да се крие под масата в кухнята, щом съседът се появи на вратата.”
Теологичните елементи на фатвата не го интересуват: „Важното е, че става дума за държавно подкрепян тероризъм. Иранското правителство имаше килъри. Дадоха ми да разбера, че получавам защита от британската държава само защото става дума за нападение на една държава срещу британски гражданин.”
За толкова години никой от лондонските му приятели не е предал къде се крие. Тяхната солидарност му е помогнала да не полудее. Както и солидарността на издателите, които дават жертви. Японският преводач на „Сатанински строфи” е убит, италианският преводач е пребит почти до смърт, а норвежкият издател по чудо останал жив след нападение с автомат. Според Рушди на предния фронт в тази битка не е бил той, а книжарниците. Бомбени атентати има не само в САЩ и Англия, но и в Австралия. И до днес той получава писма от книжари, които някой е заплашил, ако книгата не изчезне. Той описва в мемоарите си как разгневени мюсюлмани се обаждат на редактори от издателствата и ги предупреждават, че знаят къде учат децата им.
Романът „Сатанински строфи” е първият хвърлен камък. „Това стана още преди фатвата, четири седмици по-рано, в деня, когато книгата беше изгорена в Брадфорд (на 14 януари 1898 г.). Когато видях горящата книга, разбрах, че тя се е превърнала в нещо друго, в икона на отвращението, в обект на богохулство или в нещо, което трябва да се подкрепя. Когато видях горящата книга, дълбоко в мен нещо се преобърна. Какво? Почувствах се много, много разярен…Гордеех се невероятно много с книгата. Успехът на „Среднощни деца” и „Срам” ми беше дал упованието, че мога да завладея нови терени, мисля, че се получи.”
А светът тогава е друг. „Ливан беше отворено секуларно общество, Бейрут бе Париж на Изтока. Техеран и Багдад бяха космополитни градове. Религиозният фанатизъм беше непознат.” Ала представата на поколението на 60-те, че религията е минало, се е оказала грешка. „Докато пишех книгата, наистина нямах представа, че рискувам сигурността си. Показах ръкописа на един приятел – Едуард Саид, той каза : „Настрой се за скандал.” Аз мисля, че точно това трябва да правят книгите – да отварят дебат. Книгите могат да накарат обществата и културите да започнат разговора, който избягват.” Салман Рушди е възпитан в този западен светоглед: „Израснал съм в Индия, в мюсюлманско семейство. Индийските мюсюлмани винаги са били секуларизирани. Когато Ганди и Неру разсъждаваха за независимостта на Индия, настояваха за секуларна държава. В Индия има 80-процентно хиндуистко мнозинство, ето защо ако конституцията не беше секуларна, хиндуистите винаги щяха да са на власт. Мюсюлманското малцинство – 140 милиона души – знае, че една секуларна държава е по-добрата му защита. Ислямът, развил се през ХХ век в арабските страни, е нещо друго, нещо по-твърдо. Аз съм роден в Индия, в свободно общество, и се преместих в Англия, в друго свободно общество, нямах никакъв опит с този ислям.”
В дискусията около „Сатанински строфи” защитниците на Рушди са обвинени във фундаменталистки представи за човешките права: „Религиозните фашисти твърдяха, продължава писателят, че защитниците на правото на свобода на мненията са абсолютисти. Но либералите не искат да убиват хората с друго мнение. Аз импулсивно желаех да защитя моя текст. Мислех, че моллите ще се плеснат по челата и ще кажат: „Ама, да, разбира се. Sorry, всичко е наред.” Беше наивно… Все ми е едно защо се чувстват обидени. За да се обидиш от книга в 600 страници, трябва твърде да се постараеш. Много е просто да не се обидиш, разглеждаш друго произведение. Нашите книжарници са пълни. Има книги, които биха обидили и мен, „50 нюанса на сивото” на Е. Л. Джеймс например (смее се), но заради това не подпалвам книжарницата. Приказките за оскърбление са глупости. Никой няма правото да бъде оскърбен. Ако оскърблението беше аргумент, „Хари Потър” щеше да е забранен в Америка, защото някои хора намират, че подкрепя магьосничеството…Ако нещо научих, то това е: никакви компромиси. Има ценности, според които искам да живея, и те създават устоите на отвореното общество, в което искам да живея. С тези ценности не се правят компромиси. Свободата на мнението е сред тях, без нея изчезват всички други свободи.”
Авторът на романа „Сатанински строфи” (на български публикуван през 1999 г. от изд.„Гуторанов”) е роден на 19 юни 1947 г. в семейството на заможен бизнесмен от Бомбай. На 14 години започва да учи в британското частно училище Rugby. Там към него се отнасят като към различен и го изолират. Този опит продължава и по време на следването му в Кеймбридж, където учи история. След години на странстване, когато работи като актьор и таксиметров шофьор, той се отдава на писането. Още втората му книга „Среднощни деца” (1981, на български – изд. „Постскриптум”, 2003) има голям успех и печели наградата „Букър”. Жени се четири пъти, има двама сина, живее в Ню Йорк от 12 години. Казва, че в Манхатън всички таксиметрови шофьори са мюсюлмани и често му искат автограф.
Още по темата: Оливие Роа–Тахар Бен Желун. Ислямизмът срещу свободата на мисълта
